21.12.2006 г., 14:38 ч.

Мнемоза - болест от пъкъла 

  Проза
1852 0 3
19 мин за четене

- Докторе, защо сте дошли в обителта?
Отец Юродива беше прекъснал поста си и преждевременно напусна параклиса. Душата му все още изпитваше блаженствата на молитвата, но разсъдъкът му вече се бе завърнал тук, в преддверието на манастира.
- Той е болен, отче. Много е болен.
Доктор Меркант се потеше изпод свещта, която отец Юродива държеше над главата му, за да го вижда по-добре. Объркан и уплашен, докторът постоянно поглеждаше иззад гърба си, там една страшна сянка чакаше.
- Няма ли лек за болестта му, докторе?
- Ах, отче, разберете ме, аз не мога да го лекувам.
Отец Юродива и доктор Меркант се познаваха от началото на зимата. Един от монасите беше забравил да завие вентила на отоплителната газова уредба и на сутринта запалил клечка. Бог пожали манастира, но не пожали тялото на монаха. Доктор Меркант овладя изгарянията и спаси тялото, но Отец Юродива се принуди да ипотекира пристройката към манастира и да се раздели с даренията за втори параклис, за да покрие разходите по извънредно скъпото лечение на монаха.
- Нали не е заразна болестта му, докторе?
- Не, не, в никакъв случай – доктор Меркант се изморяваше от мислите си, често те нахлуваха в главата му по своя воля. – Моля ви, отче, приемете го зад стените на манастира, гарантирам, че вашето здраве не е заплашено. Ако желаете, може да го затворите в пристройката.
- Той страда ли, докторе?
- Не, напротив. По-скоро е някак… възторжен.
Отец Юродива беше търпелив човек, никога не отправяше укори и винаги пазеше мисълта си, докато Бог не я осени с разбиране.
- Но от какво е болен, докторе?
- Проядена е способността му да забравя, отче.
- Не ви разбирам, докторе.
- Той помни, отче, помни всичко.
- Но нима това е болест, докторе?
- Да, отче, болест е, неизлечима, опустошителна болест.
Отец Юродива докосна кръста на гърдите си, изрече молитва. Сетне погледът му се спря върху мрачния силует, който някак странно се кривеше в двора на манастира.
- Докторе, защо той така се е превил назад и тъпче тъй тежко върху земята?
Доктор Меркант дори не се извърна:
- Паметта му, отче, възпроизвежда всеки миг и час. Това предизвиква вълнения в него, вихри, които тялото не може да удържи.
- Това натоварва ли го, докторе?
- Не, отче, никак. Как да ви го обясня? Напротив, това го прави… силен! Силен като лавина, страховит като скакалци в поля.
Отец Юродива се вгледа дълбоко в доктор Меркант, усети трепета му, долови бушуващия в него ирационален страх. След това направи крачка и с цялата благост на сана и личността си докосна внимателно ръката му.
- И все пак, докторе, защо сте дошли в обителта?
- Той… той знае всичко, знае го наведнъж. Не се нуждае от припомняния, нито от асоциации, миналото се намира в съзнанието му без остатък и в пълна едновременност. Събитията въобще не нахлуват у него в някаква последователност. Разбира те ли ме? Макар той да твърди, че вижда картини, тези картини не са филм, те са едно гигантско струпване. За него няма преди, нито пък след, всичко е тук и сега.
- И това, докторе, заплашва ли ви по някакъв начин?
Доктор Меркант махна многозначително с ръка:
- Присъствието му, отче, присъствието му… То някак те смила, въвлича те в света на една бездънна памет.
Втори силует изникна от мрака. Откъм пристройката на манастира приближаваше монах, изцяло покрит с робата си. И щеше да ги отмине,
ако Отец Юродива не се провикна:
- Братко Нирвин, накъде сте се запътили в тази прохладна вечер?
Движенията на монаха, забързани, но и плавни, се разбъркаха, а накрая изведнъж се прекратиха. Един звънък глас прокънтя в преддверието на манастира:
- Вентила, отче, отивам да пристегна вентила.
Доктор Меркант подскочи и се взря в тъмното, за да различи монаха.
- Ние отдавна демонтирахме отоплителната газова уредба, братко Нирвин – рече отец Юродива.
Монахът стоеше на мястото си и не помръдваше.
- Това той ли е – запита тихо доктор Меркант, – обгореният?
Монахът пристъпи към двамата мъже, слабият пламък на свещта от ръката на отец Юродива освети скритото в робата му лице. Покритата с хиляди струпеи кожа отстъпваше единствено пред безкрайно чистите сини очи.
- Аз съм Угасналият, мирянино! Този, който вече няма как да бъде възвърнат в пещта на порочния живот.
- Той не ме позна – възкликна доктор Меркант, – ах!
- Това е брат Нирвин – намеси се отец Юродива, – монахът от пристройката.
Брат Нирвин се сепна, щом чу последните думи и озарение споходи очите му:
- Да, аз съм монахът от пристройката, там, отделен дори от своите братя, аз се опитвам да възстановя същността на миналото.
- Амнезия ли има, отче? – не се сдържа доктор Меркант. – И вие сте го изпратили в пристройката, за да си припомни фактите от своя живот, така ли?
- Факти? – повиши заплашително глас брат Нирвин – Пфу! Същността на миналото, мирянино, не е във фактите. Те са само горивото, което времето изгаря, за да се придвижи напред.
- Докторе, брат Нирвин е различен от онези монаси, които обикновено се срещат – рече отец Юродива. – Той се е отдал на пост и молитва без край и без почивка. Сърцето му вече дочува блажените песни на божиите ангели, душата му от много време е чест спътник на завръщащите се в небесното царство.
Изведнъж монахът запита с приглушен глас:
- Кой стои ей там, в двора, и така странно потрива ръце?
- Братко Нирвин – рече отец Юродива, – това е гост от миналото. Търси подслон.
Монахът с нищо не издаде, че е развълнуван. Просто наблюдаваше сянката в мрака с живите си и безкрайно проницателни очи.
- Отче Юродива, защо не посрещаме… госта от миналото.
- Братко Нирвин, ти би ли приел този странник под свода на своята пристройка?
Монахът изви глава и впи горещите си зеници в отец Юродива:
- Разрешавате ли, отче?
- Да, но единствено ако сам желаеш това? 
Монахът не отвърна, ала бавно излезе от преддверието на манастира. Отец Юродива и доктор Меркант го последваха.
Сянката, която тъпчеше и се въртеше насред двора на манастира, се освети. Видя се бяло младежко лице, гладките му страни неспокойно потрепваха, а черните очи сякаш не преставаха да се смеят.
- Здравейте – рече младежът. – Аз съм болен от мнемоза.
- Нека Бог закриля душата ви, приятелю – рече брат Нирвин. – Ако имате вяра, болестта ви ще се превърне в благодат.
- О, не! Аз не се оплаквам – непринудено отвърна младежът. – Но хората понякога се плашат от мен.
- Никак не изглеждате страшен, приятелю. Вярвам, пристройката ще ви хареса.
- Онази недовършена част от манастира оттам брезите ли?
- Да, частта от манастира, която все още не сме довършили, заради…
- Заради параклиса.
- Не ви разбрах, приятелю – попита изненадан брат Нирвин.
- Изгубили сте парите за своя втори параклис и сега използвате закупените материали, с които сте възнамерявали да довършите пристройката, за да построите параклиса.
- Вие, приятелю, сте били и преди гост в нашия манастир? – попита брат Нирвин.
- Не, никога. Но нали ви казах, болен съм от мнемоза.
- Отново не ви разбирам, приятелю.
Младежът се засмя, черните му очи някак странно не мигаха.
- Всъщност аз не виждам пристройката, тъй както я виждате вие, здравият. Разбирате ли ме, болестта ми е такава. Пред очите ми се намира пристройката преди замисъла на нейното построяване, но аз виждам и основите й, виждам и първите й греди, виждам я от започването до този момент. Всичко едновременно.
Брат Нирвин беше заинтригуван до дъното на душата си.
- Но, приятелю, вие били ли сте някога, поне веднъж, в близост до нашия манастир?
- Нали ви казах, никога.
- И въпреки това си спомняте всичко това?
- Да си спомням? Не, не мисля. Така наричат болестта ми – зараза от спомени, но това не са спомени. Аз преживявам сега онова, което се нарича минало, без то да ми се е случвало преди.
Брат Нирвин се извъртя към отец Юродива. Старият монах прочете в очите му уплаха. Същата, която съзря в утринта, когато тялото на младия монах прие пламъците от гърлото на газовата уредба.
- Кажи, синко – попита отец Юродива, – помниш ли собственото си минало?
- Вижте, трудно е да ви отговоря на този въпрос – младежът поклати глава, ръцете му покриха красивото лице, черните очи се зареяха в далечни места. – Миналото не съществува!
Доктор Меркант изстена. Беше отстъпил на метър зад отец Юродива и явно беше готов да отстъпва чак до манастира.
- Синко, а защо всички ние считаме, и явно според теб грешим, че миналото съществува?
- Вие обичате ли своя Бог, отче? – внезапно попита младежът.
- Моята вяра и моята любов към Бог са единственото, което притежавам, синко.
- Вчера, по същото това време, вие все така ли обичахте Бог, отче?
- Както вчера, синко, така и винаги.
- Вяра? Така ли нарекохте любовта си към Бог, отче?
- Не познаваш ли вярата, синко?
- По нещо различава ли се вярата ви, отче, в днешния ден от вчерашния?
- Не, синко, моята вяра е такава днес, каквато е била и вчера.
- Как тогава, отче, отличавате днес от вчера?
Отец Юродива се вглъби. Брат Нирвин бе затаил дъх и наблюдаваше ту новодошлия младеж, ту отец Юродива. Доктор Меркант бе отстъпил с още един метър.
- От вчерашния ден, синко, ме делят пост, молитва, една нощ, цял ден и това, че до днес не бях виждал друг човек като теб. 
- Всички тези неща, отче, са възпрепятствали вашата вяра. Нощта, денят, срещата с мен. Вашият пост и вашата молитва са били не друго, а измерване на вашата вяра. Мисля, отче, че миналото, а не Бог, е ваша любов и ваша вяра.
Тогава доктор Меркант се провикна някъде далеч зад тримата мъже:
- Не го слушайте повече, отче Юродива. Моля ви! Просто го затворе… отпратете в пристройката.
Отец Юродива гледаше в черните очи на младежа и търсеше истината за неговата съдба.
- Твоята болест, синко, отрича миналото. Това силата на твоята вяра ли е?
Младежът тъжно се засмя.
- Не, отче, моята болест е моята болест.
- Тогава, синко, защо се усъмни в моята вяра?
- Не съм искал да ви наранявам, отче, а само да ви разкрия опасността от миналото, неговата същност.
- Според теб, синко, миналото подронва нашата вяра, така ли?
- Така е, отче, така е. Запитайте се, що е за вас миналото? Спомени? А какво са спомените? Низ от картини? Събития, които са били, но са отминали? Но защо се е случило това? И защо се получава така, че го помните?
- Такава е била волята божия, синко. Ние не се питаме защо дишаме, мислим, обичаме, ние просто го правим.
- И аз имам това предвид, отче. Ала смятам, че “просто не сме го направили”. Ние не дишаме, не мислим, не обичаме. Ние си спомняме, че дишаме, че мислим, че обичаме. Да си спомняш, отче, е болест. И всички боледуваме от нея. Аз най-вече.
- И няма ли здрави между нас, синко – попита тъжно отец Юродива.
- Има, отче – отвърна младежът и посочи брат Нирвин. – Той е здрав.
Брат Нирвин подскочи, сините му очи бяха изпълнени с тревога, той никак не разбираше какво говорят новодошлият и отец Юродива.
- Вижте лицето му, отче.
- Лицето му е обгорено, по дяволите – провикна се почти обезумял доктор Меркант, който почти се беше скрил в преддверието на манастира.
- Не, докторе, не е така – рече младежът. – Вие помните, но не разбирате. Отказвате да приемете своята болест. Аз я приех и сега, макар колкото песъчинка, разбирам.
- Как виждаш лицето на брат Нирвин, синко? – попита отец Юродива.
- Виждам голобрадо лице, но виждам и клечка, виждам смях, виждам и молитва, виждам огън, виждам и сълзи. Но най-вече виждам дете, неопетнено от миналото.
- Как можем да станем като него, синко, неопетнени?
- Като минем през огън и сетне угаснем.
- Защо ти, синко, не си сторил вече това?
Младежът се усмихна и тихо рече:
- Страх ме е от огъня. Страх ме е повече от всеки друг. Но знам, че нито пост, отче, нито молитва ще ни спасят от миналото, само огън.
- Но, синко, ти не страдаш, защо дотам желаеш да се спасиш от миналото?
- Кой е врагът на вярващият, отче?
- Безверието, синко.
- Има ли лик този враг, има ли си име?
- Сатана му е името, синко.
- Миналото е мрежата и шепите на този Сатана, те слепят очите. Фактите от миналото са пръстите на този Сатана, те бъркат дълбоко и в най-светлите зеници.
Отец Юродива бе пропит от печал, сърцето му беше замряло.
- Синко, ако човек не помни фактите от миналото, той ще забрави кой е. Ще се изличи образът му, ще замре душата му.
- Лъжете се, отче, лъжете се. Не миналото и неговите факти правят образа и пазят душата, напротив, те разяждат образа и тъпчат душата. Моля, отче, посочете ми един факт и покажете как той ви разкрива истината.
- Смъртта на нашия Бог Исус Христос на кръста, възкресението и възнесението му при своя Отец са фактите, в които всички ние вярваме, те са нашата истина.
- Това не са факти, отче, това са…
- Архименти – извика брат Нирвин.
- Как го рече, приятелю? – попита младежът.
- Архименти. Това са семената на истината. Архиментите никога не са били, те просто са. Времето не може нищо да им стори, техният блясък е блясък на звезда, тяхната светлина е същинската божия светлина.
- Интересна дума, приятелю – архименти. Аз щях да кажа “това не са факти, това са духовни факти”. Но вие, приятелю, знаете по-добре от мен. Вие сте здрав.
Отец Юродива бе обзет от едно особено вълнение, от едно осенение. Той отново запита:
- Но по какво се различават фактите от духовните факти? Как да разбирам, че съм попаднал на архимент, а не на факт?
- Това е повече от ясно, отче – рече равно младежът. – Постарайте се да не помните, обгорете всеки свой спомен с огъня на забравата и пред вас ще се открие чист архимент.
Брат Нирвин беше повече от развълнуван, никога досега не бе имал възможността да каже какво мисли, какво чувства. Гласът му издаваше въодушевление и чистота:
- Фактите са поредица от ясноти, те са съблазън към яснота. Когато мирянинът се опитва да си спомни нещо, той не се интересува от истината за това нещо, той се мъчи да открие начин, по който да употреби спомена за това нещо.
- Не разбирам – рече отец Юродива. – Истината служи най-добре на честния човек.
- А фактът служи най-добре на заблудения и себичен човек – нямаше търпение да изрече мисълта си брат Нирвин. Сетне се обърна към новодошлия – Кажете, приятелю, как си припомня болният човек? 
Младежът, чиито очи вече светеха по-малко страшно в нощта, отговори:
- Въпреки че болният човек е изправен пред живота, въпреки че се намира насред и в живота, той никога не си задава въпроса “каква е истината”, а се пита “какво беше”. Това са два напълно различни въпроса. Отговорът на първия въпрос не се нуждае от съществуване на миналото, от впускане в него, защото едно такова действие на практика е излизане, измъкване от живота, то е желание да се озовеш в една изкуствена нежитейска среда. Щом здравият човек си зададе въпроса “каква е истината”, той тук и сега научава неговия отговор, научава го в пълнота и без никакво съмнение – отец Юродива видя как брат Нирвин невъздържано клати глава в знак на съгласие. – Но с болният нещата не стоят така. Той има грижата не да търси истината, а да поддържа своята болест. А тя се храни от ясни, еднозначни, гладко оформени и безспорни факти. А те в действителност не съществуват. Те са мираж, илюзия. Животът е многообразен, непосредствен, той е едно вечно и пълнокръвно настояще. Фактите са разцепване на това настояще, разпиляването му на безброй части заради яснотата, заради употребата. За болния човек фактът значи всичко, а животът нищо. Фактът е вирусът на живота.
- Ами бъдещето, съществува ли то? – попита отец Юродива.
- Не и за бъдещето, не и за бъдещето… - простена от преддверието доктор Меркант.
- Въпросът “какво ще бъде” е пълно отражение на въпроса “какво беше”. Бъдещето е изпълнено със свои специфични факти, те се наричат очаквания. И не си мислете, че те са по-малко спомнени, по-малко проядени от яснота, не. Просто бъдещето е огледало на миналото, в което лявото е дясно, а дясното е ляво. Това, което ни се е случило преди, а не искаме вече да ни се случва, го помним из нашето бъдеще. Онова, което не ни се е случило досега, а искаме да ни се случи, го разпознаваме в идните дни и години. Бъдещето е провалът на нашия живот сега. Смъртта е наказание точно из това бъдеще, наказание за престъплението, че помним, вместо да бъдем в истина. Нашата вяра, нашата любов е разхвърляна във времената, напред и назад. Да помниш значи да си изгубен.
Отец Юродива държеше в дланта си разпятието, а в ума си нямаше ни слово, ни мисъл. Единствено устните му отрониха своя последен въпрос:
- Аз знам за огъня, аз видях огъня, аз помня огъня, който не достигна манастира, но обви и проникна в брат Нирвин. Но това са спомени, как тук да открия архимента?
- На този въпрос, отче, аз не мога да ви отговоря – рече болният младеж. – Нашият приятел има думата сега.
Брат Нирвин докосна като в сън грапавото си лице, очите му вникнаха дълбоко в сърцето, а думите потекоха бавно:
- Аз не помня никакъв огън и не разбирам за какво точно говори отец Юродива, но аз знам огъня. Аз бивам в огъня, аз съм огъня. Огънят не е мое минало, той е това, което превъзмогвам. Истината за огъня е една върволица от пламъци, която чувствам не като протяжност, а като единство, като едновременност. Ако всичко това беше минало, аз щях да си го спомням, но не, аз не помня нищо. Аз съм истината за огъня, а истината за огъня е едно угасване.
- Лудост непоправима – хлипаше доктор Меркант, изгубен и сам. – Защо, Господи, аз трябва да съм свидетел на тази лудост…
Брат Нирвин едва се усмихваше, покритото му със струпеи лице светеше:
- Архиментът е отвор в битието, през който не се налага да крачиш, за да се озовеш където и да било. Архиментът просто те запраща в сърцето на битието, в лоното на същинската божия истина. Фактът е стръв без
 улов, който със сетни усилия изтегляш на брега. Безкрайна празнота е този час, часът, в който се опитваш да извлечеш живота при себе си от реката. Миналото е съдбата на помнещите, то е давене насред сухия бряг. Архиментът е пасаж от прекрасни риби, които ще те превърнат в най-добрия плувец. Тогава ти, без никакъв остатък, ще се озовеш там, в самия живот и всяко припомняне тук ще е напразно.   
Болният младеж пиеше всяка дума, изречена от брат Нирвин, радост никнеше у него. И сега рече:
- Приятелю, научи ме да откривам архиментите, защото пресъхна ми сърцето от всички тия спомени. Времената, тези парчета разхвърляни в най-далечни посоки, все са при мен, но ми отстоят, пият от ума ми, а сетне се разбягват в ъглите и нишите на безкрая.
Брат Нирвин беше възторжен и обзет от най-благородни чувства.
- Аз съм ти, приятелю, не знам как да ти помогна, но ще ти помогна.
- Аз пък помня теб, приятелю, мога да ти кажа всичко за твоето минало, но ти не си нищо от това, което се помни.
- Ще ти дам монашеско име, приятелю, ще те подслоня в моята пристройка. Какво да бъде името ти?
- Аз си наумих едно, само да получа твоето разрешение, приятелю.
- Разбира се, имаш го.
- Нека името ми да бъде Вентила, брат Вентила.
- Име на място, братко, име, което ще победи разпръснатите времена.
Тогава брат Нирвин и брат Вентила се отдалечиха в тъмното и не след дълго се скриха в пристройката на манастира.
Отец Юродива се извърна и влезе в преддверието на манастира. В средата му, свит на кълбо, лежеше доктор Меркант. Не дишаше, но очите му бяха ококорени.
- Докторе, добре ли сте?
Доктор Меркант се надигна и объркано рече:
- Отче, аз съм… аз съм, отче. Доктор… ъ-ъ… Меркант. Какво се случи, отче?
Отец Юродива го потупа по рамото.
- Миналото ни напусна, докторе.
- Така ли? Не съм разбрал. И как точно го направи?
- Помните ли мъжа, болен от мнемоза, докторе?
- Не. Имало ли е такъв?
- Да, опитайте да си спомните.
- Ах, да! Май си спомням нещо. Един луд с изгорено лице, който ту помни, ту забравя. Подскачаше и тъпчеше ей тук в двора на манастира. Той не е ли монах от вашата обител, отче?
- Точно такъв е, докторе.
- И какво общо има това с миналото, което ни е напуснало, отче?
- Ама вие нищо не си спомняте, докторе. Този монах преди няколко месеца се наричаше Вентила, но една сутрин изгоря като свещ. Вие го излекувахте. Но взехте от манастира много пари. Монахът страда, заради унищоженото си тяло и заради разорения манастир. Забрави името си, прие ново, брат Нирвин. Затвори се в пристройката и дълго говори с Бога. Вчера избяга в града, дошъл е при вас. Вие сте се уплашил, като сте го видял един такъв страшен, развълнуван. Казал, че ще ви даде всичките си спомени, а от вас е искал да върнете парите на манастира. Вие сте го прогонили. Тогава той започнал да крещи най-скришното ви минало, тайните ви. Уплашил сте се, откъде е можел един монах да знае всичко това. Не знам какво точно ви е наговорил, но вие сте събрали всичките си пари и тази вечер дойдохте с него тук, в манастира. Бяхте ужасен, съсипан. Спомняте ли си нещо от това, което ви казах, докторе? 
- Ох, отче, съвсем смътно. Този монах е дяволът. Той мени лицето си, отче, знаете ли това? И говори тъй, все едно е двама души. Прибрахте ли го, отче? Аз не искам да го виждам повече, той ме ужасява.
- Не се тревожете, докторе, монахът вече не е така страшен. Той си спомни своето минало. И го изпрати.
- Как така изпрати?
- Брат Вентила постигна истината, докторе.
- Истината ли, отче? Този клетник е луд, да прощавате, той е най-лудият човек, който съм виждал през живота си. Ах, отче, искам да си ходя.
- Свободен сте да го направите.
- Да, да, отивам си, отче. Днес много преживях.
- Вземете си парите, докторе – отец Юродива му подаде найлонова кесия, пълна с едри банкноти.
Доктор Меркант се подвоуми. След това сграбчи кесията, измърмори едно “прощавайте, отче”, побягна през двора и изчезна в мрака.
Отец Юродива се върна в параклиса. Коленичи, прекръсти се, устните му прошепнаха молитва. Съвсем скоро миналото и бъдещето изчезнаха, веднага след това настоящето ги последва. Тогава той видя река, а после няколко риби, те плуваха. Отец Юродива се плъзна след тях. Изведнъж изникна небе, толкова синьо, че го опияни. Там, на небето, нямаше Бог, но отец Юродива не се интересуваше от това. Той просто вярваше.
 

 

 

© Едуард Кехецикян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да така е, една друга истина...
    Усмивки и весели празници!
  • Благодаря! Да, провокацията ме водеше, докато го пишех. Провокация за една друга истина.
  • Страхотен е разказа ти, Едуард! Истински и провокативен! Специален поздрав! Slaveya
Предложения
: ??:??