17.06.2013 г., 8:23 ч.

Модерато кантабиле 

  Проза » Разкази
642 0 4
3 мин за четене

                Модерато кантабиле

Теменужена вечер  беше обгърнала многовековния град. Скалите на  шестте  тепета отдаваха събраната  през деня топлина, а лек полъх приятно галеше лицата на тези които се разхождаха  из градския парк. Дървета и храсти облекли  новите си  летни премени се кипреха около асфалтираните алеи в  празнично настроение. Тук там цветни петна в червено, жълто, розово и естествено в зелено, правеха картината по-весела и по-приятна за окото.

Небето обсипано с звезди приличаше на воал с милиони паети, плуващ във въздуха и обгърнал града като балдахин от източните приказки на Шехерезада.

        Вратата хлопна зад тях и  светът се превърна в малка хотелска стая. В тъмнината, бялата пола и още по- бялата тениска на младата жена го заслепяваха като прожектори в непрогледната тъмнина на нощта. Силата на младото тяло му действаше хипнотизиращо и събуждаше в  душата му отдавна забравени вълнения. Тя стоеше с гръб към него и флуидите излъчвани от всяка нейна клетка достигаха до него като малките вълнички на прибоя, когато се разбиват тихо на безлюдния морски бряг. Косите й, със цвят на узряла пшеница, падаха по раменете и създаваха своеобразен ореол. В душата му се пораждаше  смътно желание и  мисълта му го пренасяше далеч в миналото, за да  му напомни страсти които го бяха карали да се чувства безсмъртен като Бог. Но  скрити от  хорските очи в тази малка хотелска стая те бяха на светлинни години един от друг. Тя, в разцвета на младостта си, изпълнена със  сила и емоционален заряд, Той, натежал от годините, и  напълно съзнаващ мястото което заема в тази малка хотелска стая, не беше способен да направи и най-малкото движение за да скъси разстоянието от милиони години, които лежаха между тях като дълбоки снежни преспи над безкрайни  северни степи. Мисълта повдигаше ръцете му, за да постави  горещите  си длани  на широките й рамене, но мускулите не реагираха на командата идваща от недрата на развълнуваната душа на мъжа. Мълчаха. В малката хотелска стая се чуваше само тишината на топлата лятна нощ. Тя се обърна бавно към него. Усмивката й се опита да стопи ледовете сковали гласните му струни, но ефект нямаше. Върховете на  острите й гърди бяха като два полюса на магнит който създаваше  мощно магнитно поле около него, обгръщаше го, мъчеше се да събуди индукционни сили в центъра на това необичайно поле. Безуспешно. Реагираше само мисълта, която сковаваше мускулите и ги превръщаше в безсилна плът.

 В  очите му се четеше желание и копнеж, нежност и сподавени чувства, доброта и приятелство, което би искал да превърне в страст и бурно влечение, би искал да я притисни до гърдите си, да покрие тялото й с милиони целувки, да гали косите й, да пие нектара на сочните й устни, да я обладае и възнесе до върховете на сладострастието, както беше правил с други жени, в други малки хотелски стаи. Както го беше правил край онова красиво  планинско  езеро, както се беше случило  в  друга една такава звездна нощ на запустелия  морски бряг. Беше толкова отдавна, беше в праисторически времена, когато Тя все още не е била родена, когато той е бил мъж в разцвета на силите си, когато тялото е командвало мисълта и никак не се е съобразявало с норми и принципи. Когато силата на страстта и желанието са били единствените двигатели на действията. Отдавна отминало време за него, настояще за Нея. Пълно разминаване във времето!

        Нейното прекрасно приятелско чувство го беше запленило. Усмивката й галеше душата му като детска ръчичка, кадифената й кожа  го караше да мечтае за  съприкосновение , искаше му се да гали нежния златист  мъх по тази кожа, да целува всяка точка от младото й тяло. Желаеше я с тялото  и сърцето си, всеки случаен допир  Той чувстваше като токов удар, но мисълта и  разума казваха Не!

През отворения прозорец на малката хотелска стая проникваше тишината на нощта. Прохладен  бриз надуваше леката завеса от ефирен воал. „ Лека  нощ“ мое  момиче промълвиха устните и вратата на малката хотелска стая се затвори зад тъжния му гръб. Той си беше отишъл и отстъпил мястото на теменужената нощ приютила   в обятията си многовековният град. Дъжд от падащи звезди  пееха приспивна песен в лятната нощ. Една красива и необикновена нощ препускаше към първите проблясъци на утрото.

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??