Моето домашно животно - червения сухоземен рак

Тия дни като си четях новините за Латинска Америка попаднах на съобщение за миграцията на милиони червени и черни сухоземни раци, които живеят в Куба, към брега на океана. Това ме подсети за една стара история.

Напоследък все за мигранти се говори в новините, но тези не са от Сирия или Афганистан и други опропастенни от войни и глад държави.  Става дума за едно нормално природно явление. Сухоземните раци в Куба всяка година изминават няколко стотин мили за да идат на брега на Карибско море за периода на размножаването си. Там хвърлят оплодените яйца и миниатюрните ларвички стават част от планктона докато поотраснат и поемат обратния път на родителите си. Всички знаем, че биологичния отбор се състои в оцеляването на най-силния, най-големия или най-красивия екземпляр, но в случая си е въпрос само на късмет кой ще успее да пресече новите бързи шосета без да го сгази кола. А колите ги газят масово и за това след първите дъждове през пролетта или началото на дъждовния период шосетата на доста места в Куба са буквално червени от прегазени раци. Носи се невероятна миризма от жегата и доста коли на туристи, тръгнали да се гмуркат по красиви места, остават насред пътя със спукани от черупките на раците гуми. Това пък носи тиха радост на местните жители кубинци, които им ги поправят за десетина долара, което е повече от една трета от актуалната кубинска заплата. За целта използват презервативи (нали все липсват материали). Кубинците са много находчиви от нищo правят нещо... Например стотици американски шевролета вървят с мотори на лади. Така поправените гуми не траят дълго, но колкото el turista да се добере до там за където е тръгнал.  Прочетох, че и тази година както винаги раците се катерят навсякъде по къщи и дувари, влизат в отворени врати на ресторанти и са цяла напаст. La Bahía de los Cochinos (Залива на прасетата) пак e завладян, но този път не от емигрирали кубинци, организирани от ЦРУ, като през 1961 година с цел да свалят от власт младия тогава Фидел и да се приключи с революцията. Битката на Playa Girón продължила малко повече от шестдесет часа и завоевателите, около хиляда и двеста били заловени, а една част избити. Въпреки призивите за помощ нито марината, нито ЦРУ им се притекли на помощ и ги оставили на произвола на съдбата. За това пък кубинското правителство ги разменило за бебешки храни и ваксини за над шестдесет милиона долара. Обаче завоевателите на Баия де лос Кочинос за които си говорим сега са милиони червени раци...

Един такъв червен рак се беше заселил в нашата градина докато живеехме в Хавана. То не е бил един, а много вероятно, но този си беше пробил дупката точно под терасата ни в тревата. Кубинците не обичат много тези раци, защото първо не стават за ядене и второ прегризват доста корени на растения в пищните тропически градини. Аз обаче, тогава момиче на около петнадесет години, бях възхитена от червения рак. Наблюдавах го почти всеки ден сутрин рано рано от терасата докато закусвах с един банан преди да тичам да хвана училищния автобус, който ни събираше от градинката в квартала Наутико. Между другото караше го един мулат вечно с пура в устата и целия дим влизаше при нас децата в автобуса, но тогава никой не беше чувал за пасивни пушачи, та за това и до днес много обичам мириса на пури.

Не бях много на ясно с какво се хранят раците, но моя получаваше обилно трохи от galletas saladas (солени бисквити), парченца манго и ананас. Сутрин рано гледаше изгрева, вдигнал щипките си нагоре както правят всички негови събратя, а аз го гледах и му се радвах. Така си живеехме щастливо доста месеци и аз го бях обявила за домашно животно като кучката ни  Фокси.

За градината ни се грижеха общински градинари, които редовно кастреха буйната тропическа растителност, садяха, сменяха храсти и косяха тревата. Понякога сваляха и ни носеха по няколко кокосови орехи от невероятно високите палми до къщата. За това ние с майка им давахме кутии с цигари, които в Куба се получаваха само с талони от книжка за продоволствие. Имахме си приятелски отношения.

Един ден след училище, докато стоях на терасата, се приближи един от градинарите и с грейнала усмивка ми посочи дупката на любимия ми червен рак. „Убих го. – гордо ми съобщи – Няма вече да яде корени на цветя в градината.“ И зачака за награда цигарите си. А аз се прибрах плачейки в хола...

Ех, този рак явно много съм си го обичала щом и в една моя картина  се мъдри, а сега и разказ му посветих.