Моето име е Клошар

"Всеки светец има минало и всеки грешник има бъдеще."
Оскар Уайлд

            Тази сутрин Звезда беше в добро настроение. Тананикаше си весело докато чакаше кафемашината  да пусне и второто кафе. Засмя се наум и си помисли: „Най-после успях да му вляза под дебелата кожа! Хи-хи! Вчера докато си тръгвах, леко погледнах назад и видях как Мистър Ледено сърце се подсмихва след мен, а около очите му се бяха оплели ситни бръчици като паяжинки. Хи-хи!” Тя взе кафетата и се шмугна в пъстрата тълпа, вливаща се и изливаща се от Университета. Знаеше, че той е там – на обичайното си място – вдясно от стъпалата, в сянката на широките сърцевидни листа и под десетките застрашителни зелени „копия” на каталпата, седнал по турски на парче картон и забил медитиращ поглед в земята. Тълпата и шумотевицата ни най-малко не го смущаваха. Само от време на време някой студент се спираше пред него, казваше нещо от рода на: „Как си, приятел?!”, поздравяваха се с посрещане на юмруците, той избоботваше нещо такова: „Ей, тука ли си, Френди?!” с басовия си глас, от който те полазват тръпки, приемаше подадената цигара и отново потъваше в размислите си. Сякаш живееше в друг свят, но при нужда се завръщаше в този.

   Необичаен шум смути размислите ѝ. Тълпата спря, за да пропусне по пътя една нетърпелива линейка. Но линейката не отмина, а спря точно под каталпата. Звезда тикна кафетата в ръцете на разминаващият се с нея младеж и грубо си проправи път към стъпалата. Да, той беше там. Лежеше по гръб на тротоара със затворени очи и неестествено спокойно лице. Двама полицаи с надянати полиетиленови ръкавици бъркаха в джобовете му – явно търсеха документи, но не намираха. От линейката слязоха мъж и жена с медицински куфари. Струпалите се зяпачи отстъпиха, за да им направят място и жадно поглъщаха случващото се. Звезда изпита ненавист към тях – за  миг ѝ заприличаха на гладни кучета с оголени зъби и течащи лиги, които всеки миг щяха да се хвърлят в бой с този, който им пречи на зрелището. Тя ги разбута нахално и стигна най-отпред. Единият полицай се изпречи на пътя ù:

  ─ Познавате ли го?

  ─ Да! – твърдо отговори момичето, но с плахото наместване на очилата си събуди подозренията на униформения. Той беше застанал точно пред нея и ѝ пречеше да следи какво се случва.

  ─ Кажи ми името и адреса му! – каза полицаят с повдигнати вежди, а щом момичето се поколеба на лицето му се изписа самодоволна усмивка. Човек би си помислил, че живее единствено, за да разобличава лъжците.

 Лекарите вече качваха пострадалият на носилка в линейката. Тя успя да се отскубне от полицая и изграчи към лекарката:

  ─ Къде го отвеждате?

  ─ В спешното – отговори тя с нескрита доза учудване и отвращение.

Линейката потегли. Полицаите захвърлиха ръкавиците и влязоха в колата си, а тълпата поде обичайният си ритъм. Само Звезда стоеше, побутвана от тук – от там и проклинаше: „По дяволите! По дяволите! Бях само на крачка! Сега какво да правя? Нямам време да се сближавам с друг! Срокът много ме притиска!” Тя сви устни, пооправи раницата си и се запъти към болницата.

            Наложи се дълго да чака и да обяснява няколко пъти, че е близка с докарания наскоро клошар, но все не я пускаха при него. Дори и тя признаваше, че е много странно да си близък с някого, а да не знаеш името му. Може би не трябваше да споменава, че е студентка по социална дейност. След цяла вечност при нея дойде възрастен мъж с бяла разкопчана престилка върху костюма си и съвсем любезно я поразпита. Видимо се успокои, когато разбра, че се интересува от личната история на клошаря, а не от обслужването му в болницата и нареди да я пуснат при него.

            Влезе в голяма, светла стая и бързо обходи леглата с очи. Намери го в дъното. Лежеше обърнат към нея. Силното му стегнато тяло сега едва забележимо се беше свило. На метална поставка висеше банка с прозрачна течност, която бавно се отвеждаше към вената на ръката му с прозрачно маркуче. Лицето му я порази за кой ли път – на откритото му чело имаше три дълбоки хоризонтални бразди, а между веждите му – две вертикални; носът му беше леко изгърбен и с една идея по-слаб от необходимото за постигане на хармония с устните; здравата му челюст беше покрита с набола двудневна или тридневна брада, а косата му беше вързана в стегната къса опашка. Когато го наближи той отвори очи и Звезда можеше да се закълне, че в тях вижда лудешка радост. Усмихна се немощно и я поздрави:

  ─ Значи и тук ме намери, а, Бюти? А аз си мислех, че съм ти се изплъзнал.

  ─ Как си? – притеснено попита Звезда.

  ─ Ха! Снощи проклинах наред и Бога, и Дявола, и Аллах, и Буда, и Вселенския разум, и Природата и днес някой от тях реши да ми отговори. Значи поне един от тях мисли за мен.

Докато момичето гледаше плахо без да разбира за какво ѝ говори, към тях се приближи една мъжкарана в бяла престилка и след като ги измери с поглед се обърна към Звезда:

   ─ Резултатите излязоха. Вие роднина ли сте му?

Момичето се поколеба за миг, но мъжът отговори грубо:

  ─ Тя не ми е никаква. Дайте ги на мен.

Лекарката присви очи и след миг вдигна рамене:

  ─ Щом така желаете! Ето ги – и тя ги тикна в свободната му ръка. - Тази нощ ще останете тук под наблюдение, а утре трябва да отидете в онкологичното отделение за допълнителни изследвания.

След тези думи тя рязко се обърна и закрачи към изхода.Звезда я изпрати с поглед, а умът ѝ бавно осъзнаваше истинското послание. Когато се обърна към мъжа, погледите им се срещнаха – нейният като на подплашена сърна, а неговият издаваше повече жал към момичето, отколкото към себе си.

  ─ Знаеш ли, Бюти, трябва да махнеш тези очила и да си сложиш лещи.

  ─ Утре ще дойда, за да те придружа до…

Той я прекъсна решително:

  ─ Няма да ходя в онкото! Ще се прибера у дома!

  ─ Не можеш да отидеш отново под каталпата – плахо се възпротиви момичето.

  ─ Права си – това не е добро място за умиране – каза той след кратък размисъл. – Ще се наложи да сключим сделка. Има едно място, но трябва да плащам наем по 10 цигари на ден, за да ме приемат… Обикновено болните от рак умират за три месеца. Ще можеш ли да ми плащаш наема? В замяна ще ти разкажа историята си. Нали това искаш?

  ─ Да… добре…

  ─ А сега си върви. Уморен съм. Ще се видим утре.

  Тя не чака втора покана. Бързо се обърна и излезе от стаята. Не можеше да спира повече сълзите си. Отвън седна на една пейка, покри лице с ръце и тихо заплака. Беше изплашена, но най-страшно ѝ изглеждаше неговото спокойствие.

            На следващата сутрин Звезда бързаше към входа на спешното с две кафета в пластмасови чашки. Беше се съсредоточила върху горещите напитки и не забеляза, че той вече я чака пред входа. Топлият му бас я изненада:

  ─ Хей, Бюти, кафето не е ли за мен?

Мъжът си стоеше подпрян на парапета и се усмихваше, все едно, че нищо не се е случвало. Изпиха кафетата и той я поведе към парка. В началото на пролетта се изляха доста дъждове и сега тревата беше изплела мек килим около дърветата. Ситните розово-лилави цветчета накацали по стеблата на рожковите и жълтите камбанки на фрезиите радваха зажаднелите за цветове очи. Разминаваха ги бягащи мъже и жени, майки с деца и разхождащи домашните си любимци. За Звезда светът изглеждаше различен – бездушен и апатичен към драмата, която тя преживяваше. Той вървеше до нея и по нищо не му личеше, че носи в себе си близката си смърт. Видимо се наслаждаваше на свежият въздух и дребните маргаритки и глухарчета. Не можеше да се въздържа повече и го попита:

  ─ Не ми изглеждаш разстроен от новината.

Той я погледна с изненада:

  ─ Разстроен ли? Най-после Бог чу молитвите ми! Защо да съм разстроен?!

  ─ Нима си се молил за смърт?

  ─ По-скоро за очистване, Бюти, и мисля, че го получих. Поне вече зная, че Бог се смили над грешната ми душа…Но имай търпение – ще ти разкажа всичко.

            Скоро стигнаха до изоставена сграда в края на парка. Тя беше кръгла, без прозорци и порутена, само обърната ѝ към алеята част беше измазана козметично. Няколко очукани стъпала водеха нагоре до стара, разядена от влагата врата без брава, но пък заключена с катинар. Звезда понечи да се качи, но мъжът поклати отрицателно глава и се спусна по няколкото стъпала, водещи надолу. Оказа се, че сградата е построена в бряг и първият ѝ етаж остава скрит от погледите на минувачите по алеята. Басовият глас ѝ разясни:

  ─ Това навремето беше ресторант „Дунавски кът”. По тези стъпала се слизаше в лятната градина, която сега е обрасла с трева. А тук бяха кухнята и бара.

Той ѝ посочи две помещения, които нямаха входни стени. По-голямото беше разполовено от провиснало въже, на което вместо параван висяха няколко окъсани одеяла. Иззад тях излезе висок, слаб и опърпан мъж с дълга мазна коса и проскубана брада. Явно позна госта и само му направи знак да влезе. Звезда попита изумено:

  ─ Тук ли ще живееш?

  ─ Да, Бюти. Тук ще изкарам последните дни от живота си. – смъкна раницата от гърба си и изрови от нея една прозрачна пластмасова кутия пълна с цигари - Мисля, че ще стигнат за няколко дена наем. А сега си тръгвай.