По онова време на деня обикновено сядах край дворната маса. Понякога бе добре подредена, друг път не… Впрочем, с всеки изминал ден шансовете й да остане там завинаги се увеличаваха. Една от причините е, че се отличаваше от предишните /или другите/ маси. По нещо, което и останалите бяха забелязали. Тази прилика с вечността на дворните маси й отреждаше положението на доминиращ предмет. По средата на двора, по средата на сенките, една дворна маса се сдоби с чекмедже, после с ментешета за вратичката. Не че предните нямаха, но нямаха точно такива, нямаха юлски ментешета. Никога не са имали такива, а онакива. И когато сядах там, за да съставя поредния план, обикновено към два и нещо, започваха да слагат съдовете. Някой беше убеден, че аз помагам на яденето да изстине по-бързо. „Аз единствено и само съставям планове, уважаеми приятели, аз не помагам на яденето да изстине по-бързо“. Ще пиша някога за това, дай Боже.
Та, едната дъска на дворната маса беше гладка, когато я сковавали, /събирали я ...