Бели пухкави парцали падаха от небето за трети ден. Снежната виелица навяваше снега на преспи, промъкваше се с вой през отворите в стените на сградите, причинени от тежката артилерия и гранатите, през прокъсаните черджета, с които бяха прикрити изпочупените прозорци - тук таме беше останало като по чудо цяло стъкло, през зеещите куршумени дупки в стените.
Войната беше свършила. Сините каски бяха заели позиции около Сараево, взимайки под свой контрол контролирана от сърбите тежка артилерия. Преди войната Сараево - един от най-древните градове в Европа - беше примамливо място за туристи от цял свят. Ситният, златен пясък, кристално чистите води на Адриатическо море, древните римски крепости, тесните криволичещи улици със калдъръмени плочки в стария град, старите полуразрушени от бомбардировките джамии, от които ходжи призоваваха правоверни за молитва, бяха истински магнит за немци, италианци, англичани и други.
"Не и днес - с горчивина си помисли старецът. Древният град, любимо място за отдих на много императори, сега е в руини. Войната разкъса семейството му на две. Той беше хърватин, а жена му сърбиня. Малкият му син се записа като доброволец в хърватските части, защитаващи Сараево. Големият му син, студент в Белград, запален от националистическите възгледи на своята майка, се присъедини към армията на генерал Момчил Милин.
"Господи! - прекръсти се старият човек. - стигнахме. Брат срещу брат въстана, син вдига ръка срещу баща. Господи нима настъпи време разделно, време за кървава жътва?!"
старецът заплака като малко дете, изгубило майка си и вдигна потъмнелите си от плача очи към небето.
- Какво направих, Господи, та ме наказа тъй жестоко?! Дали оскърбих някого или изнасилих някоя девица?! Дали затрих някого при пиянска свада или запалих имането на врага си?! Защо отне двамата ми сина - левенти?!
Малкият му син загина от мина, а големият от куршума на снайперист. Жена му се обеси, не можейки да прежали загубените си чада. Осиротея, старецът се почувства като единственият оцелял от корабокрушение, самотен мореплавател насред океана. Накъдето и да обърнеше поглед само планини от сини вълни, дори и без най-малката следа от спасителна суша. И когато загуби и последната капчица надежда и беше готов да сложи край на живота си, неочаквано видя спасителна суша. Малкият къс земя беше толкова далече, че в първия миг дори не можеше да я познае. Родната му земя! Там където беше отрасъл, там където край малката вехта колибка на брега на океана лежеше старата, полуизгнила лодка със прокъсани от бурите платна. Старецът трепна и се хвана за главата си. Спасителният остров, който беше видял в своя сън, беше синът от първата му жена.
"Как можах да забравя за него?! Дали Бог ме наказа, затова че напуснах родното гнездо. - Аз се опитах да свия гнездо на чужда слама, но бурята отнесе гнездото ми! Опитах се да намеря щастие, разбивайки сърцата на две същества, които ме обичаха най-много на този свят!"
Синът му беше на три годинки, когато една вечер си събра парцалите и тихо се измъкна навън. Жена му, която спеше като котка се разбуди в последния миг, когато се измъкваше през вратата.
"Бъди проклет" - прокълна го тя, махайки със лявата ръка във въздуха. Мистичният знак, който тя начерта, го накара да се разтрепери Може би беше истина, че прабаба и е била циганка?!
"Бъди проклет" - за втори път го прокле тя. - Бъди проклет! Ти ще се ожениш и ще живееш щастливо, но знай че един ден ще загубиш три от най-любимите си същества! Тогава ще си спомниш за моето проклятие и за сина си, който оставяш сега да расте без баща! Тогава ти ще върнеш със сълзи на очи и ще ме молиш за прошка!
- Стара чумо - изсмя се той със дрезгав глас. Малкият му син се размърда във креватчето си и се разплака. - Върви по дяволите! Никога няма да се върна при теб обратно!
- Времето ще покаже - изсмя се тя - Времето ще покаже най-добре.
Старата вещица беше права! - помисли си старецът. - "Три пъти по девет години ще мине и ще загубиш три любими същества и ще се върнеш там от, където си започнал" - Той никога не беше взимал на сериозно думите и, но след загубата на първия му син, започна да го обхваща паника. Няма нищо по-потискащо от това, да знаеш, че нещо лошо ще се случи и да знаеш, че не можеш да направиш нищо, за да го предотвратиш. След като куршума покоси живота на другия му син, косата му побеля за един ден. Знаеше, че жена му ще го последва, но апатията, която го беше обзела, уби и последната частица интерес към този свят... Не му отне дълго да открие първата си жена. По ирония на съдбата се оказа, че тя е живяла в малко градче, не повече от 30 км. от него.
Къщата и беше на края на селото - единственото забавление в "градчето" беше малкото кино, където веднъж седмично прожектираха стари филми - двуетажна, голяма къща, но си личеше отдалеч, че и липсваше мъжката ръка.
Той почука на тежката дъбова врата, на която беше прикрепен със гвоздей, избледнял от времето помен.
Старецът погледна снимката. Вторият и мъж навярно - досети се той. Той се почуди дали да не се върне назад, но после несмело пристъпи и почука тихо на вратата. И така или иначе беше дошъл - нямаше нищо за губене!
В първия миг той не можа да я познае. Посребрена коса, набръчканото от годините лице, прегърбената фигура - всичко беше различно и непознато, но очите - очите не бяха се променили. Същите топли кафяви очи, които го очароваха като ученик и го накараха да избяга от казармата. Същите дяволски очи, на които не можеше да устои без да ги целуне по дългите извити клепки. Същите палави очи, които запалваха огън в сърцето му, когато закачливо поглеждаха другите момчета. Същите кафяви очи, които хвърляха мълнии, когато бяха ядосани!
- Съжалявам, но нямам нищо за ядене. -отпрати го тя от вратата, мислейки го за просяк. - Така, както върви, скоро самата аз ще започна да прося! Е, старче - погледна го тя съжалително. - Къде са синовете ти?! Ох - въздъхна тя - и ти ли си самотен. Почакай - може друго да нямам, но поне комат хляб и парченце сирене ще се намери!
- Аз - промълви тихо старецът, свеждайки поглед към земята - съм... - той спря за секунда и продължи несигурно - Младен!!
Старицата зяпна от изненада и изпусна комата хляб, който държеше.
- Ти?! 27 години минаха оттогава!
- Знам - кротко отвърна той. Върнах се.
- Виждаш ли?! Бях права! Циганската кръв във жилите ми, предсказа че ще се върнеш!
- Аз трябваше да те послушам! Но вече е много късно - разклати глава. - Ех, ако можех да върна годините назад - въздъхна дълбоко старецът и продължи поглеждайки я право в очите. - Не бих се поколебал дори за миг да го сторя!...
- Вече е много късно, дърта чумо!
- Къде е... - той спря за секунда, облизвайки пресъхналите си устни. - Сина ми?!
- Ти нямаш син! - намръщи се старицата. Топлите кафяви очи бяха загубили мекия си блясък. - Ти загуби сина си, в момента, в който ни напусна!
- Прости ми! Аз си бях загубил ума!
- Ако имаше син, ти щеше да се грижиш за него! Къде се изгуби през всичките тези години?! Нито веднъж не дойде да ни посетиш! Нито когато за първи път отиде на училище, нито на Абитюрентския му бал, нито на Изпращането му за армията.
- Прости ми! Втората ми жена беше пепелянка! Ако разбереше, че видех първородния си син зад гърба и, щеше да ми издере очите!
- Не се оправдавай! - прекъсна го грубо старицата - Ако наистина искаше да видиш своя син, щеше да измислиш някакъв повод, за да се измъкнеш. Просто така беше по-лесно!
- Сребро, любов моя - той се опита да я прегърне, но старицата го отблъсна с необичайно твърди за годините си ръце. - Прости ми!
Старецът падна на колене и изпъшка. От пиенето и от годините тялото му се беше сгърчило като изсъхнало дърво.
- Кукувица ли ти изпи ума на времето?! Влез - грубата нотка във гласа и се смекчи - какво стоиш на вратата като пън.
Младен притвори вратата след себе си. Стаята беше малка, с нисък, опушен от дима таван. Старата печка, която носеше странното име "циганска радост" или "чудо", се беше издънила и полегнала на лявата си стара страна. Старицата беше поставила някаква тенекия под нея, за да може да хваща въглените, които падаха от нея.
- Студено ли ти е?! - старицата го погледна съжалително - Почакай, ей сегичка ще я разпаля!
Сухите дърва се разпалиха и искрите се посипаха през дупките по стените на печката.
- Сядай. Ще ти направя един чай и ще се сгрееш! Без захар естествено! Война е, знаеш!
Двамата старци седнаха край огнището на ниски, трикраки столчета и засърбаха чая с удоволствие.
- Никой не може да прави чай хубав, като тебе! Не знам какви билки слагаш, но ми гали стомаха!
- Престани с врели-некипели, дърто! - пресече го грубо старицата - разказвай какво се случи със семейството ти.
Старецът преглътна с мъка, едва сдържайки се да не заплаче.
- Бог ги прибра при себе си - промълви той със пресъхнала уста.
- Мъртви?! - Сребра почти се задави и се закашля, опитвайки се да преглътне топлия чай.
- Двамата ми сина загинаха във войната, а жена ми... - мъката му го задуши и той не можа да продължи. - Жена ми - старецът хлипаше като малко дете - се обеси...
- Мили Боже! -Сребра се прекръсти набожно. Макар и навремето да го беше проклела, тя никога не беше му желала такава ужасна съдба. - Дори и на врага си не пожелавам това!
- Ти - подзе старецът, обърсвайки сълзите си, които се стичаха по сбръчканите му бузи - Как я караш?
- Омъжих се 5 години след като се разделихме. От втория ми съпруг имам син. Сега е във войската
- Какво се случи със твоя старец?
- Отиде с кофата за вода и така и не се върна! Така и не научих какво се е случило. Някой казаха, че е загинал от куршума на снайперист, други от граната, която беше паднала на пазара, откъдето хората си наливаха вода. - Старицата наведе глава, за да прикрие напълнените си със сълзи очи. Беше кротък човечец! Никога не ми се скара, никога не ме удари. Дори когато му признах, че все още те обичам, не ме укори. Златен човек!
- Къде е сина ми? - запита Младен, едва прикривайки вълнението си.
- Някъде в Америка. - въздъхна старицата. - Първо беше в Ню Йорк, после се премести във Флорида. За последно се обади преди два месеца от Непал. Каза, че работи на някакъв остров в голям хотел. Мариот ако не се лъжа. Много е доволен. Хотелът бил пълен с туристи от Европа. Дори се срещнал със сънародник. Студентче.
- Радвам се за него! Ще ми дадеш ли адреса му във Флорида? - старецът се опита да придаде безгрижен вид, като че ли не му пукаше, ако го даде или не, но дълбоко в него сърцето му беше готово да се пръсне.
- Първо ще си помисля! - намръщи се старицата - Не ми мисли, че ще се измъкнеш толкова лесно! Ако не беше толкова стар, щях да те накарам да нацепиш дървата!
- Старецът падна на земята и започна да и целува краката.
- Стани - скастри го Сребра. - Не се прави на шут. Ето ти адреса му. И ако го загубиш, не ми се мяркай пред очите повече!
Старецът пое разтреперано скъпоценното късче хартия и го целуна набожно. - Ще го пазя, като зеницата на очите си!
- Пиши му. Може да мислиш, че съм пепелянка, но никога не съм насъсквала детето срещу тебе. Когато ме питаше за баща си, аз му казвах, че беше много кадърен човек, само дето пиенето го провали.
- Ще му пиша! - сълзи изпълниха очите на стареца. - Ще му пиша още днеска! Той и ти сте единствените същества, които имам на този свят!
- Ако той ти прости - Сребра въздъхна дълбоко - ще те взема обратно. Дори и след всичките тези години не е загаснал пламъка на любовта в гърдите ми. Виж какво направи!
Като че ли старицата се беше подмладила със двайсет години. Сбръчканата и суха кожа беше изчезнала, лицето и беше се зачервило като младо девойче, топлите и кафяви очи горяха с неотразим блясък.
- Време е да си тръгваш, старо! - Сребра избута стареца безцеремонно навън. И не се връщай докато не получиш отговор от него!
- Благодарности! Нямаш представа как ме промени! Чакай ме, ще се върна скоро!
Старецът се загърна овчия си кожух и закрачи в дълбокия сняг. Виелицата го посрещна с вой, заблъска го насам-натам и почти го заслепи. Старецът обаче се беше замислил толкова дълбоко, че почти не усети ледения вятър. Рязък клаксон го накара почти да подскочи.
- Къде си се запътил, дядо, във тази виелица - запита младежът. - Скачай в колата! Ще измръзнеш.
- Благодаря ти, синко.
- Накъде пътуваш?
- Само ме хвърли до гарата, ако можеш. Ще взема влака.
- Разбира се, дядо. Няма да те оставя насред пътя във виелица като тази!
Старецът се беше толкова вглъбил във себе си, че не усети кога пристигнаха.
- Гарата, дядо. - повтори младежът. - Ама че буря! Сигурен ли си, че искаш, да те оставя тука дядо?! Ще измръзнеш от студ!
- Благодаря ти много, сине, но няма защо да се боиш. Аз съм от стара коза яре!
- Е добре, дядо, аз ще летя. Приятелката ме чака.
Малката, полу-отрупана със сняг кола забръмча и потегли по покрития във бяла пелена път. Старецът се загърна още по-дълбоко в кожуха си и потъна в мисли. А виелицата продължи да трупа сняг и да вее безспирно...