Той отби, изгаси колата и се загледа в нея. Мълчеше. А тя трепереше на седалката до него. После я сграбчи, започна да я целува като обезумял, сваляйки дрехите ѝ. Издърпа я върху себе си, за да може да я усеща с всяка част на тялото си, загледа очите ѝ отблизо, за да успее да бъде повече от всякога в ума ѝ, в сърцето ѝ, в нея... Тя потъна в ръцете му, които като че ли никога преди не я бяха докосвали, усещаше сърцето му, което пулсираше в ритъм с нейното – те бяха едно. Дори морето развълнуваха с безкрайната си страст, а луната, сякаш засрамена, се скри иззад облаците, да не ги смущава. Това беше един от онези моменти, за които се молиш никога да не свършват! Но свърши.
Път и тишина. Но не от нетърпимата и тежката, от другата, спокойната тишина беше, която не натоварва, дето не трябва да я нарушаваш с клиширани думи и приказки за времето. Отпуснати бяха и двамата, не бързаха да си ходят, не бързаха да се разделят, но не защото щяха да си липсват, не за това. Не се обичаха и все бягаха е ...