Беше вечер, едно момче бе тръгнало към гората, да вземе малко дърва за душата. Започна да вали, а момчето тичаше босо из парещите вълни и с ръка на сърце, зовеше мама, мама... Бе се потопило в сълзи, когато видяло едно момиче, да играе под дъжда... Приближил се до нея и казал, защо играеш под дъжда? А тя отговорила, за да ми прикрива сълзите... А защо си в гората? Момичето отговорило, за да изхвърля болката от мен, която разяжда душата... А момчето казало, моят баща ме изпрати за дърва, затова ще тръгвам. Ела ще те изпратя, казало момчето. Но тя заплака и каза... Аз нямам семейство, нямам дом, нямам и близки... Момчето я хвана за ръка и тръгнали за вкъщи... Тя през цялото време мълчеше, а аз бях щастлив, че благодарение на баща ми помогнах на това момиче, да оцелее в този коварен живот. Гордея се с постъпката си и благодаря на Господ, че ме дари със сила, въпреки, че плаках и зовях мама, мама...