Моментно откровение...

Ето пак седя си в стаята, наоколо - празно. Опитвам се да се прокрадна между всичката грозота около мен, от извергите, които ме заобикалят, наречени хора.  Прокисналата водка в ръката ми е единствената компания, която уважавам. Винаги ми идва в подходящия момент и не досажда с въпроси. Трови ме, а аз доброволно приемам. Чаша след чаша…

Защо изобщо се измъчвам, като мисля върху всичко, което съм чула или казала… Все едно им е на всички. Пък защо не... всички да бяхме свине и да си живеем прост, елементарен животец, с леки примеси на разум, който се покрадва толкова незабележимо, че чак смешно… Сякаш пък и не сме такива. Уж се мисля пък и за по-умна от повечето… Да бе! Да бях, щях да не пиша подобни изказвания в момент като този.

Ами празна съм. Е т’ва е. Има едно момче да… или пък имаше. Откъде да знам. Шибаният живот всичко ще ми струпа на един път. Какво пък толкова ли ще ми е?... Някаква малка част в мен все още трепти, досажда, като ми натяква „Недей да мислиш негативно, не се сривай. Животът е хубав!". И тук идва мястото на водката. Ще я отмия! Поне за час-два. Замъгленото съзнание се търпи по-лесно. Естествено, че проявявам слабост. Нима не е присъщо за всички? Писнало ми е от хора, правещи се на силни. Може да съм неуравновесена в дадени моменти, но поне си изкарвам емоциите по начин, който размива усещането, че всичко е против мен.  А цигарите в пепелника… Какво за тях? Колко са, преброих ли ги? Много ясно… много са. Чак вече едва дишам. Толкова ми е гадно, че скоро ще повърна, после ще заспя и като се събудя, ще имам чувството, че някой човърка нещо в мен, а докато ровичка още и още, се спуква от смях. Така е, та повечето сме си за подигравка. И за къде сме тръгнали? В Господ се превърнаха всичките. И като ги гледам, хем ми е жал за тях, хем ми става кофти за мен самата. Жалко е да искам да приличам на тях. Погледнато от ценностна гледна точка, аз имам много повече от тях… Пък и все пак не вярвам да са по-щастливи от мен. Ама на кой ли му пука вече?

Водката свърши… Започва нова чаша. Хайде, трови се… като че ли това го правим най-добре. Самоунищожението. Ха... жалко е. И в същия момент нещо ми идва, че всичко ще се оправи. Еми да, нормално. Излях си всичко. Някакво по-добро настроение ли ме обхваща, или така ми се струва. Да... и сега дори се ядосвам още повече. За какво ми е това хубаво настроение на примиреност и спокойствие. Не искам… Искам да съм си депресирана и зле настроена. По-лесно е…