Ето пак седя си в стаята, наоколо - празно. Опитвам се да се прокрадна между всичката грозота около мен, от извергите, които ме заобикалят, наречени хора. Прокисналата водка в ръката ми е единствената компания, която уважавам. Винаги ми идва в подходящия момент и не досажда с въпроси. Трови ме, а аз доброволно приемам. Чаша след чаша…
Защо изобщо се измъчвам, като мисля върху всичко, което съм чула или казала… Все едно им е на всички. Пък защо не... всички да бяхме свине и да си живеем прост, елементарен животец, с леки примеси на разум, който се покрадва толкова незабележимо, че чак смешно… Сякаш пък и не сме такива. Уж се мисля пък и за по-умна от повечето… Да бе! Да бях, щях да не пиша подобни изказвания в момент като този.
Ами празна съм. Е т’ва е. Има едно момче да… или пък имаше. Откъде да знам. Шибаният живот всичко ще ми струпа на един път. Какво пък толкова ли ще ми е?... Някаква малка част в мен все още трепти, досажда, като ми натяква „Недей да мислиш негативно, не се сривай ...