Искам да бягам, да бягам до откат. Да не мога да си поема въздух, дробовете ми да горят, гърлото ми да е в пламъци, гръдният ми кош да боли да пулсира, сърцето ми да заплашва да го пробие. Да съм замаяна , да не мога да се задържа на крака, само така ще знам, жива съм! Жива и боля, кървя, чувствам. Безкрайно се изтощих от безсилие. Винаги да се усмихвам, да пазя поведение, да си налагам рамки. За къде, за кого? Крещи ми се, искам да се унищожа, за да започна отначало. Сбърках, много и грандиозно. Паднах по гръб и не мога да стана, а искам , искам да бягам. Невъзможно ми е вече всичко, омръзна ми да мисля, боли ме от мисли, от грижа. Само мен, само аз. Защо другите не могат да го видят, защо не могат да осъзнаят , че не само ясната картина пред тях е важна, много скрити детайли се крият в същината. И тези скрити детайли са най-важни, най-ценни, ако не пропуснем тях, това може да ни спаси. Не съм чула някой да съжалява, защото е направил дадено нещо, всеки съжалява за пропуснатото. А вие , пропускате детайли, изпускате дребни, но важни мигове, секунди, стотни от момента и губите, още не знаете какво и колко, но когато го осъзнаете ще съжалите, че не сте били малко по-отговорни, малко по-загрижени, малко по-детайлни.

А аз, аз вече се изтощих да съм единствената мислеща у дома. И ме болеше и ме ядеше и ми пукаше, а вече ми е безлично. Аз съм безлична, ненужна. Затова искам да бягам с всички сили, да ме боли чисто физически, за да усетя живота, да усетя, че ми е мило все още и нужно да дишам.