Момичето болно от патриотизъм

Изумително нещо е детството: как бързо отлита то с всичките топли, игриви дни и сладки, искрени чувства. Толкова много спомени искам да запазя в себе си от него, но като че ли всичко, което успявам да открадна от тези сладостни мигове, е детската радост и сложната, мрачна действителност на възрастните. И въпреки че като дете нямах търпение да порасна, сега нямам търпение да се върна в онези спомени, сякаш извадени от приказка, и да разбера тогавашния сложен, но не по-малко вълнуващ свят на възрастните. Това е и причината сега да седя на това удобно кресло и да пиша тези бликащи от мен редове, защото знам, че все някъде там в големия, необятен свят все някой ще прочете думите ми.

Нека ви попитам нещо – какъв е най-ранният ви детски спомен? Не е един от онези, в които сме радостни, безгрижни и свободни, нали? А е от онези, които ни карат да потръпваме от страх само при мисълта за него, нали? А това всъщност не са ли едни от интересните преживявания в живота на човек – първата среща със страха, злото, мрака? А не е ли още по-интересно как сме реагирали и защо?

Виждам го ясно, сякаш бе вчера – моят първи детски спомен.

Бях на четири. Майка ми беше извън града, а баща ми го бяха викнали по спешност в работата в дванадесет през нощта. Спомням си как се обличах бавно и непохватно; след това как фаровете на колата се опитваха да пробият непрогледния мрак в студената ноемврийска нощ, но единствено успяваха да си проправят път на няколко метра пред колата, докато тя не отминеше и мракът отново не обвиеше света в черната си прегръдка; спомням си една малка стаичка с легло, на което лежах и думите на баща ми: „Виждаш ли тази врата и малката стая зад нея? Аз съм там.” И клепачите ми натежаха и се затвориха.

Вик ме изтръгна от спокойния сън. Ето го пак – вик, от който усетих как по цялото ми тяло пропълзяват ледени тръпки. Ето го отново – изпотих се. И отново – не смеех да помръдна. Всичко утихна. Очаквах отново смразяващия писък, но всичко, което чувах, бе глухата тишина и учестеното туптене на изплашеното ми сърце. Лежах неподвижно в леглото. Бях толкова изплашена, че не знаех къде съм и как съм попаднала тук. Огледах се и видях тънка линия светлина. Изведнъж си спомних думите на баща ми.

Станах и бавно, леко залитайки, се насочих към светлината. Тихичко открехнах вратата и зърнах три фигури: едната, която бе на жена на около четиридесет години, с дружелюбно лице, кафяви очи и черна коса, стоеше права в средата на стаята; втората фигура бе на баща ми – той стоеше прав до един голям прозорец и не помръдваше; третата фигура бе на мъж на около петдесет години, със сива, оредяла коса и остри сини очи – той седеше зад едно бюро в отсрещния ъгъл на стаята. Затворих вратата и тъкмо да тръгна към баща ми, когато същият писък, който ме бе събудил, ме закова на място. Веднага погледнах към прозореца, към който гледаха всички в стаята. Там имаше едно младо момиче, на около осемнадесет с права, черна коса и сини очи. Бе красива, но в онзи момент лицето ù бе изкривено от ярост и болка, а на черната ù тениска имаше картинка на някакви хора със страшни маски. Срещу нея стоеше мъж с приятна външност и безизразно лице.

-               Не, не, не! Казах ви вече – не се дрогирам, не пия алкохол, не пуша, не лъжа, не съм луда! – крещеше тя.

-               Ех, от тук надушвам лъжата. Всички металисти се дрогират. – каза самодоволно мъжът зад бюрото.

-               Василе, не е така! Знаеш много добре, че не всички се дрогират, пият и пушат. И само не ме питай за пример – познаваш сина ми. – каза жената подразнено.

-               Ха, откъде си толкова сигурна? Пък няма друга причина за тази тяхна диващина, наречена музика.

-               Ами чалгата? Тя не е ли диващина, не е ли простотия? – отвърна жената на удара.

-               Василе, Катя, престанете! – намеси се баща ми, без да помръдне – Милион пъти сте водили този разговор. Моля ви, съсредоточете се върху Милена.

-               И така, Милена, мислиш, че си се върнала назад във времето? – каза с мек глас мъжът зад стъклото.

-               За Бога, не! Не мисля, а съм сигурна! Случи се и не съм била под влиянието на наркотични вещества. Колко пъти трябва да ви го повторя?! – викаше момичето.

-               Случва се човек понякога така да бъде запленен от дадено място и история, че да започне да вярва, че всичко е истина. Пък няма нищо лошо да иска да преживее нещо такова. Понякога се получават халюцинации, които…

-               Не съм халюцинирала! – прекъсна го Милена. – Всичко беше истинско! Знам какво видях, чух и усетих!

-               Но…

-               Знаеш ли какво? – отново Милена прекъсна мъжа. – Казах им. Казах им всичко! Казах им, каква пропаднала нация сме, какви сме лъжци, крадци и лицемери. И познай какво казаха те? Хайде де, познай! – тя говореше тихо и самоуверено и предизвикателно гледаше мъжа срещу нея право в очите.

-               Казала си на Васил Левски, Георги Раковски и Христо Ботев, че сме пропаднала нация? Сигурна ли си, че…

-               Познай! – изкрещя Милена и силно удари с юмрук по масата.

-               Добре… Ами, казали са, че въпреки всичко заслужаваме втори шанс?

-               Не… - засмя се тя. – Казах, че съжаляват. Съжаляват, че всичко, което те са направили, че всяка една капка кръв, пот и сълза, които са проляли, са напразни. Представят ли си? Съжаляват, че въобще са си помисляли, че от нас може да стане нещо, че като ни освободят от иго ще възвърнем славата и силата на България…

-               Лъжеш! – каза високо, но спокойно мъжът.

-               Откъде си толкова сигурен, а?

-               Да речем, че имам инстинкт за лъжите.

-               Хубаво! – тросна се момичето. – Аз съжалявам, че те са се жертвали за нас!

-               Защо?

-               Защото сме боклук! За това!

-               Но това не е оправдание, че успя да вкараш три момчета в болница. Знам какво се е случило. Планирала си го.

-               Те си го заслужаваха! Сигурна съм, че всеки друг на мое място би постъпил така!

-               Само защото са нарисували пенис на българското знаме?

-               Да! И чужденците, и българите го видяха и разбраха що за нищожества сме!

-               Милена, мисля, че ти… - той млъкна, защото момичето разтресе масата с юмрук, а след това стана, качи се на нея и започна да крещи:

-               Отечество любезно, как хубаво си ти!

-               Стига!

-               Как чудно се синее небето ти безкрайно!

-               Милена, слез! Престани! – викаше мъжът през нея.

-               Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти…

Мъжът се качи при нея и се опита да я успокои, но тя започна да го удря.

-               Не! – изкрещя тя, след което от устата ù последва смразяващия писък.

Милена се измъкна от хватката на мъжа, скочи от масата, все стола, на който бе седяла до преди малко и го метна право срещу прозореца. Стъклото изтрака заплашително, но не се счупи, а само леко се огъна.

Изпищях. Едва тогава баща ми и останалите забелязаха, че съм в стаята.

Милена продължаваше да вика зад стъклото и изведнъж около нея се озоваха четирима мъже, които я изнесоха на ръце, докато тя се гърчеше и пищеше.

-               По-добре е да тръгвам. – каза баща ми.

-               Да… - съгласи се Катя.

Баща ми ме все на ръце и изскочи от стаята. След минута вече пътувахме към къщи.

-               Тати, какво ù има? – попитах плахо.

-               Болна е, Еми.

-               От какво?

-               От патриотизъм.

Така, момичето, болно от патриотизъм, бе първият ми детски спомен. Сега, когато разбирам всичко, което се е случило онази нощ, започвам да се питам дали тя е права. Дали онези българи, които са дали живота си, за да бъдем свободни ние, биха се разочаровали? Дали биха съжалявали, че са изоставили дом, семейство, приятели, занаят, за да умрат като поредния нищожен въстаник срещу турската империя, само за да се родим ние свободни и да се превърнем в какво? В боклук, в народ, ако въобще можем да се наречем народ, в маса хора, които оставят героите си и отечеството да тънат в забрава и упадък?

И до ден днешен с баща ми си спомняме момичето, болно от патриотизъм и тези въпроси не са напускали съзнанието на баща ми, нито пък моето.