Помниш ли как се гонехме по брега на морето и аз закачливо те пръсках с вода? Как ми подари празна мидена черупка и ми каза, че ако в нея имаше перла, тя не би блестяла повече от една моя усмивка? Отдавна беше, бяхме ние. Сега си само ти, сега съм само аз.
    Опитах да забравя тези сини спомени, но те родиха любовта, а аз не съм убийца. Безброй пъти в мислите ми изплуваше онова лято, в което морето ме срещна с теб, мое мило незабравимо момче. Сега си далеч. Далеч, назад във времето са и красивите залези, когато устните ни нежно се срещаха, тъй както вълната докосва брега.
     Но не усетихме как нежността се превърна в пяна... и изчезна, отнесена навътре в необятната синева. Как се чувствах без теб?! Бушуващо море, изстрадало, солено от изплакани сълзи. Моето сърце - опустяло пристанище, чакащо толкова дълго един единствен кораб. Да се завърнеш с нашето морско съкровище, най-скъпото, което имаме, да се завърнеш с любовта.