Често се питам: "Защо, по дяволите, обичам?" Търся отговор и не намирам. Търся тук, търся там... Няма... Защо човек страда, за да обича? Казват, че чрез страданието постигаш висше познание, но за какво ми е като обичам? Аз обичам... Живея... Летя... И пълзя... И плувам... И се давя... И съм черно... Но и бяло... Изтъкана от противоречия аз плувам, не, аз се давя в море от любов. Потъвам все по-дълбоко и не мога да изплувам. Странно е да обичаш! Чувстваш нещо, но не знаеш как да го тълкуваш. Чувстваш нещо, което не знаеш как те е обзело и защо те е погълнало така... Няма слънце... Няма облаци... Има само мъгла, която е обхванала всичко, даже и моята душа. Мъгла, която убива всичко след себе си. Не знам как съм още жива, не знам мъглата как не ме е погубила. Има време... Животът е пред мен... А мъглата е в мен... В мен, в сърцето ми. Но някъде в мъглата, в морето от любов, от където се опитвам да изплувам, се вижда лъч светлина - надеждата, че аз ще се освободя от мъглата - любовта!!!