Познато и непознато. Тъй плитко и същевременно тъй дълбоко. Синьо-зелено като очите на латиноамерикански любовник с гореща кръв...
 

Тя се беше родила край неговите вълни, скали и пясък. Където и да отидеше, носеше със себе си спомена за мириса на водораслите и крясъка на чайките. А колко любов беше дала и получила на брега му! Мила смръщи вежди, защото в главата ѝ нахлуха черни мисли – за него – мъжът, който прекърши трепета на сърцето ѝ. И изведнъж реши, че иска да види и чуе своето море, за да се почувства отново спокойна. Няколко хапки от рибената чорба на чичо Мишо щяха да ѝ подействат като чудодеен мехлем.

Колата се носеше по стария път. Времето нещо се цупеше и сякаш щеше да вали. Есен. Тъжен сезон – голи, черни поля и пусто небе. Но това на нея никога не ѝ беше пречило. А сега се чувстваше почти толкова нещастна, колкото и птиците, които напускаха гнездата си, за да отлетят на юг.

Последен завой и градът се откри пред погледа ѝ. Тъй свиден и мил. Паркира с мъка близо до крайбрежната улица, защото имаше някакъв филмов фестивал и беше пълно с хора и коли. Тръгна към плажа, нетърпелива да го види, да го погали с ръка и да му разкаже болката си. Както правеше като дете, когато някое лошо момче я уцелеше с фунийка или пък баща ѝ не я пускаше да отиде с приятелките си за риба с корабчето на чичо Мишо. Усети мириса на водораслите още преди да е зърнала синьо-зелените очи. Пясъкът беше хладен, но гостоприемен. Мила седна почти до мястото, където вълните се плъзгаха навън, а после се прибираха обратно. Затвори очи. И плъзна ръката си по хилядите малки, златни песъчинки. Изведнъж дланта ѝ напипа нещо метално и гладко. Тя отвори очи и погледна находката си с любопитство. Беше кутийка от безалкохолно. Странно, напоследък наоколо сякаш ставаше все по-мръсно и по-мръсно. Бирени бутилки, царевични кочани, пакетчета от фъстъци и шлюпки от семки бяха редовните обитатели на плажната ивица. Мнозина казваха, че се дължало на ниската култура на хората, други пък твърдяха, че фирмите, окупирали всичко наоколо с чадъри и шезлонги, трябва да се грижат за това. Всички си прехвърляха отговорността, а от това страдаше само то – нейното море. Мила си спомни колко я заболя и ѝ стана мъчно, когато прочете една статия в столичен вестник за пречиствателните съоръжения по брега. Че то мръсотията си се изливала направо във водите на любимия ѝ мачо! И той се задъхва, стене, плаче, но никой не му обръща внимание. Кой го е грижа, че това природно богатство също си има болки и се нуждае от по-специално отношение, за да е здраво. Глоби трябва да има – колкото са по-солени, толкова по ще спазват закона. Или пък облекчения за тези, които са се постарали и за които “Екология” не е чужда дума.

Мила въздъхна уморено. Те с Петър така се бяха запознали – на едно почистване на плажа, организирано от клуба на чичо Мишо. Бяха се навели едновременно над една кутия от цигари и посягайки да я вземат, за да я сложат в плика с боклук, си удариха главите. После се засмяха. Той я покани на чаша мляко с какао, тя го заведе у тях. И така – вече 4 години. До преди няколко дни.

Мила стана, изтупа се от пясъка и тръгна към къщичката на човека, който я беше научил да обича морето. Почука на дървената врата и се заслуша. Отвътре не идваше никакъв шум. Дали пък не е отишъл за риба? Наведе се и започна да оглежда вратата – пъхна ръка под едната дъска и откри ключа. Оставяха го там за всеки случай. Вратата проскърца и Мила влезе в полутъмната стая. Навсякъде висяха нанизи със сушена риба, стари мрежи, нуждаещи се от позакърпване и избелели снимки от времето, когато чичо Мишо е бил доста по-млад, а в морето е имало много повече риба. Мила седна на леглото, после отпусна глава на възглавницата и без да се усети, заспа. Събуди я дрезгав мъжки смях. Тя се подпря на лакът и зачака да види физиономията на стария човек, когато отвори и я види. Дръжката на вратата се наклони и в стаята се процеди лъч светлина. Показа се главата на чичо Мишо, а след това и цялото му тяло се вмъкна вътре.

     –     Я, имали сме гости!

     –     Здравей, как си? – весело му отговори Мила.

     –     Добре, добре. Как да съм! То и добре да е, и зле, животът си минава. Ти как си? Къде ти е момчето?

     –     Няма го – остана в града. Вече не сме заедно, но това не е важно. Дойдох тебе да видя и да вкуся от чудната ти рибена супичка...

     –    То, хубаво, ама вече няма много риба в морето, затова и рядко излизам с лодката. Но пак можеш да хапнеш – вкусно шкембе.

     –   Ами като няма рибена, шкембе да е!

     –   Кажи сега, как я караш, има ли работа при вас?

     –   Работа има, пари малко дават – като навсякъде. Но се оправям. Не се оплаквам. Мъчно ми е за морето обаче – като не мога да дойда вечер да се разходя, да подишам въздуха му, все едно ми я няма едната ръка!

     –   Е, недей така – то си е тука, като решиш, ще дойдеш и ще го видиш. Пък и да ти кажа и на него му е мъчно за вас – и за тебе, и за момчетата от махалата. Няма кой да му говори, кой да го гали, да обира боклуците и да слага табели “Не хвърляйте отпадъци тук!!” Ние вече не ставаме, остаряхме-е-е… Ти за колко време си ми дошла?

    –   А, за ден, утре съм на работа.

    –   Жалко. Ако беше дошла поне за седмица, можехте да се съберете старата дружина и да му спретнете едно почистване. Пък и младите да има от кого да вземат пример.

    –   Е-е-е, така го каза, сякаш сме на път да се пенсионираме. Може да дойда другата седмица, тогава се падат празници. Ще звънна на Жоро и Мишо и ще го направим. Пък и дето се вика – забравихме се, а бяхме като едно семейство. И на мен ми е мъчно, днес, като седнах на пясъка, и около ми какво ли не – кутиийки, шишета…

    –   Така е. Хората не пазят. Да има кой вместо тях все да върви и чисти, пък те да хвърлят! Значи решено – от вас чистенето, от мене рибената чорбичка.

    –   Щом е такава наградата, няма да забравя да дойда пак.

Мила се заслуша. Чуваше се шумът на разбиващите се в брега вълни. Почувства се спокойна. Силна. Готова да се бори за себе си, за живота и за морето, което ѝ беше дало толкова много. Пък и си струваше да положи малко усилия тук – хем ще се забавлява, хем работа ще се свърши. Струваше си и само заради това някоя влюбена двойка да има нейното щастие за първа целувка на фона на залязващото слънце – без в картинката да се намесват пликчета от чипс или от използвани презервативи. Само те и морето. Стъпили върху златния пясък, по който личат само стъпките на гларусите.