Познато и непознато. Тъй плитко и същевременно тъй дълбоко. Синьо-зелено като очите на латиноамерикански любовник с гореща кръв...
Тя се беше родила край неговите вълни, скали и пясък. Където и да отидеше, носеше със себе си спомена за мириса на водораслите и крясъка на чайките. А колко любов беше дала и получила на брега му! Мила смръщи вежди, защото в главата ѝ нахлуха черни мисли – за него – мъжът, който прекърши трепета на сърцето ѝ. И изведнъж реши, че иска да види и чуе своето море, за да се почувства отново спокойна. Няколко хапки от рибената чорба на чичо Мишо щяха да ѝ подействат като чудодеен мехлем.
Колата се носеше по стария път. Времето нещо се цупеше и сякаш щеше да вали. Есен. Тъжен сезон – голи, черни поля и пусто небе. Но това на нея никога не ѝ беше пречило. А сега се чувстваше почти толкова нещастна, колкото и птиците, които напускаха гнездата си, за да отлетят на юг.
Последен завой и градът се откри пред погледа ѝ. Тъй свиден и мил. Паркира с мъка близо до крайбрежн ...