/43.79N 27.99E - с. Изворово, обл. Добрич/  

- Хайде, сине, ставай! Време е!

  В топлата юлска утрин на 2013 г., Степан Георгиев – мъж на средна възраст рязко отвори очи, след като сякаш чу топлия глас на покойната си баба. Блажено протегна едрото си тяло и бодро скочи от леглото. Предстоеше му ден, пълен с приключения, или поне така му се искаше. От дете мечтаеше за пътешествие в миналото. Беше закърмен с приказните спомени на баба си Настя. Същата, родена в малко добруджанско селце на границата с Румъния, бе потомка на липовански казаци*.

  Милата старица често се връщаше в спомените си от младостта и с носталгия разказваше на внуците за неземната красота на родното си място. Едно селце в Златна Добруджа - Горен извор го казвали, което в началото на миналия век  бе приютило предците ѝ. Обичаше да се връща баба Настя към корените си. Искаше внуците ѝ да помнят за голямото добро, което фамилията е получила от българите.

  Бедни и отрудени хора били нейните предци - братята Игор и Степан, разказваше тя. Живели първо в Румъния, но след като лоша болест натръшкала съселяните им, решили да бягат. Един ден метнали в каручката си няколко черги с дребна покъщнина и заедно с невестите поели на юг към българско. Чували те от гурбедчии, че там земите са богати, а хората гостоприемни. Седмици пътували. Минали голямата река Дунав, докато пред тях се ширнало златно поле.           Вятърът люлеел пшеницата пред очите им като вълни на слънчево море. И четиримата гледали, все едно са в Рая. Не можели да откъснат очи от развълнувалите се пред тях жита. Спогледали се двамата братя и когато в далечината мярнали черните комини на няколко къщурки, подкарали каручката натам. Край селския черен път лъкатушела рекичка, която кротко събирала водите на няколко извора. Щом влезли в селото по тясната калдъръмена уличка, видели как десетки очи се взирали изпод вежди, но с любопитство в тях. Игор, големият брат, вдигал ръка за поздрав и хората му отговаряли с усмивка.

- Тук ще е! - извикал той на Степан. - Това е нашето място. Сваляйте покъщнината!

  Освен че били едри и светлокоси, казаците се отличавали и с трудолюбието си. След като се цанили за аргати в близкия чифлик Мусубей, съумели да спастрят по някоя пара. Тухлени къщи с мерак вдигнали, домочадието си да отгледат. Народили им се синове, а накрая се пръкнала и малката щерка на Степан, Настя. Толкова красива била тя, че с косите си златна пшеница и с очи като тюркоаз пленявала всеки, който я погледнел.

  Расла Настенка, порасла, докато един ден млад българин от съседното село я поискал за невеста. От богат род било      момчето, та баща ѝ не се чудил дълго и я задомил в Долен извор. 

Случила Настя на добър и скопосен стопанин. Нароила им се челяд за чудо и приказ, но както всеки и той си имал слабост. Обичал да обикаля из хълмовете от тракийско време и камънаците наоколо- имане да търси. Знаело се, че в една от скалните ниши бил нарисуван светец, който пазел нещо ценно. Селяните от уста на уста говорели, че който го намери, от здраве и богатство няма да се отърве. Един ден Георги, така се казвал мъжът и, рекъл на Настя:

- Отивам в пещерата, булка! Тази нощ сънувах, че светецът ме вика, тайната си да ми открие. Ако не се върна, децата да отгледаш и да им разказваш, че чудото все пак съществува.

  Тръгнал той, но така и не се върнал. Изплакала си очите Настя. Накрая приела, че светията го е прибрал при себе си, имането му да пази. Пораснали децата. Внуците дошли, а баба Настя не пропускала миг, в който за казашкия род и за дядо им Георги – иманяра, да говори.

  Най-големият тях, Степан, кръстен на прадядо си казака, растял любознателно момче. Четял всичко, свързано с историята. В София отишъл, археология да учи. След като завършил, както повечето млади хора, столичанин станал, ама и родителите си взел. Отдал се на научна дейност и позабравил за историите на баба си, която отдавна се била поминала . После и родителите му си отишли един след в другия, по-добрия свят.

  Та точно това момче Степан, сега археолог Георгиев, доцент в Софийския университет, веднъж, докато разлистваше любимия си ежедневник, спря поглед на сензационно заглавие: „Култова ръка от слонова кост, намерена при с. Красен“.

  Зачете се с интерес. Написано бе за откритата при разкопки през 1963 г. изящно изработена ръка от слонова кост, държаща в дланта си част от орехова черупка, с поставено вътре изображение на конник. С дължина на ръката едва 11 см, а черупката с размери 3 х 1,7 см, предметът бил шедьовър на ювелирното изкуство. Единственият такъв намерен по българските земи...

  Изведнъж Степан си спомни, че това село Красен е много близко до родното му Изворово, има-няма на 200 м по черния път. Нещо се събуди в него и сякаш чу думите на любимата си баба, че е дошло времето да се върне към корените. Не се колеба дълго. Обади се на декана в Университета и помоли за отпуск.

  И ето, че дойде денят на пътуването. Взе студен душ, облече се бързо и скочи в колата. След няколко часа път на север, мина табелата на област Добрич, после на община Генерал Тошево, докато стигна до тази, с надпис с. Изворово. Очите му се насълзиха, когато малкият му форд заподскача по междуселския път. Къщите се занизаха една след друга. За съжаление голяма част от тях пустееха самотни. Дъбовите порти жално висяха на пантите си, полюшквайки накъсаните некролози, а прозорците гледаха с празен поглед. Тук-таме се виждаха нови сгради, от които като златни зрънца се очакваше да покълне нов живот.

  Младият мъж, погълнат от гледката, реши да се разходи из селото. Бавно закрачи по прясно асфалтираната улица, вдишвайки дълбоко свежия въздух. Ето обновената сграда на Кметството с прилежно поддържаната пред него градинка с параклисче. Заслуша се в песента, идваща от читалищната сграда. Предположи, че това е местната самодейна група, която все още поддържа духа на българщината. После продължи по уличката, докато стигна до старата каменна чешма, от чиито два чучура пееше кристална изворна вода. Наплиска лицето си и като вдигна поглед, видя скулптурата на красива девойка със стомна в ръцете. Спомни си как като ученик другарката му по литература разказваше, че в тяхното село в началото на XX век е учителствал писателят, певецът на Добруджа - Йордан Йовков. Та тя с гордост им четеше разказите от сборника „Вечери в Антимовския хан“ и по-точно „Албена“, писан по време на даскалуването му тук. Може би години след това горд българин, благоговеещ пред творчеството на Йовков, бе решил да запази за поколенията образа на онази красива Албена, пред чиято хубост се е прекланяло цяло село.

  Така, потънал в размисли, Степан не усети вперения в него поглед. Щом се изправи, видя дребничка, прегърбена старица, с ясно сини очи. Погледът и бе благ, но и същевременно любопитен:

- Ти на кого си бе, момче? От кой род си? Познат ми се видиш.

- Добър ден! Степан Георгиев се казвам. Едва ли се познаваме. Оттук съм родом, но преди много години се преместихме в София.

- Чакай, чакай, ти да не си на Настя, казачката, и на Георги внука? Божкеее, доживях да те видя! Помня те, сине. Леля ти се падам аз. На дядо ти съм най-малката сестра, Ирина. Ама защо не дойдеш у дома. Ей къде ми е къщичката. Ще те нагостя, ще си поговорим. И без това никой не ми е гостувал отдавна … И възрастната жена избърса с ръкав една издайническа сълза.

  Щом влязоха в скромната, но чиста и подредена стаичка, баба Ирина като млада булка се разшета. Сложи на масата прясно изпечена погача, бяло саламурено сиренце и доматки от градината. Седна срещу госта си и двамата заговориха като стари познати. Докато Степан споделяше ранните си спомени от детството, старата жена го слушаше с умиление. После я помоли тя да му разкаже за дядо му Георги. Знае е ли какво се е случило с него.

- Ох, бабе! Тъжна история е това. Аз почти не го помня батко. Бях много мъничка, когато той се запиля. Баба ти, милата, сълзите си изплака, но той така и не се върна. Какво ли не говореха хората, някои вярваха, че наблизо имане е заровено. Други пък се присмиваха, че тръгнал вятъра да гони и погинал нейде. Ама ей на, минаха години и тук наблизо до селото, учените намериха нещо. Казват, че като копали някаква изба за новата мандра, на ръка от слонова кост попаднали. И държала тя в шепата си половин орех с конник в него. Откъде е, що е, кой я оставил, така и не се разбрало. В някакъв музей я закарали, май в Добрич. Ама и друго се говори, чедо. Нали си виждал колко хълма и зъбери има около на Изворово. Е, то преди години три села бяха, сигурно знаеш – Горен извор, Долен извор и Добромирци, ама през 1959 година едно го направиха, че наоколо все наши земи са. Та тука, наблизо до съседното село Красен, наскоро додоха едни младежи, иманяри ще да са, взеха да ги ровят с кирки и лопати. На скали се натъкнали, с някакви дупки в тях, като ниши. Що ли са търсели, аз не знам. Ама нещо ми говори, че ще да е било важно. Дали пък, си мисля, и дядо Георги не е намерил в тях съкровище и това да му е изяло главата...

  Баба Ирина въздъхна тежко и замълча. Очите й отново се напълниха със сълзи след спомена за изчезналия й брат. Мъжът си помисли за същото, но не го изрече на глас. После стана, целуна ръката на старата жена и каза, че е време да си ходи.

- Бог да те благослови, сине! Дано кръвта ти проговори и помогнеш да се разбере, що е това чудо в нашия край!

  Тръгна си Степан. Пътьом мина покрай къщата на родствениците си – цялата буренясала. Само полуотворената портичка на съборената ограда и килналият се комин напомняха, че някога тук е имало живот. Мислено се сбогува с нея, но си обеща, че един ден отново ще се върне.

  Преди да тръгне за София, реши да мине през Добрич и да посети Регионалния исторически музей. Дълго се взира в мистичната ръка от слонова кост, възхищавайки се на изящните й форми. Кой ли бе този изкусен скулптор, съумял с майсторство да я изработи, и то от слонова кост. Уредникът на музея с гордост го информира, че въпреки неясната употреба, ювелирната изработка и изключителната детайлност на изображението, този рядко срещан паметник от античната епоха, е сред най-ценните експонати на музея. Предметът бил регистриран в Националния музеен фонд и е участвал в редица изложби в страната и чужбина. После си поговориха двамата колко добре би било да започнат археологически разкопки на скалните ниши, разположени западно от черния път, свързващ селата Изворово и Красен.

  След като се върна в столицата, арх. Георгиев се зарови в библиотеката на Софийския университет, като търсеше дори най-малката следа, която да му подскаже за тайните на нишите във варовиковите скали. Каквото научаваше, с радост го изпращаше на новия си приятел в Добрич, уредника на музея. Месеци наред разменяха мисли и предположения. Един ден двамата стигнаха до извода, че е време България, а защо не и светът да узнаят за древната култура на този край.

  И така през следващата 2014 година по инициатива на граждански екип на Регионалния исторически музей в гр. Добрич започнаха археологически разкопки на обект „Скални ниши“ между селата Изворово и Красен. Самият комплекс се състоеше от няколко на брой ниши, вдълбани във варовиковите скали, които специалистите свързваха с траките, живели по тези земи до първото хилядолетие преди Христа...

  Какво стана с арх. Степан Георгиев ли? Той продължи научната си работа с чувството за изпълнен дълг пред любимата си баба и най-вече пред паметта на дядо си – иманяра. Бе убеден, че ще дойде ден, в който ще се разгадае мистерията на онзи светец, повикал дядо му да опази тайната, докато светът стане готов да я научи. А дотогава хиляди българи, потапяйки се в родовата памет, ще възродят историята на старите селища и ще съградят мост към бъдещето, в което от здраве и богатство няма да се отърват.

*Липовани, наричани още филиповци (на руски: липоване, филипповцы, филиппоны, дунаки), са старообредци от поповския клон и своеобразна руска етнографска група.