Пролетта помете зимата и студа като с вълшебна пръчка. Бликнаха ручеи и потоци, реките зашумяха с бистри води по склоновете на планината. Зеленото обагри дърветата, а синевата небето. Слънцето препичаше силно, а ветровете отстъпиха и се скриха в дъбравите. Пролетта разпука всички пъпки, пристигна цветна и красива в долината. Над селцето, по върховете на планината все още белееха тук-там и снежни шапки.

    Фанка идваше по няколко дни да шета в къщата и двора на Йордан. Къщата светна от чистота, тя изпра пердетата на всички стаи, чергите, избърса всичко, прекопа градинката, готвеше и въртеше домакинството. Чакаше надвечер Йордан да се върне от работа, вземаше си парите и си тръгваше. Някога се хранеха заедно.

                   — Яж, яж Фанке – подканяше я той.

  Тя беше тънка като тополка, но поглъщаше много храна.

  Загледа я и откри, че лицето ѝ е с хубави черти, с тънки устни и леко мургава кожа, ако не знаеше човек може и да не разбере, че е циганка.

  Не я разпитваше за живота ѝ, защото в селото се знаеше, че майка ѝ е избягала и я е оставила в ръцете на бабата още като бебе.

  Изпитваше жал към това сираче.

   А Фанка свикна с него и започна да го харесва, защото той беше спокоен и умен човек. Започна да се привързва към него, ходеше като куче след него, гледаше го в очите, изпращаше го на вратника сутрин, а вечер сядаше на пейката пред двора и го чакаше с някакво детско нетърпение.

  Понякога той й носеше симид или някое шекерче от чаршията. Той гледаше радостното ѝ лице и широка усмивка цъфваше на лицето му.

       Добър човек е господарят… Господ здраве да му дава… - често заспиваше с тази мисъл в схлупената колиба.

     Фанка търкаше пода, чистеше стаите и веднъж отвори шарената ракла на жена му. Вътре имаше надиплени бели ризи, везани кенари, хубави сукмани, чорапи, забрадки. Тя взе една шамия и я сложи на главата си.

   Аххх, че хубава кърпа… Аз съм стопанката  тук… - мислите й хвърчаха из главата.

 Завъртя се пред огледалото, но после се засрами  и като опарена се дръпна назад… не биваше да рови в сандъка на покойната…

   Вечерта беше мълчалива и свита, ядеше кашата с наведена глава. По едно време му каза:

                       — Аз… такова, чистех горе и отворих раклата да подредя… там има много дрехи на Стоянка… защо не ги дадеш на някой в града…

   Йордан не се беше замислял до сега, но махна с ръка.

                         - Не знам… каквото искаш ги прави… вземи ако ти харесва нещо… не знам…

   Стана му мъчно и излезе на двора. Пушеше в тъмното.

   Фанка го изчака да се качи по стълбите и тихо като сянка се изниза от двора.

    Прибра се в колибата, разпусна косите си и легна. Нощес се въртя в тъмното и не заспа.

          Защо ли му казах за тази ракла… да бях си мълчала…какво ми става… - ядоса се на себе си. На разсъмване очите й се затвориха в просъница. Яви се баба ѝ, вървеше през една гора и махаше с ръце. Фанка я попита нещо, но тя се засмя и изчезна зад високите смърчове. Събуди се обляна в пот. Какъв беше този сън? Стана от одъра като болна. Главата ѝ се въртеше, а гърлото ѝ беше сухо като пръст. Потърси билките дето бяха за гърло. Стъкна огън, сложи да ги вари и зачака. Изпи още горещия чай като духаше нетърпеливо. После пак легна в чергите и заспа непробудно.

    Три дни се изнизаха, а тя не се подобряваше.

    Някой зачука на вратата и тя с усилие се вдигна да отвори.

                         — Що става с теб, Фанке? – Йордан стоеше на прага и я гледаше.

                          — Аз… не бях добре… но вече оздравявам…

                          — Ами аз да тръгвам тогава… мислех, че няма да идваш…

                         — Утре ще дойда.

 Лицето на Йордан се отпусна. Обърна се да си ходи.

       На сутринта той се ослушваше. Когато чу леките стъпки на Фанка се отпусна. През тези три дни без нея се чувстваше отново самотен.

     Беше станал рано, сварил чая и я чакаше да хапнат.

     Говореха си общи приказки. Фанка го гледаше с тези сиви очи, в които мрачността беше изчезнала и  се виждаха весели пламъчета.

  Разпитваше го с любопитство за тези три дни, за града, за чаршията, за всичко. Попиваше разказите му за кокетките, които пазаряха в дюкяна му и очите ѝ светваха. Освен това си мислеше за този хубав дюкян, където имаше платове, чорапи и всякакви чудесии.

  Той каза нещо смешно, за да я развесели и тя прихна в шепите си.   

   Разбра, че е свикнал с нея, както с кехлибарената си броеница…

Продължава….