Детето се роди след десетина часа и много измъчи Вела. Болките не стихваха. Първо надаваше силни викове, после уморена и разтреперана от ужасната пулсираща болка се сви на одъра и скимтеше като ранено животинче. Гърлото й се продра от крясъци, въртеше очите си като полудяла. Мислеше, че умира. Накрая един тласък я раздра и детето излезе от утробата й.
- Момченце…имаш момченце… я колко е голям този юнак… - извика баба Кера и сряза пъпната му връв.
А то нададе яростен вик и с него се появи в света.
Баба Кера изми детенцето, пови го и го даде на Вела.
А тя примряла от болка и радост го взе до себе си. Гледаше опулено малкото червено личице и не знаеше какво да каже, не пророни и дума.
Фанка изхвръкна навън да съобщи на Данчо. А той стоеше до сайванта и сипваше зоб на конете.
Като я видя вдигна поглед, като не смееше да пита от притеснение дали всичко е добре.
- Честит да е синът ти, стопанино! Здрав, голям син! И Вела е добре - бързо, без да си вземе дъх избърбори Фанка.
Лицето му се проясни и една голяма въздишка излезе от гърдите му.
Когато влезе в одаята очите му блестяха от влага, а пръстите мачкаха калпака му. Баба Кера му подаде детето, а той го прекръсти и целуна малкото чело.
- Как да е името му Веле?
- Иван, на тате да го наречем, какво ще кажеш…
- Хубаво, Иван да е… Иван…
Данчо почерпа щедро съселяните си в кръчмата. Цялото село го поздрави за сина му.
След четирдесет дни малкия Иван го кръстиха в черквата. Свещеникът по потопи в купела с водата, а той си поплака с цяло гърло. Беше вече християнче и името му записано в светата книга на селото. Щастливите родители се усмихваха на сладкото си бебче и поднесоха дарове на черквата. Белите свещи извиваха пламък нагоре към амвона. Драго им беше на Вела и Данчо, мечтата за дете беше толкова силна и желана, че всичко вече се подреждаше както трябва...
………………………
Завъртяха се годините. Както кехлибарът в броеницата се реди, така се редуваха и дните. Живееха добре - в разбирателство и сговор. Нищо не им липсваше на трапезата, уважаваха се, нямаха препирни и разногласия. Данчо обичаше семейството си и им угаждаше всячески. Имаха спокоен и мирен живот. Само едно нещо помрачаваше делниците им. Вела не можа да роди друго дете, колкото и да опитваха, накрая се бяха примирили. Останаха впримчени в сина си и го обичаха до полуда. Беше тяхната надежда и тяхното бъдеще. Вела го глезеше и понякога той взе да им се качва на главите и да не ги слуша.
Иванчо порасна доста буен и ставаше по - пакостлив и немирен. Беше дванадесетгодишен юнак, пръв и на бо̀й и на лудории между другарите си. Източил се, височко, едро момче, с тъмна коса и с кафяви очи като на баща си. А по устата приличаше на Вела - с една хубава, широка усмивка.
Беше едно знойно лято и дечурлигата скачаха от скалата над дълбокия вир. Пляскаха с ръце, плуваха, беснееха и виковете им ехтяха над елите. Иванчо се засили пак да скача и силно полетя във вира. Тялото му се превъртя и главата му се удари в каменистото дъно. Лошо се плъзна, загуби съзнание и отвори уста да поеме въздух, а водата нахлу като стихия в белият му дроб.
Децата се разпищяха от ужас.
Мъжете от селото извадиха тялото му след часове.
Вела застина и се строполи щом го докараха.
От този ден нататък тя загуби разсъдък.
………………………..
Изминаха три месеца от трагедията и огнището в дома на Данчо помръкна от мъка. Вела лежеше по цял ден, пребледняла и измъчена. Нямаше ни ден, ни нощ за нея. Нищо нямаше значение. Отнесе се и по цял ден мислеше за детето си.
Данчо и той ходеше като полудял из чаршията. Мълчалив и затворен в себе си, седеше в дюкяна и продаваше стоката без да хортува с купувачите. Някога му дотягаше от капризите на женорята, търпението му се изчерпваше, сопваше им се и им казваше някоя по - остра дума. Благият, добродушен Данчо стана раздразнителен и избухлив.
Вървеше като насън, прибираше се у дома, качваше се горе и с часове седеше на чардака. Рядко слагаше нещо в устата, но започна да пие. Ракията го замайваше, пареше в гърлото и стомаха му, а той затваряше очи и заспиваше там на миндера. Бягаше от света и искаше да потъне в сън… за притъпи болката. А тя загубата и болката по детето не минаваше.
Човъркаше го в ума му, туптеше в сърцето му, раздираше душата му…Спомняше си… Спомените го мъчеха и той стискаше очи и плачеше… Няма го вече веселото му момче и никога няма да ходят за риба, да се разкарват в чаршията, Иванчо да рита топка и смехът му да кънти у дома…
Някога влизаше при Вела и посягаше да я прегърне и утеши, тя се извърташе и го гледаше като обезумяла.
Една вечер в края на лятото като се прибра разбра, че нещо не е наред. Вратникът зееше отворен и щом влезе видя насреща си баба Кера и мъжът й… чакаха го в двора.
- Данчоо… как да го река баба…. хммм….Велка се погуби… Велка…
- Що думаш бабо Керо?
- Велка… свалихме я от въжето в обора… не издържа милата… - зарида бабата и зави на висок глас като вълчица.
…………………………….
Времето се влачеше като тежък градоносен облак, надиплен от чернота и сълзи. Животът на Данчо излезе от релси. Провесил рамене, той се умърлуши и продължи с пиенето. Огромната празнота като черна дупка го засмукваше. Липсата на семейството му го сломяваше. Нямаше никога вече да бъдат заедно тримата. Сядаше на масата и гледаше празните им столове срещу себе си и очите му се замъгляваха от влага.
Ставаше по обяд след пиянския запой от вечерта и сядаше на двора да пуши. Фанка го дърпаше за ръката и го караше да хапне нещо. Говореше му, но той не я чуваше. Махаше с ръка и ръмжеше да го остави на мира. Тя все още чистеше и въртеше къщата. Гледаше разтревожена. Виждаше го как потъва в тресавището на живота.
С безгрижния и щастлив живот беше приключено. Разсъждаваше за живота си… Беше пак опарен… жестоки и тежки дни се занизаха… Нямаше нищо - ни невеста, ни син…Не издържаше да гледа празната къща и смълчаният двор, нещо го душеше всяка вечер в гърдите. Затвори дюкяна и не се мяркаше цял месец в чаршията.
Зимата дойде и животът на Данчо си беше все така затворен и уединен. Студът скова планината и вятърът фучеше в сачака и комина на къщичките. А те сгушени и побелели тънеха в тишина. Животинките стояха в обора. Фанка пусна котката в одаята на топло. Тя живееше в къщата и спеше на миндера в кухнята. Данчо редовно й плащаше за грижите.
Една сутрин му беше много зле. Кашляше лошо, лицето и снагата му гореше, беше трескав и настинал. Фанка го разтри със силна ракия и оцет, направи му чай, сменяше кърпите и цяла вечер се въртя до леглото му. Той разтреперан се надигна и повърна на пода. Тя го уми, забърса и почисти след него. Зави го и го остави да спи.
Няколко дни се мята той в огън и студ… Нощите бяха дълги, тягостни… и му ставаше от зле…по - зле…Не му минаваше, огънят в тялото и главата вилнееше и му изцеждаше силите. Фанка му даваше с лъжичка чай… а той едва преглъщаше с пресъхнало гърло и надебелен от рани език… Тя беше неотлъчно до него. Извика баба Кера и го мазаха с газ и мас.
Шеста нощ, той пак изгаряше в треска. Свари му билки. Разтърка енергично, смени му кърпите, зави го и седна до него на стола до главата му. Съжаляваше го и искаше да му помогне, но беше се отчаяла… смъртта пак дебнеше в дома…
Не знаеше повече какво да прави, нямаше промяна, болестта върлуваше…не можеше да го излекува… и накрая унесена заспа от умора.
На сутринта Данчо отвори очи и надигна глава. Треската беше отминала. Все още главата му се тежеше, но беше по - добре… отрезвен, със сивкаво от болестта лице, но с ясен разсъдък…
- Гладен съм Фанке... ще свариш ли кокоша чорба?
Тя се размърда на стола и се разсъни.
Видя, че е по - добре и очите й блеснаха...
Слънчев лъч колебливо се беше спрял и надничаше в прозореца му…
Фанка се доближи до него и сложи дланта си на челото му. Не пареше. Въздъхна от облекчение.
- Фанке, добре съм…аззз…ти благодаря, че не ме заряза…
- Няма как…толкова се уплаших… беше много зле…
Тя се взираше в него с добрите си сиви очи, а Данчо протегна ръка и леко я помилва по бузата. Фанка се наведе и впи устни в неговите. Всичко стана изненадващо и за двамата. Целувката беше дълга и нежна, тя отвори уста и жадно му отвърна.
Милваше я по косата, разплете дебелата й плитка и тъмната й коса като морски вълни се разпиля по възглавницата. Имаха и двамата нужда от нежност, смачкан от дълбоката мъка, Данчо жадуваше за топлина, а Фанка отдавна го желаеше.
Смъкна ризата й и огледа мургавата й кадифена кожа, стегнатите й момински гърди, помилва я бавно и без да бърза я целуна навсякъде. Фанка потрепера и се изви топла и възбудена. Очите й блестяха като на дива котка. Не изохка, когато той влезе в нея, само стисна зъби и потисна внезапната болка. Беше вече негова…
Лежаха прегърнати и сърцата ми се укротиха след любенето. Завити под дебелия юрган, доволни и отпуснати.
Фанка се сви на рамото му, а с пръсти го докосваше и изучаваше все по-надолу…любопитна и непохватна…
Вече е мой… мой…мога да правя всичко…да го питам и да му кажа всичко…
Той се размърда и се вплетоха отново - зажаднели за ласки и любов…
………………….
Йордан разпродаде набързо имотите си на село, не искаше селяните да му помрачават живота. Достатъчно се беше напатил от съдбата, сега не искаше злостни клюки и приказки да чува за него и Фанка.
Купи къща в едно далечно село, оттатък планината и те се преместиха там. Селото беше по-далече от града, но той отвори заключения дюкян и си пое работата. Не му тежеше пътя, защото почна нов живот. Побързаха да се венчаят в новото село, защото Фанка забременя. Тя беше леко мургава, захвърли шалварите и не личеше, че е циганка щом е облечена със сукман. Живееше се леко с нея. Не беше капризна и придирчива, искаше малко от живота. Гледаше го в очите и го слушаше за всичко.
Животът му се избистри…
Детето се роди през август, на Богородица и те я кръстиха Божана. Израсна весело и пъргаво дете, усмихнато като майка си. След година се родиха и близнаците - Явор и Стоил. Фанка въртеше семейството около себе си както квачка пиленцата си.
Данчо наближаваше шейсет години, но не му тежаха, защото съдбата му се обърна… броеницата на живота засия кехлибарено… Всичко, което беше ценно за него - го имаше ...задружно семейство, обич от невестата, смях и глъчка по двора…
Край
© T.Т. Всички права запазени