На тeзи, които го вдъхновиха

                                                                             и никога няма да го прочетат.

- И какво сега? Стана каквото стана и какво стана?
- Нищо...

- Ами нищо я, нищо! Добре го каза.

Антон въздъхна ядосано и се отпусна още повече в столовете, в които той и аз бяхме седнали. Обхванах с поглед сцената и залата, и въздъхнах тихо. Беше почти наполовина пълна, и пак добре беше. Аз и Антон не се бяха надявали дори и на толкова. Ама каква беше публиката – едната половина баби, а другата половина майки, все роднини. Една жива душа на по седемнадесет не се видя като изключим братовчед ми, който пък беше едва на петнадесет и едва ли разбра повече от майка си. И толкова труд и време, и пот, и ядове и всичко за едното нищо. Бяхме обмисляли програмата със седмици – пиеси, скечове, музика обаче не от пиесите дето ги играят за всеки концерт, не и песните дето всички ги знаят наизуст и са едни такива лишени от смисъл, лесно-запомнящи се. Бяхме събрали цял екип от доброволци, на колене молехме да им дадат залата, програмата беше изцяло измислена от нас. Шегите бяха съвременни обаче пък не вулгарни и просташки, музиката също, но не беше нищо, което се слуша постоянно и отвсякъде. Бяха написани и изпълнени от музикалния клуб на гимназията. И за какво? За бабките и лелките дето нито разбраха шегите, нито чак пък толкова им хареса музиката. Е, пък радваха се разбира се, че то кой възрастен не се радва на млади хора на сцена, които не се държат като простаци?
Плакати имаше. В училище, на входа на училището, на входа и на залата и файда никаква.

Забих поглед в посипаната със конфети сцена. Че чак и конфети. На не му беше до това. Целия театрален и музикален клуб ги гледаше на кръв докато траеха последните аплодисменти и сигурно дълбока съжаляваха, че не са се включили в другия концерт. Е, то бяха приказки за морали и идеали. Как в Пазарджик нямало такъв концерт досега, похвали щяло да има, възхищения от съучениците, радост у учителите. “Естетически и морално издържан”, повтаряше Антон цели два месеца. Може би пък и затова стана само едно голямо нищо.
Усещах умората по цялото си тяло, от местенето на всякакви музикални, от струните на китарата по върха на пръстите си и най-накрая ужасно болезнена празнина в гърдите сякаш преди малко съм имал психически срив.
- И какво сега Теодоре? - заговори пак Антон. Русата му коса отразяваше фенерите от тавана толкова ярко, че беше трудно да го гледам, а и сигурно така беше по-добре. - Е?
- Ако искаш още сто пъти ме питай?
- Ами ще ти питам, как няма да те питам! - извика той като се надигна. На него сигурно му беше още по-гадно, но никога нямаше да си признае, че е наранен, затова го избиваше на гняв. - Тия е забърка цялата тая каша, и мен забърка и половината проклетници от клубовете. Айде, ходи обяснявай сега.
- Че какво да обяснявам? На кого?
Антон стана от стола и се завлачи към черните завеси. Забави се сигурно към пет минути, когато най-после се зададе с две кенчета бира. Аз поклатих глава, а Антон направи гримаса като отново се просна на стола.
- Дай да пием – каза той тържествено като отвори кенчето и въздъхна шумно. - За провала. Нито първия, нито последния.
Не казах нищо, нито се отворих бирата. Не обичах да пия, а пък и едва ли щеше да помогне сега. Антон надигна кенчето и отпи голяма глътка, въздъхна отново и заговори като си избърса устата с ръкава на коженото си яке.
- Ами че ти си прав, дявол го взел – заяви той и подсмъркна. - Какво да се обяснява? Че то само като се влезне в това проклето даскало и работата е кристално ясна. И идея и ценности и не знам си какво, че на кой му пука? Да вървят на майната си, нали така?
- Антоне, стига...
- Не, не, виж, прав съм. Погледни го така. Ти кой очакваше да дойда, а? Хайде, кажи. Кой? Оня пич с марковите дрехи? Е пък, че хубаво говори човека, за морали, за ценностната система че никаква я няма, че прав е прав е, ама като чуя, че същия ден е отишъл и се е напил като животно и после целия град знае колко са му скъпи гащите какво да мисля? Ми че то като няма чалга и полу-голи мацки за къде изобщо ги броиш? Ето ти майка ти, баба ти, цялата рода, кой ти ги дава?
Антон отпи още една глътка и изпсува тихо.
- И тая мацка и тя. Задника, големите цици и толкова, каквото виждаш това ще вземаш. Тя ли да идва на концерт, хм? Е, пък то бяха обещания едно-двеста и как един поне не успя да дойде? Какво пък сега? Да не би Азис да е дошъл да пее на оня проклет концерт?
- Антоне, престани.
- Е, какво, не съм ли прав? - сопна се той като размаха ръце във въздуха.
- И като говориш така, какво? По-добре ще ли ти стане? Започваш да звучиш като тях.
- А значи признаваш, че съм прав!
Въздъхна отчаяно и стиснах зъби. Аз, а пък и явно и Антон, силно се надявахме на нещо, на успех едва ли не. Но Антон често говореше такива неща за училището и аз всеки път му правех забележка, защото звучеше ужасно надменно. Казвах му да даде на хората шанс, а той постоянно ми отвръщаше, че няма смисъл. И затова един реших, че ще направим един концерт както ние си го искаме и както ние си го разбираме. Обзаложих се за по двадесет лева, че на хората ще им хареса. Отне ми доста време да убедя Антон обаче знаех, че той рано или късно щеше да се пречупи. И двамата искахме да направим нещо, нищо че не харесвахме много-много съучениците си, все пак си ходехме в едно училище и се разбирахме що-годе. Може би най-вече си беше заради нас, искахме да покажем на училището как ние виждахме нещата, нямаше значение дали щяха да го харесат, или не. А пък и беше приятно чувство, да си част от нещо, да си отдаден на нещо, за което те е грижа. И, разбира се, искахме да зарадваме учителите, че то и без това ни мислеха за загубена кауза.
Баса така и не стигна до същинската част и предвид тогавашните обстоятелствата Антон донякъде печелеше.
Да, имаше два концерта. И двата бяха училищни, но кой знае защо никой не броеше нашия за такъв. Няма значение, че повечето участници бяха от самото училище. А и двата бяха на един и същи ден, така че ситуацията сигурно ви е ясна. Честно казано, нямам никаква идея защо нещата се получиха така. Говорихме и с двете организаторки на концерта, те нямаха нищо против, дадоха ни по-малката зала, но не искахме и повече. За съжаление, никой не сметна за важно да ни уведоми, че са избрали същата дата.

- Какво да правим, Теодоре? - повтори Антон този път много тихо и като че ли повече на себе си.
- Махаме се.

Антон се изсмя.
- Още една година и се махаме – повторих ентусиазирано.
- В София?
- В София, в Пловдив...
- Е, че Пловдив си е друго нещо – отвърна той като отвори второто кенче. Пяна закапа по пода и ръката му и Антон изпсува.
- Ами в чужбина?
- Баш пък в чужбина - Антон се разсмя отново и изтръска ръката си. - Там направо ще ни изгонят като чуят откъде сме.
- Е...
- Е, прави ли съм? Прав съм!
- Не си. Хората там са широко скроени.
- Точно, защото са няма да ни приемат ей така.

Стояхме в столовете още сигурно половин час. Говорихме си за завършването, как щяхме да се махнем, да отидем някъде, където и двамата щяхме да се чувстваме, че принадлежим. Беше си хубава мечта и никой от нас не спомена колко неосъществима всъщност изглеждаше.
Когато най-после на Антон му свършиха бирите той заяви, че иска да си ходи. Чувството си беше смазващо. Разочарование, и двамата го бяхме изпитвали доста пъти и някак си обаче продължавахме да опитваме. И някак си, поне аз, не бях изненадан от развоя на събитията. Гадното чувство обаче си оставаше.
 

- Няма ли да почистим поне малко? - попитах докато се движехме между редиците от седалки.
- Не.

Антон отвори вратата с крак и скоро и двамата бяха навън.

- Ти сега какво ще правиш? - попитах, а Антон сви рамене без да ме поглежда. Още беше ядосан. - Невена къде е?
- Е, къде е? Откъде да знам къде е Невена?!
- Пак ли се скарахте?
- А ти как мислиш? - отвърна Антон като се пъхна ръцете в джобовете. - Една нормална приказка не мога да изкопча без да се прави скандал.
- Ама-
- Сигурно е в някой бар. С нейните приятелки...
- Добре, обаче-
- Не сме се виждали от една седмица. Пиша, звъня все едно си говоря на шапката. Питам я къде е, какво прави, защо не ми вдига, а тя ми казва, че не била длъжна да ми дава отчет.
Той пак сви рамене и въздъхна на пресекулки.
- Съжалявам...
- Недей, трябваше да я зарежа още след оня скандал с Мартин.
- Ами...
- Да я зарежа сега, нали? Да..., да знам. Ама не мога. Тя само ми върти номера, а аз се влача след нея все едно е останало нещо, за което да си струва всичко... това.
Последните му връзки бяха толкова успешни колкото и моите. Всичко е перфектно в началото и после някак си се разпада без изобщо да го усетя преди да погледна случайно надолу и видя, че вече на какво са стъпя. Като се замисля така стана и с този концерт.
- Искаш ли да отидем... някъде? - предложих аз. Знаех, че му е зле и не исках да го оставям така, като го знаех сигурно щеше да се напие и да се депресира. И честно казано аз също не исках да оставам сам.
- Не – отвърна той като си извади кутията с цигари. - Искам да се прибирам.
- Да не се напиеш само – предупредих го аз. Той се изсмя горчиво и запали цигара.
Останалия път го извървяхме мълчаливо, Антон се правеше все едно не съм там, а аз през цялото време се чудех какво да кажа. Не казах нищо, а той изпуши три цигари докато стигнахме къщата му.
- Айде, лека – каза той като си извади ключовете.
- Недей да пиеш.
- О, я стига, да не си ми майка? - отвърна той и затръшна вратата зад себе си.
Въздъхнах, за не знам кой път тази вечер, и бавно тръгнахме към вкъщи. За щастие моите родители не можаха да дойдат, което пък обаче означаваше, че ще трябва да им разказвам. Небето беше красиво, безлунно и черно, навяваше само лоши мисли щом го погледнех, и ми действаше някак си обезпокоително, но и в същото време натъжаващо. По улиците нямаше никого затова се спрях и се загледах в него. Ако имаше някакъв свят по-добър от този бях готова да отида там веднага каквото и да ми струва. За жалост, вече не бях малко момче и не можах да се представям, че съм някъде другаде. Честно казано, в такива моменти винаги много ми се искаше родителите ми да ми бяха казали за тези малки дребни неща, които се натрупват, натрупват и те карат да ти се иска да си някъде другаде или някой друг. Понякога се чудех дали изобщо са ги преживявали? Че чак толкова ли се бяха променили времената от тогава?
Продължих към вкъщи този път загледан в земята. И като се замисли човек колко много се бяхме променили през последните три години, и аз и Антон и всички.
Предполагам повечето от проблемите идваха от това, което исках да бъда, а не успявах. А честно казано не бях особено сигурен. Исках... да бъда нещо, някой, не просто да завърша, да отида в университет и след това да работя нещо, което изобщо не съм искал. Исках да правя нещо, което да се докосне до сърцата на хората, може би с писане или с рисуване, бяха ми казвали, че ме бива. И вината си беше моя, защото не правех абсолютно нищо по въпроса. Но ето. Опитах. И ето ви причина. Опитах и се провалих. И може би това ме спираше, провала, отхвърлянето. Накрая всичко се превръщаше в един омагьосан кръг от мисли, от които накрая ме заболяваше главата.
Може би просто трябваше да се примиря. Това беше една от мислите, които постоянно ми се превъртаха в главата. Може би просто това не беше за мен. Все пак колко от продавачките в магазина, мислите, са имали същите цели като мен? След като за пръв път си го помислих започнах да имам по-голямо уважение към тях.
Можех да се подигравам цял ден на съучениците си и да казвам колко са ограничени, но в крайна сметка кой беше по-щастлив, кой изглеждаше по-успял? Ако още се чудите – определено не съм аз.

Когато се прибрах майка ми веднага започна да ме разпитва, разбира се, отвърнах ѝ с половин уста, че не ми се говори, което я ядоса, което пък ядоса баща ми и накрая всичко завърши с крясъци и викове и една затръшната врата. Ядосах им се много жестоко, въпреки че трябваше да се радвам, че не ме наказаха и, практически, не бяха виновни.
Светнаха лампата в студената си стая, не веднага я изгасих. Включих си печката и седнах на земята срещу нея загледан през прозореца. Беше един от тези моменти, в които всичко ми изглеждаше безнадеждно и безсмислено. Знаех, че драматизирам и все пак...
Извадих телефона си и видях, че вече имаше всякакви снимки и статуси за концерта. Въздъхнах и го хвърлих на леглото.
В крайна сметка може би аз бях ограничения. Настина защо пък не? Като погледнах на нещата май наистина така се оказваше.
Чух телефона си да звъни, но не станах да го вдигна. Сигурно беше майка ми, а изобщо не ми се разправяше с нея отново. Обаче телефона продължи да звъни, една, две минути. Накрая станах и видях името изписано на екрана. Адриана. Усетих как стомахът ми се свива на топка.
Не бях говорил с нея от месеци, в началото се поздравявахме по коридорите сега и двамата се правехме, че не се познавахме. Но все пак аз вдигнах.
- Ало? - наистина беше тя. Беше нейният глас. - Ало, Теодоре?
- Адриана?
- Защо не си вдигаш телефона?
Въздъхнах нервно и се изправих.
- Какво искаш?
- Еха, колко си враждебно настроен. По-полека.
- Адриана – започнах аз с висок тон, но се спрях. - Ако си се обадила да ми се подиграваш спести си го.
- Не съм. А и се обзалагам, че ти вече си се обявил за провал.
Думите ѝ ме жегнаха много. Защото беше вярно, и защото ме познаваше толкова добре.
- Тогава...
- Знам какво стана с концерта ви.
- Без майтап.
- И затова се обадих – продължи тя. - Да те поздравя.

Бях готов да затворя мислейки, че тя просто ми се подиграва, но звучеше сериозно. В тона ѝ нямаше и капка от подигравка.
- Какво, по дяволите, приказваш? - попитах смутено сякаш задавах някой тъп въпрос по време на клас и всеки момент щяха да започнат да ми се присмиват.
Тя се засмя. И как ми липсваше смеха ѝ.... Чудесно, сега цяла нощ нямаше да спя от мисли за нея и концерта.
- Теодоре – започна тя с онзи много сериозен глас. Това беше последния начин, по който чух гласа ѝ. Беше нощ почти като тази, безлунна, беззвездна само дето из въздуха се носеше аромат на вишневи дървета. Щяхме да ходим на кино, а после на ресторант, имахме годишнина. Накрая всичко свърши с пакет цигари и стек бира в гаража на Антон. Жалка работа. И познайте кой изпи половина стек. - Знам че си затънал дълбоко в любимата ти дупка на отчаянието, но ще трябва да погледнеш на нещата по друг начин.
- И какво значи това?
- Значи, че ти успя. Искаше нещо и го стори.

- Ти пък откъде знаеш?
Тя се изсмя тихо. Господи, защо се случваше всичко това? Крачех из стаята прескачайки разхвърляните дрехи по пода. Избърсах потта от едната си ръка в дрехите усещайки паник атаката да се задава. Стаята се олюля и бързо протегнах ръка към стола от лявата ми страна, седнах на него и се опитах да дишам нормално.
- Просто знам. Както знам, че мислиш, че всичко това е провал.

- Защото е.

- Я, престани! - гласът ѝ беше толкова укорителен, че се стреснах. - Знаеш ли защо те зарязах? Точно заради това поведение. Имаш толкова много потенциал, имаш толкова.... открити и чисти разбирания за всичко, имаш талант и на всичкото отгоре не си глупак. И знаеш ли какво, всичкото това си го захвърлил на боклука, защото си прекалено зает да се самосъжаляваш и чудиш “как може всичко да е толкова прецакано и гадно“ .

- Не виждам как това е свързано с концерта – отвърнах аз, въпреки че знаех колко глупаво звучи.
Тя изсумтя ядосано и след това въздъхна.
- Има ли значение кой ви е гледал? Хората дойдоха, видяха ви и ви харесаха. Какво значение има кои са били? Вгледай се хубаво в това, което направихте и пак си задай въпроса дали е провал. И знаеш ли какво? Не е, защото се потрудихте и... бяхте страхотни, по дяволите.
- Ти... беше ли там?
- Не през цялото време, знаеш че участвах в училищния – отвърна тя сякаш виновно. - Но ви видях, видях теб. Никога не те бях виждала толкова отдаден на нещо и толкова вглъбен, дори, и когато бяхме заедно.
Тя замлъкна, аз се опитвах да проумея думите ѝ и да спра да треперя.
- Всичко е пред теб. Просто трябва да го вземеш. Доказа, че можеш, но и трябва да разбереш, че очакванията, които имаш никога няма да се изпълнят точно както ти ги искаш. Можеш да казваш, че това е провал, че ти си провал, но не е така. Отвори си ума, Теодор, и проумей, че изобщо не си това, което мислиш че си веднъж завинаги.

Дълго време мълчах загледан в мрака и заслушан в бръмченето на печката. Адриана също не казваше нищо, но не затваряше. Знаех, че нямаше да го направи преди да ѝ дам някакъв отговор. Този отговор нямаше да ѝ хареса.
- И как да го взема? - казах толкова тихо, че си помислех че тя едва ли ме е чула. - Как да го взема като не зная как? Как така ти виждаш всичко това, а аз не? И дори и да си права, Адриана, аз сам всичкото това не мога да го преодолея. Така че много нечестно да ми говориш такива.
- Не можеш сам, така ли? - повтори тя като усещах как започва да се ядосва. - Обадих си да ти... да ти кажа всичко това, а ти какво-?
- Аз какво? Очакваше да изведнъж да си отворя очите, да дойда при теб, да ти падна в краката и да започна да ти благодаря? Не е толкова лесно.
- Разбира се, че не е – каза тя язвително. - Защото ти винаги трябва да усложняваш нещата, за абсолютно всичко.

Адриана въздъхна и след секунда продължи:
- Мислех, че този път щеше да разбереш. Но всъщност, като се замисля, можеш да помогнеш на някой, ако само той иска да му се помогне. Лека нощ.
Знаех, че трябваше да кажа нещо, да се опитам я спра, но вместо това просто мълчах, тя затвори, а аз още пет минути държах телефона на ухото си загледан в стената отсреща. Накрая се разревах, думите ѝ кънтяха в главата ми и съжалението вече ме беше превзело. Беше права и може би ми даваше втори шанс, а аз се държах като глупак. За пореден път.

Избърсах си очите и оставих телефона на бюрото. Търсех някакво решение, изход от тази дупка на отчаянието. Имах чувството, че толкова дълбоко бях пропаднал, че вече не можех да изляза, усещах едно чувство на безсилие като постоянно си задавах въпроса какво да правя без да виждам отговор.
И тогава реших да го потърся от Адриана щом тя толкова държеше, че може да ми помогне и знае как. Но не можах да ѝ се обадя затова ѝ писах.

Теодор 22:14
Тогава какво да сторя? Как да стана всичките тези неща, които твърдиш, че съм.

За моя изненада тя отговори почти веднага.
 

Адриана 22:15

Аз ще ти помогна.

Теодор 22:15
И как, по-точно, ще стане това?

Адриана 22:16
Не знам. Както мога, с каквото мога.

Бях вперил поглед яркия екран препрочитайки думите ѝ за пети път. Тя, като виждаше, че не ѝ отговарям, писа пак.

Адриана 22:18
Ако имаш някаква идея ще ти помогна да я реализираш, знаеш, че баща ми е редактор. Ако имаш някакви рисунки ще потърсим госпожата по рисуване, тя ще се зарадва.
Дори и да имаш някакво друга идея, каквото и да е, ще ти помогна.

Усещах сълзите отново да се задават докато четях и препрочитах. Но наистина все още не исках да повярвам, или по-скоро, не ми се искаше, защото звучеше прекалено хубаво, за да е истина.

Теодор 22:20

Защо искаш толкова много искаш да ми помогнеш?

Адриана 22:21

Защото те познавам, знам какъв човек си и ми писна да те гледам как само живееш ден за ден като знам, че можеш много повече.
Освен това ти страдаш, Теодор, това го виждам по-ясно от всеки друг.
 

И като страдам защо ме заряза, помислих си. Но после поклатих глава. Знаех защо. Защото тя се измъчваше заради мен и аз го знаех, просто тя беше по-разумната и успя да сложи край. И, разбира се, аз трябваше да се запитам дали това значи, че ми дава втори шанс.
Усещах как онази празнина започва да се запълва, чувствах едно такова спокойствие и небето не ми изглеждаше вече толкова ужасно, когато излязох на терасата, онова тежко и пробождащо чувство в гърдите ми бавно изчезна. Чувствах главата си лека и сякаш най-после можех да мисля трезво. Сякаш след часовете от премисляне най-после бях получил някакъв отговор, който слагаше край на всичките безполезни мисли.

Чух телефона си как иззвъня и се усетих, че бях забравил да отговоря.

Адриана 22:30
Поне се опитай, моля те.
 

Теодор 22:30
Ще се опитам, обещавам. Този път наистина обещавам.