Моят Любим Домашен Вампир
2 мин за четене
Със следващите редове искам да преклоня глава пред институцията "ТЪЩА". Пред ония баби на децата ни, които жужат като пчелички, давайки своя опит и грижи за младото семейство, които не се месят в семейните отношения и ни ги е чут, ни ги е видят. Но в тази история става дума за другите...
Моят Любим Домашен Вампир беше невероятен хибрид. В снага беше стройна фиданка. Фиданка, фиданка, ама от баобаб. Както казваше жена ми, беше по-лесно да я прескчиш, отколкото да я заобиколиш. Любим, защото всеки месец оставяше на определено място в къщи накъмто 500. Домашен, защото прибереше ли се в къщи и с топ не можеше да я мръднеш от там. И Вампир, защото успя да изсмуче 12 от най-хубавите ми години - това раз! И два, защото в устата й имаше само два горни кучешки зъба. Останалите се бяха споминали от никотина, не виждайки паста за зъби през така краткия си живот.
Закачката ни започна още в зората на съвместния съпружески живот с жена ми. Когато разбраха, че ще се женя, моите любими колеги ми подариха три растения. Първото беше палма. Да съм бил семейно щастлив под палмата. Второто вече не помня какво беше и защо беше, а третото беше фикус. Като заврян зет, да имало на какво да пазя завет. За несведущите, пояснявам... Завреният зет се поставял между прозореца и фикуса, да не духало на фикуса. Грях ми на душата, обаче никъде във световната флора нямаше по-омразно растение за мене от този фикус. Само за месец го умрях чрез неполиване. Обаче с цялата си глупост, разказах на тъща ми защо колегите ми подариха точно фикус.
От тогава нататъка, на всяко семейно събиране, моят Любим Домашен Вампир запчна да разправя наляво и надясно къде се поставял зетя. Днес тъй, утре тъй... Другите се смеят с глас, а аз като заврян и добре притъпкан зет, се усмихвам под мустак и стискам зъби.
"Ще ми паднеш ти!" - мислех си аз и чаках своя час.
И един ден тоя мой час дойде...
Връща се Вампирко, ни жив, ни умрял, а добре схванат. Надухало я било. Аба да тъ духнат...
- Ами... да взема да те размачкам - предложих й се мазно-мазно аз.
- Ами... може! Ще ти бъда много задължена - предаде се без бой тя.
И се разпльока по корем върху леглото.
Само това и чаках...
Набарах я къде я боли най-много и започнах... Разтривам, разтривам, хвана я яко за това място и натисна що мога, като в същото време си мърморя под носа:
- Фикус, значи!
Дам й малко почивка, после пак я набарам и пак...
- Тааа... казваш фикус, а?
... и после пак...
- Фикус, а?
А Вампирко търпи! Къде ще ходи? Нали я лекувам.
После се смяхме и тя ми каза, че за малко да се напишка. Обаче взе че се оправи Вампирът му с Вампир неден.
От тогава насетне забрави за фикуса.
Абе... ако питате мен, добре че беше по корем...
Моят Любим Домашен Вампир беше невероятен хибрид. В снага беше стройна фиданка. Фиданка, фиданка, ама от баобаб. Както казваше жена ми, беше по-лесно да я прескчиш, отколкото да я заобиколиш. Любим, защото всеки месец оставяше на определено място в къщи накъмто 500. Домашен, защото прибереше ли се в къщи и с топ не можеше да я мръднеш от там. И Вампир, защото успя да изсмуче 12 от най-хубавите ми години - това раз! И два, защото в устата й имаше само два горни кучешки зъба. Останалите се бяха споминали от никотина, не виждайки паста за зъби през така краткия си живот.
Закачката ни започна още в зората на съвместния съпружески живот с жена ми. Когато разбраха, че ще се женя, моите любими колеги ми подариха три растения. Първото беше палма. Да съм бил семейно щастлив под палмата. Второто вече не помня какво беше и защо беше, а третото беше фикус. Като заврян зет, да имало на какво да пазя завет. За несведущите, пояснявам... Завреният зет се поставял между прозореца и фикуса, да не духало на фикуса. Грях ми на душата, обаче никъде във световната флора нямаше по-омразно растение за мене от този фикус. Само за месец го умрях чрез неполиване. Обаче с цялата си глупост, разказах на тъща ми защо колегите ми подариха точно фикус.
От тогава нататъка, на всяко семейно събиране, моят Любим Домашен Вампир запчна да разправя наляво и надясно къде се поставял зетя. Днес тъй, утре тъй... Другите се смеят с глас, а аз като заврян и добре притъпкан зет, се усмихвам под мустак и стискам зъби.
"Ще ми паднеш ти!" - мислех си аз и чаках своя час.
И един ден тоя мой час дойде...
Връща се Вампирко, ни жив, ни умрял, а добре схванат. Надухало я било. Аба да тъ духнат...
- Ами... да взема да те размачкам - предложих й се мазно-мазно аз.
- Ами... може! Ще ти бъда много задължена - предаде се без бой тя.
И се разпльока по корем върху леглото.
Само това и чаках...
Набарах я къде я боли най-много и започнах... Разтривам, разтривам, хвана я яко за това място и натисна що мога, като в същото време си мърморя под носа:
- Фикус, значи!
Дам й малко почивка, после пак я набарам и пак...
- Тааа... казваш фикус, а?
... и после пак...
- Фикус, а?
А Вампирко търпи! Къде ще ходи? Нали я лекувам.
После се смяхме и тя ми каза, че за малко да се напишка. Обаче взе че се оправи Вампирът му с Вампир неден.
От тогава насетне забрави за фикуса.
Абе... ако питате мен, добре че беше по корем...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пенко Пенков Всички права запазени
