Художествено мистични измислици за Гогол, Пушкин и Плюшкин - провокирани от реални събития.

 

 

ЧАСТ 3

 

И така с помощта на записа, възстановявайки спомена за всичките си тези странности се усмихвам, сещайки се и за нещо друго. Че колкото и невероятно да ми звучеше след известно време у самия мен се появиха някакви странни влечения към събирането на непотребни на пръв поглед предмети.   

Съвсем разбираемо бе в началото, знаейки какви подигравки търпеше моят съученик Плюши - твърде енергично да се противопоставям на тези ми съмнения. Язвително и яростно отхвърлях дори най-малкия намек, че по природа съм роден хахов - я като Плюши, я като Димчо Дърдоричното. Или пък поради някаква подобна генна обремененост с течение на времето това ми обсесивно отношение към непотребни или използвани вещи се е отключило поради някакъв си неизвестен фактор. 

Опитвах се да се боря и с болезнено глождещото ме самовнушение, как не е изключено този фактор да е примерно само защото точно аз измислих прякора Плюши на моя съученик Сотир. Вследствие на което той на времето да ме е нарочил в неговите си защитно прокълнаващи съскания. Също така ревностно отхвърлях и още една неприемлива за мен теза. Че ония незнаен дух от ученическо спиритически сеанси, явил се на самия Гогол някъде с Висше от бъдещето е имал възможност да обсеби огледалното отражение на душата ми в Отвъдното. След което чисто назидателно е започнал да ме подлага на това мъчително наказание възмездявайки ме  за крайно саркастичното ми отношение към хората страдащи от Синдрома на Плюшкин.

Но то само ей така да си казваш не е така ами е онака явно не върши много работа. В един момент започва да ти се иска да имаш някакви твърди логически аргументи които да се държат устойчиво на по язвителни въпроси. За това и започнах да чета разни психически техники. Автогенни тренировки и какво ли още не с цел да се отърва от задълбочаващото ми се влечение към това поведение. Тогава попаднах и на една мисъл на легендарният Зигмунд Фройд гласяща:

„Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение!”

Наистина! 

Опитвах се да го правя!

При това съвсем съвестно!

Проблемът ми бе, че дори и насред най-съкровената си честност все не можех да открия, кое бе това, което провокираше появата на Плюшкин реакциите у мен. Както и не можех със сигурност да установя, от какво всъщност около тези ми действия ми олекваше. Дали от най-елементарния факта, че съм спасил от погиване предмет захвърлен или загубен от хората. Или поради това, че давайки го на някой, нуждаещ се в момента от предмета, аз лично получавах облекчаване около обостреното си съчувствие към човекът изпаднал във въпросната предметодефицитна ситуация?!

Но сега като се замислям не изключвам вероятността, това ми незнание или колебание около всичките тези въпроси да идва от още една особеност, която ми се случи. А тя бе че всичките ми проявления на Плюшкивизъм до тук всъщност бяха предшествани от нещо като преходен период. Който определено мога да кажа, че бе с някакви доста по-плавни прояви. Даже докато седя и слушам записа на Димчо Дърдоричното се сещам за някой детайли от въпросния преход.    

Примерно ей така в унисон със спонтаниката в душата си незнайно, как и защо донасям в къщи някаква привидно невзрачна вещ. Която започва да се подмята от стая в стая, излъчвайки с пълна сила отявленото си моментно непотребие. Към всичкото това трябва да прибавим и факта, как фрапиращо предметната нефункционалност на въпросната вещ траеше понякога до няколко месеци. Иии… Съвсем в реда на нещата си бе другата част от човешкото присъствие на домашното ми обкръжение да започне да дерзае по посоката на една перманентна Антиплюпшкинова въпросителност. Най-често изразяваща се в това има - няма току през ден, през три ме питат: 

„И сега това никаквото чудато чудо за какво ти е?! Мятай го на боклука! И да мирясваме всичките!” 

А аз отговарям: 

„Ами не знам за какво ми е. Поне точно към момента. Но пък съм убеден почти до сигурност, че ще ми дотрябва!”

След което го вдигам нещото там от където то се е явявало като пречка и чинно го поставям в друг ъгъл. Или по-точно в друго девствено от към неговото присъствие чекмедже или място. Разбираемо е накрая някой от фамилията не издържа на тези напълно безсмислени според общите разбирания хаотични премествания не нещото, което е ненужно никому. И следвай груповата линия на домашна дискретно тайно от мен да изхвърли въпросната безполезна вещ на боклука. 

Аз разбира се дори не забелязвам, че го няма. 

Просто защото като не го виждам. 

И ясно че в такъв случай то по никакъв начин не ми и липсва.

Но току след някое и друго време изневиделица се появява випиюща нужда от моята досадна от към непотребност вещ. Или ако не точно на същата, то поне на много подобно на нея. Тогава и аз се сещам за своето Плюшкин съкровището. Започвам да търся въпросната си находката. Разбира се с идеята да я вкарам в употреба.

Уви! 

Нея вече я няма.

Съответно никой не си признава! 

…кой е бил умникът, изхвърлил я на боклука!

И всички се правят на „Дръж ми шапката щото твоята хвръкна някъде!”. 

А най-гадното при въпросните случки е, че същото това цяло домашно присъствие счита за хипер естествено и ултра разбираемо, лично аз да търча по магазините и да търся заместител на въпросната намерена, донесена и в последствие изхвърлена вещ. 

Хайде това с магазините и търчането – донякъде добре. Но ако се окажеше, че към този момент такава вещ липсва в търговската мрежа най-гадното бе, че мъката за мен не свършваше до тук! Тогава започваха да ми правят мили очи да съм търсел майстор, който специално да изработи копие или някакъв евентуален функционален аналог на злополучната вещинка.

Абе работата с това мое предварение в усещането за ползата на някой от предметите става малко като оная приказка за многото лесни пари на куп… Дето ни да ги нямаш ни да ги имаш. Нямаш ли ги страдаш от това, че понякога не можеш да си платиш консумативите за месеца. Имаш ли ги в повече пък не спираш да страхуваш, как някой по така от теб може да те преметне и да останеш гол като пушка! Че и с тези вещи така. Ни да ги трупаш щото ти заемат място ни да ги изхвърлиш защото ако са ти под ръка в много от случаите проблемите се решават на мига. 

Но наистина нямах никакво логично обяснение защо все така и все на мен се случва. 

Колкото до зачестяването на този тип събития и то с все по-големи, и с все по-важни вещи това наистина събуди у мен букет гъделичкащи интересчета. А след като с течение на времето установих, как някой от случаите започват по много странни начин да се преливат, преплитат и завързват в невероятни гордиеви продължения нещо в мен каза „Джик!” Иии Това „Джик!” малко, по-малко прерасна в някакъв отявлен изследователски сърбеж със силата надхвърлящ дори академичните порив на нахъсан нобелов лауреат. 

Еее…

Та тук и сега, продължавайки да слушам сложнодумният бърборилен картеч на Димо Дърдоричното лекичко си се усмихвам на себе си. Признавам си! Плагиатствайки от моя съученик Плюши още тогава кръстих този си род събития Мозайките на Плюшкин. За това и ми стана смешно, как пък точно това дводумие, което Шестофайницата бе нарекла с купешката дума синтагма много си го харесала като негов израз. 

Еее…

Тук пак си се усмихвам защо си мисля, че тогава на времето даването на конкретното име на странните събития случващи се мен бе и преломния момент, в който реших да отстъпя от дивата си съпротива на отрицание. И в края на краищата макар и с голяма доза неудовлетворение приех, че ще трябва някак си да се спогодя с поява на тези ми нови странни поведенчески прилики. Било то с тези на героя на Гогол… Било то с тези на Плюши или на Димчо Дърдоричното.

 Но всяко зло за добро.

Сега замисляйки се над всичко това ми се струва, как може би с тази си форма на самосмирение от друга страна дадох възможност на любознателността ми да вземе превес над притесненията. А освободената от натрапчивите ми брожения енергия започнах да я използвам за четене на това онова по въпроса.  

А и прави са хората като казват:

„Непрестанния стремеж към новознание е в състояние неимоверно да разшири границите на мисловните ни хоризонти!”

Защото от това което прочетох се оказа, че синдромът Плюшкин е доста по-богат както като вариации относно дълбочината и проявата на самата обсесия, така и като богатство от къмто колоритност. Това в началото много ме учуди защото бе в пълен разрез с масовото разбиране за Плюшисиндрома, като клошарска еднообразна сивотия. 

Дори си казах: 

„Появи ли ми се отново някакъв много силен импулс спрямо определен предмет или пък някаква много по-така интересна ситуация ще бъда по-търпелив. Или най-малко ще направя така, че нещото, което съм си нарочил за важно да му намирам специално място с цел да не пречи на никого, че да искат да го изхвърлят! И респективно да мога да проследя това което ще му се случи!”

Речено! 

Сторено!

От там нататък ако някой ме питаше с рутинното: 

„Хубаво де! Кажи сега за какво ти е точно това?”

Обикновено отговарях: 

„Лично на мен към момента ли! За нищо! Но щом за всеки влак си има пътници, защо да не е така и с вторият шанс на излезли от първа употреба вещи?!” 

Така, следвайки китайската максима: „Който има търпение печели войната!” се притаих в самия себе си и зачаках. За някой от вещите редът на събитията около ситуациите се случваха по-лесничко. Не минаваше седмица, да речем най-много месец и хайдееее… Току излизаше вариант. При който им намирах подходящо мястото да ги поставя някъде или да ги дам на някой човек.

Но за други… 

Оххх! За другиии… 

Имах и такива предмети при това то никак не лоши, за които чаках почти десетилетие и половина, за могат да поемат по втория си път като своя експлоатационна възможност.

Но мога спокойно на кажа как тези по-дългопротяжните ситуации ми бяха много сладки. Нещо като дълго изстрадани Плюшкин гордости. Всеки път когато се сетя за тях все едно отпивам глътка отлежал двадесет годишен коняк, или чаша старо вино.

Дори сега като се замисля - ето!

Точно във връзка с подобен тип „дълго отлежал коняк” като случай чакам ония ми ти вечно закъсняващия мой приятел! Колкото до самата класация на старите елексирни вина… ако се замисля те най-така звездните ми случките всъщност са две. Но пък и двете по много интересен начин са пресукани в някаква странна събитийна плетка. 

Нещо като двойна звезда са ми те.  

Хи, хи, хи! А само като се замисля, колко безобидно започна всичко…  

Мдааа… къде петнайсетина години назад във времето да е било. Заедно с въпросния приятел когото чакам помагаме на един мой роднина да си направи ремонт на терасите. Те обаче са облицовани с ламперия от хубав чам. И когато майсторът се обръщат към мен с въпроса:

 „Сега какво да правят с тази ламперия? Да я изхвърлям ли или някой друг ще я ползва? Сякаш не ми се иска да я давам за подпалки.” 

И като чувам това „Да я изхвърлям ли или някой друг ще я ползва?” Иии - „Цик, цик, цик!” – в главата ми започва да премигва лампичката на не до там добре познатия ми към онова време Плюши импулс. Първото, което съвсем разбираемо си помислям е, че изпадам в някаква милозлива носталгия към онова време когато ламперията е била нова. Но пък святкането на сигнала е със силата на толкова дълбоко натраплива настойчивост, че чак стомаха ми се свива направо в размерите на топка за тенис на корт. А пък от това пъпа ми така започва да вибрира, че имам чувството как ушите ми трептят в ритъм с него.  

И уж правя някакви си опити да се разсейвам с други мисли ма не би! Колкото пъти погледна към скупчените една върху друга дъски на мига ме полазва онзи студен страх, появяващ се при загубата на нещо изключително важно в живота ти. Кажи речи все едно някой иска ей така по най-безразсъдния начин да ми ампутира здрав крак. И то не защото има някаква травма, а да речем само поради това, че просто е излязъл нов модел протеза, с която може да бъде заменен.

Ама то реално като ти е здрав крака защо ли пък ти е протеза…?

Женките дето имат сутни като слънце защо си ги тъпчат с химия – а?

Или пък мъжете защо допълнително се помпат до някакви си естетически безрасъдства – а?

Но то нали и за това му казват обсесия – я!

И в края на краищата от мислене по въпроса чак ме заболява главата.

Добре че за нея още не ми бе дошло на ум да я лекувам с ампутация.  

Пък то човек ако погледне на реалната ситуация… 

Какъв ти крак?! 

Каква ампутация?!

… това си бяха едни най-обикновени дъски пригодени със странични жлебове тип нут и перо за ламперия. Плюс това прясно демонтирани от място където почти петнадесет години вярно са служили на стопаните си в съответните екстремни условия. Добре де ама уж дъски, дъски пък в мен отвътре между зрялата ми логика и този ми сравнително нов спонтанен Плюши импулс се води някаква жестока битка.

Едва ли не на живот и смърт. 

Но уви!

Оказа се, че изходът от двубоя е предрешен!  

Още в началните секунди на първия рунд, само с едно мощно скорострелно круше Плюшкин синдромът буквално нокаутира иначе така наречената от мен НЖЛ (Непоклатимо Желязна Логика) , с която толкова се гордея. В следствие на което аз в дълбок разрез с моментните си трезви мисли давам на роднините „мъдрия” съвет:

„Ако за сега имат място в мазата да ги приберат” Но виждайки колебанието на собствениците със себеотрицателна самоотверженост поемам ангажимент, как в най-скоро време ще намеря приложение на въпросната ламперия. 

Аха! Обещавам аз амааа - нъцки! 

Това моето: „В най-скоро време!” се разтегля в един порядък от има-няма десетина години. През които разбира се нищо от обещаното от мен не се случва. Естествено поне веднъж в годината онези хората ме питат, все пак какво да правят с въпросната чамова ламперия. А аз всеки път чупя пръсти и отново и отново обещавам, как току след някой ден, седмица или месец ще оправя нещата. Та така ден, след седмица и месец след година…! Всичко продължи повече от десетилетие. Може би и за това подложих на дълбоко съмнение конкретното събитие, дали изобщо то е част, или пък поредната случка от въпросната серията - Синдром на Плюшкин. По скоро го квалифицирах като някакво си случайно карък стечение на обстоятелствата.

Така обаче кажи речи на единадесетата година се случва нещо на пръв поглед абсолютно обичайно. Премествам леглото си за спане в друга стая. Нооо… интериорната ситуацията е такава, че се налага то да е до външна калканна стена на сградата. Съответно ми се появява силна необходимост от някакъв вид изолация. Тутакси се сещам за въпросната ламперия. Но понеже вече ми е неудобно от моите ежегодни обещания вместо нужните ми бройки, покриващи два линейни метра вземам всичките дъски. За което от там получавам благодарности, че съм освободил много място. Но пък в къщи ме загризват:

„Защо пак си ги повлякъл тези чуждите боклуци? Къде ще ги сложиш сега?” 

Но тъй като така или иначе усещам, как получавам някакво частично вътрешно облекчение у мен се заражда убеждението, че макар не в пълния си обем в края на краищата нещо от ламперията влиза в някаква Мозайка на Плюшкин. 

Дааа…! 

Ясно ми е!

То обикновен човек трудно може да си представи, какво означава онова чудовище Плюшкин свределът да дупчи нечий мозък с разни умопомрачителни притесненията… Да речем, как ако вещта, в която си се вторачил не бъде пазена както трябва – и как от тази немърливост ще бъде погубено нещо свръх ценно. Предполагам как е свръх силите на едни обикновен човек да си представи, какво е облекчението когато свредлото на Плюшкин синдромът спре да дрелчи. Все едно те е болял зъб. И изведнъж поради това че си намерил подходящо място или нов собственик на някоя вещ той-зъбът е престанал чрез болката си да ти „крещи”, как точно в два посред нощ трябва да го заведеш по спешност на стоматолог. Нещо подобно е и със синдрома. 

Колкото до вторият звезден случай той стартира горе-долу по едно и също време с този с лампериите. Сиреч преди петнадесетина години - и отново е свързан с място за спане. Там друг мой роднина си беше купил много хубаво единично легло - с прекрасен матрак. После обаче се наложи да си продаде апартамента. В новото жилище леглото стана излишно. Но в момент, в който го видях разглобено и подготвено за изхвърляне сърцето ми тутакси получи нещо като силна Плюшкинова аритмия или перикарден Плюшкин-спазъм. Разбира се за да спася гръдния си мускул от пръсване отново започнах да обещавам, как аз ще го взема и ще подаря моето на някого. В последствие обаче се оказа, че под въпросното леглото няма предвидени чекмеджета за багаж. За това и решихме на първо време така както е разглобено да го занесем в къщата на друг един наш роднина. 

Естествено! 

Както винаги обещах в най-скоро време да му намеря нов собственик. 

Ахааа! Намерих му – ама другия път на Задушница във Вторник! 

Пак същия ступор – досущ както с чамовата ламперия. 

И пак се изтърколиха има няма десетина години. 

В един момент горе долу по същото време, когато пренесох ламперията у нас там онзи човек, в чието жилище бе складирано въпросното легло доста тежко се разболя. Тутакси част от складираната там „ценност” му влезе в употреба. Ситуацията направо заспива в десетката защото поставен директно върху неговото легло, неизползвания до сега матрак повдигаше общото ниво и правеше ставането и лягането на болния човечец не до там болезнено. А аз отново получавам частично Плюшкин удовлетворение, че съхраняваната по моя молба вещ е влязла в употреба при това толкова полезна някому. Е! Макар и десетина години по-късно.

Такааа… 

И сега пак си се усмихвам на спомените… 

Защото от въпросните случки минават още около пет години. 

Между временно болния човечец пое към Отвъдното. И складираното там легло в пълната му цялост отново е изцяло вакантно. А докато аз ей така безметежно си живуркам в някакъв си непретенциозен от към събития ден ми се обаждат едни хора. Молят ме, ако съм можел да помогна на едни млад човек с дълбоки ментални увреждания –нискофункциониращ регресивен аутизъм. Който освен всичко се изпуска и по малка нужда през нощта. Аз обаче отказвам да помагам на сляпо. Искам да видя, как стоят нещата очи в очи по местоживеене. 

Завеждат ме!

Амии мисля си, че словесната триада - върховно ужасен ужас - е бедна за да опише интериорната мега трагедия на положението. Първо като някаква цялостната характеристика относно самата житейска среда на  Младежа се оказва, че и двамата родители също са с определени ментални дефицити. Второ въпросния млад мъж спи до външна стена под прозорец. Трето краката му са в непосредствена близост до вратопорзорец, който на всичкото от горе не се затваря добре. 

Става ми ясно, че не мога да осъществя каквато и да е помощ без най-напред по някакъв начин да подобря поне условията за спане. И докато съзерцавам гадната обстановка, първото което ми иде на ум е, че тази външната стена би било редно да бъде по някакъв начин термично изолирана. В реда на тези мисли се сещам, как на времето винаги се чудех защо баба ми все казваше, че ако искаш съня ти да е спокоен, а деня след него топъл, то ковьорчето на стената над леглото задължително трябва да е вълненко. И докато ровя из мислите си имам ли някъде нещо подобно като тип вълнено шалте изведнъж ме стрелва идеята, с какво може да бъде изолирана стената. 

Ми да!

И си казвам:

„Остатакът от оная свалената преди петнадесетина години ламперия, която вече пета година отлежава у нас. И да! Тук би могла да свърши чудесна работа. Вярно че остатъка не е много като метраж, но може пък и да стигне. Ако ли не е достатъчнааа… Ами докъдето стигне. Започвам от към главата за да може поне тя и гърба му да са в обсега на изолацията… Пък към краката до където дойде – до там!”

На момента предлагам на домакините да им я донеса. Учудващо за мен те се споглеждат вдигат рамене и приемат, но някак си без особен ентусиазъм. Все едно, че е нещо незначително. В началото това малко ме учудва. Но после като се замислям се сещам, че те в това си състояние те просто нямат капацитета на „първо четене” да осмислят ползата. Но в следващия момент ми става ясно и другото. Жената се приближава до мен и тихичко на ухо ми казва:

- Нали виждате какви сме всъщност. Моя съпруг сам няма да се справи с това. Пък то таковата… То към сегашното време нямаме възможност за майстор. Но Вие го донесете това за което говорите. Може някой да се смили над нас и да ни го направи. 

- Ясно! Ще видя ако мога ще ги поставя аз – почти механично обявявам аз.

- Ами ако можете ще сме Ви, много благодарни…

Та така – обещано!

И после трябва да е…

Речено! 

Сторено!

Но понеже към момента нямам кола се забавям с организирането на транспорт, взимайки една назаем от мой познат. И така чак къде 30 Декември въоръжен с необходимите инструменти, консумативи и крепежни елементи отивам на адреса. От предшестващите посещения обстановката вече ми е позната. Мебели от преди четиридесет години. Всичките са изпонадраскани с химикалка или от различни твърди предмети. Предполагам когато Младежът е изпадал в хистерични кризи. 

Усмихвам се защото при бърз поглед грохналите остатъци на вече бившата челна мебел досущ ми заприличва на комплекс от индиански тотеми. 

А да! 

Секциите до една са без вратички. Младежът не понасял затворени пространства. Иска всичко да се вижда. Иначе пропадал в кризи. Тапетите са също може би връстници или даже някоя и друга година по-стари от мебелите. Разбираемо са и в абсолютно същото окаяно състояние. 

И това не е всичко.

Има и още квази екстри. 

Едната от тях е, общата ароматна отмосфера която те обгръща още от външната врата.  В последствия в зависимост през кое помещение преминаваш нюансите се преливат един в друг, комбинирайки се в доста богатата гама на дълбоко първичните битови ухания.

Примерно прекрачваш прага на входната врата. Пристъпваш крачка, две в коридора. И още с първото вдишване те посреща ордьовър от смесен полъх на стари обувки, галантно комбиниран с леките дресинг нотки от уханията на мръсни мъжки чорапи. И точно се чудиш как по-енергоспестяващо да поемаш въздук, когато Домакинята в най-откровено пълносърдечие с широка усмивка на лице вежливо заявява: 

„Ааа… можете и да не се събувате! Вчера не успях да мина със стирката” 

Правиш още някоя крачка и къде третото макар и контролирано вдишване усещаш, как всичкото поета като аромат глътка е гарнирана с лек фееричен акцент на задушливия дъх от престарял мухъл. Най - вероятно образувал се с течение на времето в следствие от перманентно кондензираща по стената влага, идваща от висящите връхни дрехи. Като капак на всичко от създалото се течение в коридора връхните одежди започват „приветливо” да се поклащат подсливайки изпаренията и небрежно размърдвайки две три полуръждясали празни закачалки.

Такаа! Но нещата не свършват тук! 

Между двете от стаите има преходност. 

В една от тях спи Младежът. 

Може да се мине през врата на коридора, но домакините ме повеждат през всекидневната. От там през портална врата влизаме в кухнята където ще бъде и работния ми фронт. Мисля и тук както и коридора дори да бях парфюмерист от световна класа пак би се затруднил в точната квалификация на ароматите. Най-тежката фракция е някъде около острите амонячни спектри, напомнящи ми тоалетна без прозорец в малка провинциална автогара. Но за разлика от чорапените акценти носещи се из коридора тук в базовата урологична атмосфера дискретно се процеждат тънки нюансни дъхави лентички от познатите ми до болка ухания на родните подправки чубрица, джоджън, меродия, девисил. И може би за да е пълна симфонията от миризми всичкото това е обвито в рамката на тежкия гренясъл задух от многократно употребявано олио…      

Нооо то си явно че нещата са такива каквито са си.

Бях наясно че е така и че това са възможностите на хората!

Пък и нали това ми е трето идване. Вече се бях настроил да не обръщам кой знае какво внимание на тези елементарно битови дреболии. Пък и му хванах цаката. Просто след като изляза от тук се разхождам малко по-дълго под открито небе. Ама като кажа: „Разхождам се!” това значи, че се размотавам на чист въздух три пъти повече от колкото при ония случай, когато къде половин час сменях гума до входа на екересажа. 

Че както казах всичките тези впечатления си останах само впечатления.

В интерес на истината по ред стечения на обстоятелствата съм се сблъсквал със ситуации в които съм бил много по жестоко сюрпризиран Защото съм попадал в домове на хора в привидно нормално психическо, които живееха в доста подобни условия на тези.  

Такааа… 

Махвам с ръка, отмятайки зад гърба си всички мисли за аромати и дискомфорт около визуалната атмосфера. Захващам за работа. Съвсем нормално е че за да се изпълни въпросното изолационно мероприятието се налага да преместим това което на пръв поглед ми заприличва на жалка импровизация на легло. То е толкова обилно и нескопосно увито, че на пръв поглед не мога да определя, какво по-точно представлява вътрешността в пашкула от найлони. 

Домакините изявяват желание да помагат.

Не им отказвам.

Започваме да го вдигаме. 

Заглеждам се по-съсредоточено.

Оказва се, че всъщност това е седловата част на пре, пре престарял диван - модел от времето „Когато рокендрола беше млад”.  Така но то нали родители и двамата са с частични менталини увреждания и въпреки предварителната уговорка кое как ще стане, работата около синхрона при вертикалното повдигането нещо не ни се получава. Единия от тях започва да вдига и да бута надясно. Другия явно не е наясно с посоките и тегли по хоризонталата и към себе си - което се явява ляво. Съответно аз опитвайки се да съм баланс между двамата и едновременно с това да отдалеча „нещото за спане” от двете стените, в които е опряно тегля в третата диагонална посока. При всичкия този асинхорнен нонсес още преди да сме го повдигнали дори на десетина сантима от пода подобието на легло се посуква по единия от диагоналите. В следствие на което дървената му конструкция започва да издава сърцераздирателно агонизиращи вопли. Това болезнено звучене поне за мен бяха съвсем явно предупреждение, че ако продължаваме по този хаотичен начин да повдигаме - всичката тази съвкупност от прогнила дървена рамка, разбридана дамаска, и ръждясалите пружини е на път да се разпадне. За това и малко по-настойчио повишавам тон с недвосмисловото: 

„Стоп! Стоп! Стоп!” 

След което моля домакините да оставим леговото приспособление изходното му положение. И ако не възразяват да ме оставят да се справя сам да го повдигна - поне в началото. След като постигаме консенсус, подхващам от единия край опакованото ала’Кристо Явашев  мебелоподобие. Повдигам го от към моята страна. Същевременно с рязък въртелив жест го наклонявам върху единия от срещуположните спрямо мен ръбове. Изнесено по този начин далеч от двете стени, с които тангентира вече е много по-лесно да бъде прихванато и странично. В тази позиция моля домакините да се включат. Те го поемат от към двете му срещуположни страни, понасяйки го към другия край на кухнята. 

Разбираемо е аз съвсем рутинно поглеждам към пода с идеята да си подготвя терена за работа. Хи, хи, хи! Че сега докато си припомням ситуацията се сещам, как ако онази абстрактната мебелна ръкоделка е била със стандартните размери метър и деветдесет – като дължина и осемдесет сантима – като широчина... Значи горе-долу на две трети от тази му площ точно в непосредствена близост до пръстите на краката си съзирам на пода нещо като черно лъскаво килимче. Пък то сякаш за късмет при самото посукване на въпросното матракоподобие в ръката ми е останала откъртила се от него летвичка. 

Предвид пълния дефицит на хигиена в апартамента, посягам с дръвцето с идеята, ползвайки го като стик да отместя въпросната лъскава постелка без да я пипам с ръка.

И сега като си спомня какво изпитах тогава - направо прихвам да се смея на глас.   

Защото за мой най-голям ужас в мига, в който докосвам с летвичката земята виждам, как мигом от стройният правоъгълник на постелката щръкват нещо като реснички. А самата тя в пълната си цялост като площ левитиращо се повдига на милиметър от пода. Направо замръзвам на място от почуда. Но няма и четвърт секунда по-късно килимчето буквално „експлодира”, пръскайки се като черен лъскав фоерверк на малки овалчета, които се стрелват по пода към всички посоки на стаята. В първия момент не мога да схвана какво точно се случва. Но като се заглеждам в разпиляващите се черни петна разбирам, че това са стотици бягащи хлебарки. 

Толкова години съм на тази земя. Свидетел съм бил на какво ли не по хорските къщи. Но толкова плътна наличност от този тип „домашни любимци” при това на толкова малко площ съм виждал единствено и само по кадри във филма Мумията. С тази изрична забележка, че там във всички случаи килимът от скарабеи, които бе показан със сигурност е компютърна анимация.

Ахааа… а тогава!

Ахааа… там в оная кухня!

Аахаа… И сега, сега само като се сетя за тази черна хлебаркова „експлозия” съпроводена от дразнещия ромон породен от прицъкването на милионите им черни крачета по паркета… 

Ахааа… И като си помисля как всичко си беше чисто натурално…

И как множеството им като лъскавата вълна в заля само за миг пода на цялата стая

Ахааа… Честно! 

Имах чувството че карфица да бях хвърлил тогава…

Око на хлебарка щях да улуча!

Разбираемо е! Виждайки всичко това домакините изпускат с грохот леглоподобието. И вайкайки се откровено мигом се втурват с крака, подръчни вещи и нескрит ентусиазъм да унищожават многочислената хлебаркова сган. Пък аз започвам като босоног циганин да подскачам все едно съм стъпил по погрешка върху гореща ламарина. Естествено изпълнявайки „акапелно” тази спонтанна шопска тропаница се опитвах да лиша от изкушение някоя от ошашавените лъскави „красавици”, да потърси убежище в крачолите ми. 

Амааа… Честно!

Голяма касапница беше!

То газене с крака.

То бой с метла.

То мачкане с дъното на една стара тенджера.

… при това с всичките присъщи за въпросното мероприятие хрущящо двжъркащи звуци придружени с изхвърчането на типичните за този тип насекоми бели пръхкави вътрешности! И като за финал от така оформилото се бойно поле полуразмазните труповете с агонизиращо потрепващи крачета и анатенки бяха насипани с помощта на лопатка в кошче за боклук.

Което кажи речи почти на четвърт се понапълни.

Та минутка след финала на така развихрилата се батална хлебаркова сеч съм се изтеглил малко в страни. Стоя си! И нали съм външно лице, чинно чакам окончателно да ми почистят терена, като междувременно се взирам в захвърленото в другия ъгъл леглоподобие.

Сега даже се сещам, как тогава си заразсъждавах: 

„ Ооо, мъжки, мъжки  и да се взираш и да се вторачваш - все тая. Ясно е, че след последния кеч суплес, на който беше подложено това жалко матракоквазимодие здрава част по него едва ли е останала.  Хи, хи, хи! Така като го гледам ми прилича на експонат от музей на модерното изкуство прегазен от разгонен мъжки слон.”

Ама то да! Така си беше! През замазания от мръсотии найлон прозираха проядени от гнилоч и скършени от последното посукване дървени рамки, които тук таме бяха покрити с протъркана почти до разбриданост дамаска. Да не говорим, че след удара в земята към целия този краш-дизайн на окаяната разруха няколко от ръждясалите пружини бяха пробили найлоните от към то горната част.  

И тук се случва най-интересното! 

Само като си представям как Младежът ще лежи върху тази натаралежена псевдомебелна руина сякаш някой Свисше освобождава въжето на някакъв пренатегнат в главата ми мисловен катапулт. При което концентрираният ми Плюшкинов импулс в едно с цялата ми налична духовна същност се изстрелват в посока на облачното пространство, където обикновено се рее оная ми слабост да съхранявам непотребни вещи. И докато съзнанието ми равно ускорително се носи към висините на незнайната за болшинството обикновени хора междугалактическа мъглявина Плюшкинландия, в претовареният ми с поне 3G мозък блесва мисъл: 

„Ами да! Ето къде може да влезе в употреба онова легло, което вече петнадесетина години стои в разглобен вид по моя настойчива молба в ония хора! Точно!” 

 Но тук веднага здравата си удрям мисловно логическата си спирачка: 

„Да бе! Точно било! Точно ама друг път. Нали за целта ще ми трябва по-голяма кола или цял миркобус за да го докарам. Защото е ясно, че ако тези хора имат пари за товарно такси щяха да си купят и нещо от втора употреба. А от къде ли мога да измисля някой, който на едната му добра воля да докара леглото?!” 

Че точно тогава в онова си полетно притеснение се бях присетил и за въпросния приятел когото очаквам в настоящия момент. Даже нали тогава беше 30 Декември и веднага си правя сметката, как когато му честитя Нова година ще го попитам може ли да ми удари едно транспортно рамо за това благородно начинание.           

Та така докато умувах над всичките тези планове терена пред стената е разчистен. Вече мога да започна работа. Първоначално бях планирал да го направя както пише по дебелите книги - с носещи летвички и лек декоративен прихват на ламперията към тях. Дори дребни мебелни тапички бях си подготвил. Но след кратък разговор с хората разбирам, че когато въпросният Младеж изпада в хистерични кризи, той се опитвал да откъртва всички слаби звена в стаите. Според бащата точно и поради това апартамента приличал на изоставено след аварията в Чернобил работническо жилище. И ми сочи това, което вече отдавна бях забелязал, как по секциите няма нито една вратичка. Човечецът ме моли да измисля и да направя нещо по-така здравичко, което да може да издържа на вихрените бесове на сина му.  

Затова на момента променям технологичните си планове - и решавам!

…в разрез с всякакви правила в естетиката на челната мебел се заемам да прихващам дъските направо за стената. Въпреки, че това начинание първо ще бъде прекомерно трудоемко. А второ е изцяло дилетантската технология. Видеите, които ще използвам са с много по-големи фрезнкови глави от декоративните. Тапичките които съм предвидил няма да ги покриват и респективно ще бъдат явно видими. Но пък – да! В замяна на липсата на каквато и да е мебелна естетика - технологично погледнато всяка дъска ще да бъде с крепеж от по три видия с дюбели за тухла и бетон. При това с юнашки размери. Двата в горната уязвима част и един в долната, която се очаква да е по-недостъпна за Младежа понеже ще е притисната от леглото. 

Така по тази ми конструктивна идея, ако случайно ламперията попадне в агресивното поле на въпросния Младеж то тя като цялост има много по-големи шансове да издържи на експлозивната психическа енергия. Защото според думите на родителите въпреки грацилния му телесен вид юнака влезел ли в криза силата му никак не била за подценяване. 

Мдааа…! 

Но от начина, по който са струпани дъските към момента не можеше да ми стане ясно ще стигнат ли или ще хартисат. А пък честно да си призная направо си ме мързеше да меря и подреждам предварително всичко и изцяло до карай. И така ден и половина меря дрелча правя струвам. И на 31 декември в два след обяд приключвам. А когато се оглеждам всичко бе паснало до милиметър. Останала ми беше само една половинка от дъска, която използвах за подложка при перфорацията на другите. 

Чак не можех да повярвам.  

Петнадесет години чакане! 

…иии… после тази изневиделична възможност!

…иии… всичко така да пасне с точност до милиметър! 

Направо супер мозаечна Плюшкин прецизност!

Дизайнерите от Лего с техните фигури от по сто и тридесет кила направо ряпа да ядат! 

И пак самодоволно си се усмихвам.

Защото ако честно да си призная по-голям подарък за Нова година от това да получа подобно огромно Плюши удовлетворение отлежало в сърцето, душата и съзнанието ми цели петнадесет години не бях получавал. Дори сега три месеца по-късно, опитвайки се да организирам пренасянето на въпросното легло пак там за тези хора ехото от тази предновогодишна случка още ми звънти в ушите. 

Започва обаче да ми става притеснено защото моя човек, продължава да се бави, но след три четири минутки той ми звъни:

- Ей Гражданино Мислител аз малко се бавя!

- Виж ти! Така ли! Аз пък защо не съм го забелязал това…

- Стига се заплесва сега! Дай по-добре като за последно да си стиковаме плановете! 

- Давай! 

- Знаеш ли първо да си кажа, че и аз ще моля за услуга от теб – подхваща той.

- Казвай!

- Искам да ми помогнеш да разтоваря едно скеле, което ще бъде в буса. А после да удариш и едно рамо да изнесем някоя и друга мебели от един апартамент, та да открия фронт за работа на моите момчета там.

- Нямаш грижи. Какво предлагаш като график за задачите?!

- Първо ще свършим тази работа с това легло, че то вече три месеца все те моткам. После отиваме до квартала да натоварим шкафчетата. И като трета позиция минаваме през офиса в центъра да разтоварим скелето – другия ми екип след обяд да могат да го ползват. След което можем да хапнем и накрая за благодарност да те закарам в тази ти изходна точка от дето ще те взема сега. 

- Хубаво! Съгласен! Офиса го знам къде е! А апартамента с тез мебели - де го?

- Ми там близо до теб където си ти сега е.

- И тогава поради чий да ги правим толковата много градски тегели?! – минавам в жаргонен формат, както понякога си говорим с него.

- Ми как да го бъде? Казвай ако имаш идеи! 

- В буса има ли място?

- Колкото си искаш. Нали знаеш, че моите са все от дългите бази!  

- Давай тогава да го накъдрим така. Минаваш и ме вземаш. А щом обектът с шкафчетата е близо до мен - първо отиваме да вземем тях. После по път разтоварваме скелето. Минаваме през адреса където е леглото. Вземаме го. След това го носим в ония хора. А после носим твоите мебели ли шкафчета ли където там ти е необходимо.

- Ами то това таааа.. Аз донякъде исках да ги оставя шкафчетата като за последно мероприятиеее…

- Що така? – прекъсвам го аз.

- Проблемът ми с тях е, че още не съм си изяснил, като ги смъкна от оная кухня, къде ще ги карам! Ако са последни в плана те ще си останат в буса. И ако утре други ден минавам покрай градското сметище ще ги метна там. Пък така както ти казвааааш…. Ако ги натоварим първиии…. И ще си ги дрънкаме из целия град по време на всичките задачи.

- Хубаво де! Нали няма да ги носим на гръб. В буса ще са. И нали това ще остане като опция за финал! Ще го мислим в движение по път. Може пък да ни хрумне нещо по-рационално. 

- Абе не съм много уверен, че може да ни доде на акъл къде на друго място можем да оставим един боклук освен на сметището, ама от мен да мине - съгласен! Пий един чай. Ей сега минавам да взема сглобките за скелето, че моичките ги забравили на предния обект и след двадесет минутки съм при теб. 

- Дообре! Чакам!

- Ааа и щях да забравя! 

- Кажи!

- В нета попаднах на едни силно компрометиращи твои снимки. 

- Мои снимки ли? Компрометиращи? В нета?

- О - да! В супер излагация си там!

- Стига бе! 

- Стига не стига пращам ти по месинджера две три… Иии… Докато пътуваме да си готов с оправдателния си доклад. Иначе ще те разнеса из навсякъде – смее приятеля ми и а аз в недоумение успявам да произнеса само едно:

- Амаа чакай сега…

- Няма чакай! Няма макай! – прекъсва ме той - Затварям и пращам, че нали ти казах имам уговорка с час на едно кръстовище да ми подадат снадките за скелето! Чао за сега! – отново ми се изхилва мазнишки той и ми затваря, оставяйки ме в талази от въпросителни.

Правя си чай. Няколко минутки и по-късно Месинджъра изпиуква. С нетърпение отварям фотографиите. И ефекта е: „О неее!” Снимките наистина се компрометиращи. И то не за друго, а защото излагат на явен показ моите Плюшкин странности.

 Фотосите са от събитие, на което присъствах някъде около два месеца след една много интересна поредица от случки в компанията на едни мои добри приятели. С тях си разпускаме във веселби и закачки по всякакви начини. Та звъни ми единия от приятелите и казва, че компанията е наумила да ходим на пикник. И както си го правим винаги ми дава няколко задачи по снабдяване и за няколко неща, за които трябва да отговарям. Нещата са си както е винаги.

Събираме се. 

Всички сме в наличност. 

В един момент обаче усещам някаква суетня. Оглеждам се и разбирам, как нещо сме пооредели - няколко човека от компанията липсват. И докато се усетя едната от дамите натиска нещо по умнофона си и от Блутуут тонколонката гръмват фанфари като за кралски сбор. Компанията се изправят на крака и ми се подсмихват. Единия от тях ми сочи с очи зад гърба. Обръщам се и какво да видя… Имам си двама приятели. Два рошави патока – два усмихнати ми шматорока! На които от време на време им помагам. Стоянчо и Добата се казват. 

Че тогава на онова събитие от което са въпросните снимки, вървят те от двете страни на една дама. А единия от останалите мъжаги ме повежда към музикалната техника. След като заставаме по средата ме помолват да застана на колене. Викам си тези сега ще ме карат да искам ръката на някой или на нещо такова. И после ще си правят майтап с мен. Всичко може да са измислили. Я са купили някой грозновата играчка на костенурка, я нали са патоци са хванали някоя рошава гъска от някъде. Щото нали са си все водоплаващи като такива. 

Ама не познах.

Дамата с грациозен царствен жест отмята един копринен шал. Вади една корона и ме коронясва. А онези двамата тарикати ми връчват жезел и скиптър. На финала ме молят да се изправя и трети човек ми намятат кесарска хламида на гърба. Всичко се извършваше при пълно мълчание. Около нас звучат само фанфарите. А цялата компания започват да ми се кланят като на Негово Височество!

Естествено на момента питам на какво дължа цялата тази чест.

Дамата която ме короняса ми показва инкрустрациите върху скиптъра. Там ясно личи някаква трибуквена абревиатура наподобяваща тази на един монополист известен като ВиК. Но върху моите кралски атрибути бе инкрустирано ЦнК.

Пак питам - не ми отговарят!

Казват всичко по реда си! 

Заглеждам се… 

Всичко пипнато – ама до най-малкия детайл. 

И веднага се светвам. 

Нали ония двамата шматороци Стоянчо и Добата се занимават с надгробни плочи и погребални аксесуари. Имат си под ръка пълен набор дизайнери и майстори всякакъв род. Всичко де е от плат, желязо, дърво, камък, стъкло и метал могат да ти го направят. Няма как това да не е тяхно дело.  

Сега като се замисля – ужас!

… голяма подготовка ще да е било!

После в къщи като си разглеждах нещата!

Ехеее!  

Силно пипната работа!

На гърба на хламидата имаше кантовано извезан царски герб. Който най-отвън е с класически венец от извити житни класове. Но на върха самите класове не бяха с набор от подредени семенца, а от пружинки, гайки, болтчета и какво ли още не. От вътрешната страна на класовете имаше два лъва изправени един срещу друг на задни крака. Между предните си лапи притискат боклукчийска кофа тип бобър. А на нея изписана абревиатурата ЦнК. Отгоре на капака на това боклукчийското съоръжение се мъдри избродирана корона точно копие на тази, която ми поставиха на главата.