МРАВЕШКИ ДЕЛА

          He бяхме се виждали от години. Зарадвахме се на срещата. Денят беше топъл, макар в началото на зимата. След като се осведомихме един за друг в настоящите си дела, радости и проблеми, беше немислимо да не се върнем назад, в онова незабравимо време на студентските години. Припомнихме си младежките лудории, романтично преживените любови.

|        - Защо стана така, че си останахме обикновени хора? - изведнъж рече

| приятелят ми. - Нищо не направихме.

          - Е, чак пък нищо не е - опитах се да му възразя.

          -  Абе може и да не е съвсем нищо, но помниш за какво мечтахме, а какво се получи. Резултатът е далече от мечтаното.

          -  Помня, как да не помня. Мечтахме и ние, като всички млади хора да успеем в живота, в професията, да станем известни личности.

           - Но ето, че не се получи.

          - Няма нищо. Животът не е свършил, все още има време. Пък и така не е чак толкова лошо - напомних аз. - Би могло да бъде и по-зле. Като говорим за това, се сещам за Сократ. Бил е по положение в обществото сред последните хора. Но много от богатите, от знатните, учените, дори от царете, са потънали завинаги в неизвестността, а историята помни неговото име. Човек може да заема високи длъжности, да се нарича благородник и пак да не е благороден. Духът изисква от нас и като царе, и като обикновени хора, да бъдем еднакво благородни и свободни.

Въпреки думите ми, тъгата не напускаше лицето на приятеля ми. Той поклати скептично глава и рече:

          - Хубаво е, че ми напомни за Сократ. Но да не забравяме, че философът сам е направил такъв избор - могъл е да бъде известен скулптор, учител по философия и риторика, държавник. Предпочел е да бъде това, което е бил. А струва ми се, че ние сме жертва на амбициите си и обстоятелствата. Оттам идва моята неудовлетвореност. Нашите дела, за разлика от делата на Сократ, ще си останат мравешки.

          -  И ти си прав, но какво да се прави - повдигнах рамене многозначително.

          -  Да се мисли и да се работи, за да се променят нещата.

          - Да опитаме тогава и като се видим следващия път, да си кажем колко много сме успели да направим, колко сме отскочили напред. Дано тогава сме по-доволни.

          След тези думи се разделихме, закрачили в хубавия ден с останалото неугасено все още въгленче-мечта в душите си.