Всяка вечер на връщане от работа се отбивам в кварталното кафене. Ако съм имала тежък ден, сядам на бара и само поглеждам към бармана Жоро с изтерзана усмивка, а той кимва и ми поднася чаша кристално бистра течност с две кубчета лед. Друг път си вземам бутилка бира и отивам към масата в ъгъла, където няколко стари приятели вече разнищват последните събития от деня. Защо го правя? Какво толкова – просто отлагам за около половин час домашните си задължения, от които няма как да избягам...

        Ето, и тази вечер... Кафенето е необичайно пусто. Отивам до бара.

        – Жоро, някой да ме е търсил?

        – Не, Мира, никой не те е търсил днес. Ще пиеш ли нещо?

        – Не ми се пие, уморена съм, ще се прибирам.

        Навън е тъмно. Ръми. Откъм морето приижда мъгла. Уличните лампи пръскат ръждива светлина. Вдигам яката на палтото си и ускорявам крачка. Прекосявам кварталната градинка. Нещо просветва под кестена в дъното на градинката. Не е лампа. Разбира се, трябваше да се досетя, това е Рико. Събрал е купчина сухи клони и есенни листа, запалил ги е, пламъкът огрява бледото му лице, а очите му се смеят.

        Рико е клошар. Веднъж му занесох стари дрехи. Той ми благодари и ми подаде ръка:

        – Приятно ми е, Рико!

        Ръката му беше чиста и топла...

        Оттогава го срещам на различни места в града. Понякога спирам да си поговорим. Когато се сетя, му купувам хляб или кифла.

        – Здравей, Рико. Не очаквах да те видя тук. Гладен ли си?

        – Не, Мира, ядох вече, добрите хора не са се свършили. Виж, бих пийнал нещо...

        – Ох, знаеш ли, все още не съм се сдобила с една от онези плоски бутилчици, които се носят в някой вътрешен джоб. Всъщност почакай, хрумна ми нещо.

        Когато нахлувам тичешком в кафенето, Жоро повдига вежди.

        – Забрави ли нещо?

        – Жоро, дай ми бутилка от моето питие. И две чаши.

        – Мира, добре ли си?

        – Добре съм, разбира се. Защо питаш?

        – А, нищо, просто така.

        Рико отваря бутилката и напълва чашите. Подава ми едната чаша, после разтваря раницата, която събира цялото му имущество, и вади кутия цигари. Неволно забелязвам сред вещите му едно томче: романът на Ъпдайк „Бразилия”.

        – Рико, мога да ти нося книги.

        – Няма нужда, Мира, намирам си. Хората постоянно изхвърлят книги. Но няма как да нося със себе си повече от една книга. И недей да стърчиш така пред мен. Седни, тук тревата е суха.

        Сядам, отпивам една глътка и запалвам цигара.

        – Мира, знаеш ли къде искам да замина?

        Поглеждам пак към томчето в раницата му и се опитвам да отгатна:

        – В Рио де Жанейро?

        – Искаш ли да заминем за Рио, Мира? Сега.

        – Искам, Рико. Да тръгваме!

        Рико става и изчезва в тъмното. След малко донася отнякъде съчки и листа. Огънят лумва.

        – Мира, вече акостирахме в залива Гуанабара. Къде искаш да отидем първо? В Индианския музей? На стадиона „Маракана”? В Ботаническата градина?

        – Мисля, че първо искам да видя статуята на Христос.

        – Добре, ще се качим чак горе на хълма Корковадо... Знаеш ли каква гледка се открива оттам? Фантастична! Всъщност имаме много време, ще отидем навсякъде. Сега в Бразилия е ранна пролет. Има цели три месеца до Карнавала.

        – Кога е Карнавала, Рико?

        – През февруари. А дотогава ще се излежаваме по плажовете на Копакабана, ще се разхождаме по „Авенида Рио Бранко”, а вечер в някой бар ще пием ром и ще танцуваме самба.

        Мъглата ни обгръща отвсякъде.

        – Рико, знаеш ли, Карнавала малко ме плаши. Ако се изгубим в тълпата?

        – Не се страхувай, Мира, никога няма да се изгубим.

 – Сигурен ли си?

 – Сигурен съм!

        Бутилката е на привършване и ние вече пеем... Тихичко, почти шепнешком пеем онази песен по стихове на Киплинг, която завършва така:

     Oh, I’d love to roll to Rio
     Some day before I’m old!

        У дома е светло. Чакат ме за вечеря.

        – Защо се забави толкова?

        – Трябваше да свърша нещо...

        След вечеря разтребвам масата и хвърлям поглед към екрана на телевизора. Вървят новините: синдикатите..., протестни действия..., бюджетът..., Европейският съюз...

        – Мира, помниш ли онзи клошар? Как му беше името? Нико, Рино...

        – Рико.

        – Да, Рико. Тази сутрин го намерили в кварталната градинка. Вече бил съвсем изстинал.

        Поглеждам навън. Нищо не се вижда. Само мъглата се притиска в прозорците, още малко и ще строши стъклата.