Големият град предлага големи възможности. Чували сме го толкова пъти, че го приемаме за стопроцентова истина.

         - Една лъжа, повторена сто пъти се превръща в истина.

Ренета повтаря мислите ми. Винаги съм се учудвала на вътрешната й убеденост. Дори да се колебае за нещо изглежда толкова сигурна и авторитетна.

         - Имаме и други възможности – опитвам се да звуча оптимистично. - Явно ерата на недвижимостите отминава и идва времето на по-простички неща. Хората ще се борят да оцеляват, значи трябва да измислим начин да ги подпомагаме в усилията им.

         Ренета ме гледа така, сякаш ме вижда за първи път. Знае за моята склонност да помагам на човечеството, но не разбира как това ще помогне на нас. От месеци мислим накъде да се насочим, след като световната криза не подмина и нашия бизнес.

         В подобни случаи мъжете са склонни да драматизират, а за нас жените остава единственото – да решим проблема.

         В апартамента си на 18 етаж, Криси се мъчи да се пребори сама с пържолите, виното и децата, докато Джулиан щрака с дистанционното и раздава команди.

         - Всичко в тоя апартамент се скапва. И защо, по дяволите, трябваше да започваш бар-плота, като не можеш да го довършиш?

         - Защото свърших парите - Криси не му остава длъжна.

         - И тия деца си ги оставила да се гледат сами…

         Обичайната поза на Джулиан е да се излегне на фотьойла с крака на дивана. Чака да се нахвърли на храната със същия хъс, с който каубой би заръфал парче месо, извадено изпод седлото.

         На другия ден с Криси седим в един от новите ресторанти с изглед към реката и празнуваме местенето ни в новия офис.

         - Иска ми се да вярвам, че истината е във виното, но от него получавам киселини-казвам. – И все пак понякога си струва да го опиташ с тия чудесни хапки

         - Питала ли си се защо си приличаме толкова? – Криси забожда аспержа на вилицата си. - И двете обичаме джинфис и уиски, само че аз с лешници, а ти – с бадеми.

         Докато оглеждам доволните хора, които спокойно обядват наоколо, си мисля как затягането на колана за едни е разкопчаване на горното копче на ризата за други. Сякаш глобалната криза разполовява човечеството – едните започват да мислят с горната,  другите – с долната половина на тялото си. Вторите устройват най-вече нас, жените, впрочем.

         - Защо гледат на нас като на ходещи вагини? – Криси е възмутена до дъното на благородната си душа. - Аз никога не съм разчитала на чара си, за да се качвам по стълбицата. Постигнах всичко сама с много труд и постоянство и затова ме уважават.

         - Ти си самата добродетел – съвършената майка, домакиня и счетоводителка.

         - Може да не съм съвършена, но се старая. Знаеш ли, когато имам нужда от пречистване, започвам с боклука. Като го изхвърля сякаш и душата ми изкашля ненужната шлака. Ако искаш да сложиш ред в живота си съветът ми е - започни с гардероба.

         Това е нейната гледна точка. Аз трудно се разделям с нещо свое, дори да е старият ми пуловер, който отдавна не нося. Веднъж наистина опитах. Събрах всички дрехи на децата на купчина и ги занесох при контейнерите за боклук. И докато гледах от терасата как един клошар ги товари на количката си се почувствах някак празна. Бях изхвърлила детството им на боклука. Бях отписала пъстрите пижамки, роклички и блузки от списъка на живота си. Може би беше време да напиша нов списък. Но готова ли съм за това? Трябва ли да минаваме на следващата страница, откъсвайки предишната? И как ще изглежда романът на живота ни без страници, записан единствено в сърцето? Не се изненадвайте тогава, че сме на първите места по сърдечносъдови заболявания…