9.04.2021 г., 21:35 ч.  

 Мълчанието на Зегандария (Глава 25 до глава 48) 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
489 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
147 мин за четене

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА: НАПЪЛНО САМ

 

Джервонд остана напълно сам и се усети, че трябваше да се приготви. Останалите нямаше да се забавят твърде дълго време. Екипът беше решен да стигне до Мъртвият град и да открие дали няма нещо полезно, с което наистина да могат да напуснат планетата. Не знаеха какво могат да открият там, но допускаха, че може и да е нещо, което е избягнало от очите и ушите на Земната федерация по простата причина, че нейни кораби никога не бяха кацали тук.

Земляните имаха явно някакъв респект от Харон, който като цяло, беше асоцииран със смъртта.

Това беше добре дошло за Джервонд и неговата група.

За да не разберат за пътуването им – поне не веднага, те промениха смените на работниците и ги оставиха да се занимават с рутинна дейност, която не можеше, а и не биваше да прекъсва докато не напуснат пределите на колонията. Хората на Енбрайт удържаха на своята дума и се справиха блестящо. Тези главорези имаха известно чувство за чест, което в този случай наистина оправдаха.

Трябваше да определят точният маршрут, за който имаше сравнително малко сведения.

Факт беше, че им предстоеше да прекосят долу-горе целия Харон докато стигнат за там, закъдето се бяха запътили.

Тъмният Северен Полярен Район беше твърде добре проучен от земните астрономи, но за съжаление през тези дълги години не бях успял да докопам нито една земна карта.

Ставаше все по-трудно и когато тръгвахме, реших да им кажа нещо като за последно:

- Момчета, ние отиваме на почти сигурна смърт. Помнете, че това решение беше Ваше – реших да им го припомня отново.

Никой не каза нищо.

Потеглихме бавно и сигурно успяхме да се справим с цялата обстановка, защото никой не обели и дума.

Харон, колкото и да беше митологизиран, не беше точно мястото, където исках да завърша своите дни. Това беше една обител на гибелта. Може би Ренто беше напълно прав, че не сме били изпратени точно тук случайно, а имаше по-дълбок замисъл. Може би свръхмощните Ертол Гис и Королан Бру бяха изготвили този сценарии много, ама много по-рано. С времето нещата наистина изглеждаха все по-интересно.

Главорезите на Енбрайт явно все пак имаха някаква подготовка и даваха всичко от себе си да наваксат с темпото. Бяхме облечени в добре изолирани скафандри, които ни предпазваха от неблагоприятните температури. Оръжието ни се състоеше предимно от лазерните резци на Енбрайт, но аз се бях опитал и да се снабдя с нещо по-сериозно. Можеше и да има някакви следи от живот на Харон, освен нас разбира се – макар това да беше малко вероятно.

Дълбочината на възприятията зависеше от това как си свикнал да виждаш реалността и според това тя можеше да приема твърде много форми.

Хората на Енбрайт бяха живели само и единствено в свят на насилие и това можеше да им изиграе лоша шега, ако нещо се объркаше накрая.

Първо преминахме през някои от най-трудните райони на Харон като например Оз Тера, за да достигнем до целта на нашето пътуване, която между другото беше известна и като Мордор Макула. Това интересно място определено беше обвито в тайнственост и произходът му не беше напълно обяснен от земните астрономи. Разбира се, ние идвахме от Зегандария, но все още си оставахме своего рода гости на това място.

Може би все още не бях споменал, че колонията ни беше разположена в едно огромно плато, близо до южния полюс, но да не се отклонявам твърде много. Все пак ни предстоеше твърде много път.

Времето напредваше, а всички членове на екипажа ставаха все по-умърлушени, въпреки че това не прозираше съвсем ясно през скафандрите им.

Преминахме покрай Морето на безметежността, ако можехме да го наречем така, и се опитахме да го заобиколим в опитите си да избегнем скалното катерене.

Това обаче можеше да ни изиграе лоша шега.

Слънчевият вятър беше опасност, но ние се движехме максимално внимателно, за да не станем негова жертва.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА: ПРЕВРЪЗКАТА ПАДА ОТ ОЧИТЕ

 

По едно време хората на Енбрайт явно откачиха и се опитаха да ме нападнат. Беше истинска пародия, тъй като лесно можехме да отлетим в открития космос, ако не бяха здравите зеретиеви въжета, които ни държаха.

Отблъснат един-двама, но те бяха петнадесет и смъртта явно щеше да ме намери на това място. Тогава направих нещо изключително подло – бях скрил малък камък в едно от отделенията на скафандъра си. Измъкнах го и го скрих в шепата си – когато се приближи първият мераклия, го цапардосах брутално и пръснах визьора му. Естествено последва декомпресия, която коства живота му. Дори не погледнах кого бях ударил. Знаех, че копелето е обречено и ще бъде заличено от крайния ни състав, което в този ред на мисли означаваше, че ние ще се облажим повече.

- Видяхте ли докъде Ви доведоха необмислените действия? – ревнах аз по циклотронния синтезатор. – Вие сте виновни за своето падение!

- Ти ни водиш към сигурна смърт – опитаха се да се оправдаят хулиганите на Магдугъл. – И сам не знаеш накъде точно отиваме.

Реших, че е безсмислено да се разправяш с идиоти, но че трябва да повдигна бойния им дух поне малко – не можех да продължа напълно сам.

- Ако някой си позволи подобна волност отново, просто ще бъде оставен на произвола на съдбата – заплаших ги решително аз. – Това е последната ми дума и така и ще бъде.

Никой и не гъкна. И продължихме спокойно напред. Бих искал все пак да споделя малко за някои особености от географията на Харон. Макар и малък, планетоидът беше изпъстрен с най-различни кратери и прочие.

Накрая хората на Енбрайт осъзнаха, че трябва да се стегнат. Лозур Бан беше онзи, от когото се нуждаехме, от бруталната му сила, която беше гарант за сигурност.

Той определено беше от полза, когато трябваше да се счупят костите на някого, но сега трябваше да се случат много други неща.

Лозур Бан не говореше много, но за разлика от останалите хора на Енбрайт, умееше да слуша и да се справя с неприятности самостоятелно.

Бяха твърде ясни последиците за останалите, които не желаеха да слушат – можех да го използвам за налагане на собствената си воля.

Ривинъс Олк беше все така стабилен и желаещ да поеме лидерството, затова реших да не го игнорирам и да го направя свои заместник. Обясних му, че можем да се разделим на по-малки групи, което ще ни направи по-трудна мишена. Той се съгласи с моите разсъждения.

След като се прегрупирахме, продължихме напред. Това ни помогна много.

Отне ни много време да се измъкнем от Оз Тера, но на края все пак успяхме.

Бяхме взели специални всъдеходи, които Ренто беше донесъл отнякъде, и аз му бях платил със сменени документи за самоличност, които щяха да го пазят известно време.

Ривинъс Олк знаеше как да поеме инициативата по правилния начин и да спаси дори цялата група, затова го сложих начело на първия отряд.

Отзад се движеха най-силните, а отпред – също. Бяхме заимствали този принцип от вълчата глутница, която беше изградила тази стратегия, за да предпази по-слабите си членове.

Не всички членове от бандата на Енбрайт бяха с еднаква сила все пак.

По-дребните бяха ангажирани с разузнавателна и съгледваческа дейност и маркираха маршрута за останалите.

Внезапно обаче Ривинъс се спря и се доближи до мен, казвайки ми съучастнически:

- Какво търсим все пак?

- Ами смятам, че е възможно да има кораби на ервананци, които да са скрити там. Може и да са претърпели своеобразно корабокрушение.

- Корабокрушение? – неразбиращо ме изгледа той.

- Да са се размазали при твърдото кацане – отговорих по-просто аз.

Той кимна с разбиране.

- А как ще използваме оръжията им?

Това беше наистина добър въпрос – в колонията ние никога не бяхме използвали оръжия. Чувал бях, че на Зегандария бяха се възползвали от разнообразни оръжия като плазмени автомати и прочие, но ние нямахме реална идея колко напреднали бяха ервананците, а това можеше и да ни провали.

Ще спестя и много от дребните и досадни детайли като това, че някои членове на екипа едва не умряха от скално срутване.

Може би пропуснах да кажа, че в своя път дотук бяхме изследвали Морето на безметежността, макар и за кратко. Не искахме да губим излишно време, защото кислородът ни беше крайно ограничен.

Когато започнахме да навлизаме в Мордор Макула, забелязах, че околният мрак, който и без това на Харон беше в изобилие просто започна да се отразява сериозно върху психиката на останалите.

Не се опасявах от бунтове, но нищо не се знаеше все пак.

- Опитайте се да стоите по-близо – наредих аз, разчитайки, че Ривинъс Олк и Лозур Бан ще бъдат спирачка пред евентуални възможни произшествия.

Мордор Макула беше образувана според някои теории, когато водород и метан бяха отделили от Плутон и тогава се бяха наслоили върху повърхността на Харон.

Да, точно това място едва ли беше най-удачното за кацане, но със сигурност наоколо имаше много удобни места, където може би тази агресивна раса беше разположила своите кораби.

Ривинъс Олк, Лозур Бан и аз – Джервонд Ом Сан – се загледахме в далечината – там беше червеникавият цвят на този район. Изглеждаше, че тази раса, беше избрала точното място за себе си. Мястото, откъдето можеше да наблюдава Земната федерация скришом.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА: ЕРВАНАНЦИТЕ

 

Много раси бяха твърде агресивни, но никоя не беше толкова брутална като ервананците – те бяха просто върха в хищническата пирамида. Опитваха се да получат преимущество, но не успяха да победят в онази ключова битка.

Адмирал Ор Сув Рес не беше простил бруталната загуба, която ги върна назад твърде много. Те се бяха подготвяли и бяха пропуснали шанс да се наложат над Галактическата федерация, където Земята беше активен член.

По някакво огромно и необяснимо чудо адмиралът избегна бруталното наказание. Но това го амбицира още повече просто да се върне и да си отмъсти.

Реши да скрие някои кораби на Харон – близо до аутпоуста на хората, за да може тайно да ги шпионира. Мястото според него беше направо идеално. Просто чудесно!

Съумя да се оправдае за някои от загубите, които флотата му беше претърпяла, и по този начин скритите кораби да не събудят подозрение у никого.

Искаше му се да беше разположил много повече, но успя да скрие само десет.

Имаше нещо важно, което винаги се беше отразявало върху психиката на всеки един командир, и това беше броят убити – при Ор Сув Рес той беше наистина огромен, дори прекалено много.

Малцина имаха реалния шанс да се справят с тази напаст, в която постепенно ервананците се бяха превърнали.

С течения на времето те бяха завладели прекалено огромни територии – приличаха на скакалци, които не оставяха никакво място за живот на останалите.

Отвъд Облака на Оорт имаше толкова много светове, непознати за хората. Техните двигатели не можеха да компенсират много от недостатъците, които бяха преодолени от нас зегандарианците.

В разредения пояс, който се намираше отвъд пояса на Кайпер, имаше много планетоиди, които може би биха дали възможност за тяхното разселване, но не също бяха под юрисдикцията на Галактическата федерация.

Ервананците наистина се чудеха какво да правят – не беше толкова лесно просто да изоставят своите кораби, но адмирал Ор Сув Рес просто им заяви:

- Това е заповед, постарайте се да не ги открият!

Ервананците се спуснаха да изпълняват заповедите му и определено постигнаха огромен напредък. Мордор Макула беше прекрасно място да скрият всичко.

Корабите на ервананците имаха определени особености, които не бяха за пренебрегване. Нямаше по-добър камуфлаж от техния, но някъде там имаше нещо, което определено беше от значение – тези кораби можеха да променят формата си според това какви кораби бяха срещнали по-рано – тази промяна на формата беше известна като ефект на хамелеона.

Тези кораби бяха изградени от особени материали като трябваше да се признае, че някъде там земните инженери биха дали мило и драго да се възползват от напредналата им технология.

Но ервананците унищожиха собствените си кораби от страх да не попаднат в ръцете на врага.

Ервананците се развиваха достатъчно добре по отношение на своята бойна флота, но не така стояха нещата по отношение на техният морал. От човешка гледна точка с развитието на науката трябваше да се развива и моралът, но тази раса имаше нужда от все повече и повече ресурси и трябваше да си ги набавя отнякъде.

Преди да навлезеше в Слънчевата система се беше нахвърлила на много други апетитни късчета – но без особен успех, защото Галактическата федерация пазеше ревностно сигурността на своите членове.

Обективно погледнато, тази раса имаше доста голямо преимущество пред човешката, която беше започнала своето развитие доста по-късно.

Телата на ервананците бяха далеч по-издръжливи на космическата радиация от тази на земните им събратя.

Бихме могли да приложим един твърде простичък пример – в миналото астронавтите, които бяха изпращани на мисии до Марс имаха огромен риск да развият ракови заболявания поради дозите приета радиация.

Един ервананец нямаше да страда от това, защото организмът му не се засягаше от нея чак толкова силно и притежаваше дори биологичната възможност да се пречиства от нея, макар и много бавно.

Списъкът със завоеванията им беше безкраен – те първо бяха посегнали към някои от екзопланетите около съзвездието Кентавър. Там имаше достатъчно интересни възможни места за установяване на тяхна възможна колония.

Но ресурсите им не бяха неизчерпаеми, честно казано те трябваше да намерят сигурно място, където да имат шанса да си поемат дъх. Земляните бяха останали с впечатлението, че ервананците са твърде многобройни, което не отговаряше съвсем на истината. Те просто бяха мобилизирали почти всички свои налични сили, които бяха организирани и насочени в правилната посока за една блицкриг война[1].

Не че им се мреше, но бяха поставени в пълна безизходица. Трябваше да се знае и още нещо. Ервананците никога не си сътрудничеха с други раси, защото смятаха, че това е под нивото им. Просто беше заложено генетично във вените им.

Ом Сув Рес се беше обърнал към своите най-приближени:

Ако загинем, трябва поне да знаем, че сме опитали всички възможни варианти за намиране на убежище. Чувате ли ме, скапаняци, всички!

Ом Сув Рес не се шегуваше. Беше му много болно. И знаеше, че трябва да успее.

На всяка цена!

Най-накрая се спряха на малка планета в съзвездието Кентавър. Това беше Проксима Б[2], която все още не беше колонизирана от хората. По някаква странна причина и Галактическата федерация също не беше я колонизирала.

Ом Сув Рес реши да разположи основните си сили тук, но за всеки случай пусна и патрулни кораби наоколо.

Да, планетата беше сурова – не като Земята, но беше далеч по-добро място от нищо.

Ервананците щяха да се приспособят някак – в миналото бяха обитавали и по-сурови места. Странната планета се въртеше около Проксима Кентавър, а температурата на повърхността й беше от порядъка на 234 келвина, което се равняваше на около -39 градуса по Целзий. Техният шанс. И те го използваха.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА: ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ КОРЕНИТЕ

 

Всеки един от нас мечтае за завръщане към своите корени. И това е съвсем естествено. На Зегандария вярвахме, че връзката с планетата ни е преди всичко останало. За нас тя беше целия свят, който изобщо съществуваше. Искахме да бъдем там, но просто нямаше как да се случи. Илюзия беше да се твърди обратното. Част от предишен живот, която беше безвъзвратно отминала.

Когато ме запитат “Какво е чувството да си далеч от дома?”, аз обикновено отговарям “Не знам, просто защото никога не съм бил там.” По-нататък разговорът обикновено ставаше излишен.

Винаги съм бил гледан като особняк. Но хората в колонията се нуждаеха от уменията ми и най-вече от моя неподражаем хъс, за да оцелеят.

Малцина умееха да организират проста бартерна икономика на база на ефективно производство – нещо, с което аз бях запознат отлично.

Нека Ви кажа нещо просто за бартерната търговия.

Ние го използвахме не защото не можехме да въведем в обръщение земните енти или пък дори и зегандарианските електронни кредити, а защото много от хората бяха поробени от индивиди като Енбрайт.

Искам и да вмъкна една интересна подробност – имаше един или двама души, които бяха ударили далаверата при обмяна на земната валута за зегандарианска такава – ще попитате какъв беше смисълът. Ами както казах,  с въпросната валута (нашата естествено!) можеше да се играе хазарт при покойния вече Енбрайт и това беше един от малкото шансове да увеличите личното си богатство. Тъй като съществувахме на практика почти като автаркия или затворено стопанство – това си беше определено хитър номер. Проблемът беше, че много, ама много рядко някой успяваше да го изиграе. А тогава на помощ идваха бруталните му помощници.

Тоест живеехме в полуробовладелско общество с особени навици.

Онези, които работеха в оранжериите, също получаваха само дневни дажби храна – нищо повече.

Ако имаха нужда да изпитат някакви различни удоволствия – трябваше да си заслужат парите. А начини за законното им изкарване на Харон почти нямаше.

Тук искам да изложа и някои неща относно стреса. Това че на Зегандария бяхме преживели събитията от последната война за Ау Кактир и ред други дивотии, не можеше да ни подготви за дивото чувство на самоизолация и пълна безметежност, каквато Харон предлагаше в изобилие.

Ако си представим стресът като една киселина, заливаща организма ни, лесно ще стигнем до извода, че той имаше психичен и соматичен аспект. С други думи, всеки новобранец, който започваше работа в оранжериите, който отговаряше за поддръжката на ливориевите панели за добив на енергия, който просто патрулираше или пък беше зает с някаква друга дейност по поддръжката на сградите на колонията изпитваше така наречената логорея – тоест можеше да говори на себе си с часове. Това всъщност се приемаше за нормално, ако не вредеше на ритъма на работа. Може би пропуснах да отбележа и факта, че бяхме разширили нашите енергийни полета с панели и сега те заемаха почти два и половина сцинтера[3], което си беше постижение.

Всъщност тази идея не беше никак лоша като се замисля. Това увеличение нямаше да бъде възможно без помощта на Ренто, чрез които успях да пласирам някои дребни ценности, които бяхме взели със себе си от родната Зегандария.

Например успях да продам електронните чертежи на една хеомонова помпа, която се използваше за дълбок добив на замръзнал лед, който лесно можеше да бъде превърнат във вода. Работата беше, че на Цербер имаха огромни проблеми в това отношение. Ако на Харон подобно нещо ни се струваше не съвсем необходимо, тъй като чрез сложни преобразувателни процедури можехме да добиваме вода и дори да си правим сладолед, който след допълнителна преработка ставаше за ядене. За любопитните бих добавил, че първоначалното му температура беше толкова ниска, че просто беше вреден за здравето.

Между впрочем ако на Зегандария дори и едно дете можеше да се възползва от чертежите за помпата и лесно да сглоби пробен модел, онези идиоти на Цербер изпитаха огромни затруднения. Макар и да не знаеха, за нашето присъствие на Харон, тъй като надземните етажи разполагаха със специален еводониев камуфлаж, който ги правеше да изглеждат като скали – без врати и прозорци (прощавайте синтераниални люкове!)

Един път докато си ходех из колонията (явно се заразявам от употребата на земни думи все пак вече използвахме някои от нашите предмети за бартерен обмен!) към мен се обърна един от простите работници:

- Извинете, сър, винаги съм искал да зная какво е да управляваш останалите. Но аз скоро ще трябва да отида да играя хазарт при Енбрайт и тогава животът ми най-вероятно ще свърши. Той никога не прощава на нас – простосмъртните. Тази игра с карти на живота всъщност е дяволско творение!

Тогава думите му ми направиха огромно впечатление. И по-късно аз сам щях да изпадна в същата ситуация.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА: СЕМЕЙСТВО

 

Понятията за семейство на Харон също бяха достатъчно размити. И ако при идването насам екипажът се чифтосваше в различни геометрични формации, на Харон това се смяташе за строго забранено – не от някакви специални съображения, а от чист прагматизъм. Трябваше да се гледат деца, а ние не разполагахме с електронни кувиози – поне засега. И технологията не беше съхранена по време на нашето пътуване насам.

Някой беше предложил смелата идея да използваме Ренто, който беше все още на служба при нас, някак да открадне такива от Земята.

Един от последните пъти, когато изобщо го видях, той ми каза:

- Тази колония е мъртва. Земните кувиози, дори и космическите такива, не са пригодени са тези екстремни температури, които са на Харон. Сигурно си забелязал, че дори емонариевата хидравлика на подобрения ти скафандър едва се справя със студа, а всякакви по-просто технологии като топлообменници в кувиозите и прочие дивотии само ще усложнят нещата.

- Ренто, ти помниш моята планета, разкажи ми нещо, моля те – загледах го умолително в очите аз.

Сигурно в този момент съм приличал на някое малко дете, молещо за сладолед, направен от азотен лед – не че имаше деца тук на Харон. Но просто сравнението ме развесели.

Ренто винаги беше избягвал частните разговори с мен освен онзи път, когато бяхме обсъждали равенството между хората.

- Ами, приятелю, няма много за разказване. Просто хищническия модел на управление я унищожи – тъжно каза той. – Но когато ние я изоставихме тя не беше изцяло мъртва.

- Как така? – полюбопитствах аз.

- Нали ти казах – всяко нещо във тази Вселена живее свой собствен живот – някак с лека досада в гласа си произнесе той. – Не е наша работа да се бъркаме в естествения ход на събитията. Но ние влияем върху естеството им.

- Заблуждаваш се! – възрази той. – Това, че ние в момента обитаваме Харон не е прищявка нито на Ертол Гис или Королан Бру, а на нещо далеч по-дълбоко.

- Какво е то?

- Знаеш ли? – някак умърлушено ме изгледа той. – Ще ми се и аз да знаех! Но я си представи, че съществуваш в един точно определен отрязък от време, а във следващия не съществуваш. Какви решения ще вземеш? Как те ще повлияят на съдбата ти?

- Струва ми се, че покойния ти баща е отгледал един любознателен младеж – тихо се изкашля той. – Само внимавай борбата за власт да не стане причина да загубиш душата си.

- Чувал съм – обърнах се към него аз, - че когато умрем ние преминаваме в така нареченото астрално състояние.

- За тези неща не бива да се говори лековато – Ренто стана много сериозен. – Чувал ли си за Седемте светли създания?

- Може би имаш предвид някои от расите на Галактическата федерация? – поинтересувах се аз.

- Не – беше неговият отговор, - нека ти кажа какво казват земляните по въпроса – “И храмът се изпълни с дим от славата на Бога и от Неговата сила; и никой не можеше да влезе в храма, преди да се свършат седемте язви на седемте ангела.[4]”

- Та това е цитат от някаква книга на земляните – опонирах го аз.

- Нарича се Библия – обърна се към мен Ренто като по-сведущ.

- А какви са светлите създания? – продължих с въпросите си аз.

- Наричат се архангели – с усмивка ми отвърна Ренто.

- Наистина ли вярваш в това? – съвсем сериозно го запитах аз.

- Ами земляните отдавна са го забравили – продължи Ренто. – Те вече вярват на някакви технократски глупости.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА: НЯКОЙ ДРУГ ЖИВОТ

 

На Зегандария бог Ердук ни учеше, че има два вида хора – Светли и Тъмни. Онези, които били тъмни, се хранели със енергията на светлите. Били нещо като енергийни вампири.

На Зегандария, както вече бях казал, хората рядко доживяваха над петдесет години и за това си имаше причина. Учението на Бог Ердук беше много интересно в това отношение – там имаше един пасаж:

 

“До тридесет години ще живееш ти,

На четиридесет - ще прогледнеш с други очи,

Накрая – ненавършил петдесет дори,

пътят ти ще завърши при мен.

Аз -  бог Ердук - съм самодържец стар,

И твой единствен господар,

Отнемам аз от тебе твоя дар,

а той нарича се живот!”

 

От разказите на Ренто Ом Гур Нал беше използвал умело култът към Ердук и така беше довел до всички огромни бедствия, сполетели нашата планета Зегандария.

Сега явно на Харон нещата се повтаряха и всичко щеше да започне наново.

С покойният ми приятел Джейк бяхме обсъждали много този въпрос – той ми заяви в една от множеството ни беседи своето интересно виждане.

- Знаеш ли защо сме приятели? – прошепна една вечер той, малко преди да умре. – Защото и двамата очакваме Незабележимите – и двамата сме в един и същ капан на своите страхове. Просто чакаме, а времето изтича.

Мисля, че Джейк излезе прав донякъде, но впоследствие се разбра, че Незабележимите не са нищо друго освен хората на Енбрайт, които наказвали провинилите се длъжници, които не желаеха да платят.

Имаше един закон на колонията, които ги защитаваше от посегателствата на Енбрайт и който беше създаден лично от мен като нейн лидер и наследник на небезизвестния Фон Бласк.

Той гласеше “За всеки, неправомерно разполагащ с живота на останалите и незаплашен от тях по някаква причина, наказанието е смърт!”

Оказа се, че използвайки камуфлажни костюми, бандата на Ренто е задушавала хората, неизплатили своите дългове, със специален нов вид газ зембран, който бяха взели незнайно откъде. Може би пък уфурганците, които се занимаваха с контрабанда, им го бяха продали преди да се заселим тук.

Но така или иначе нищо не можа да се докаже и наказанието им се размина.

Малцина щяха да оспорят решението ми поради простата причина, че нямаше какво повече да се случи. Бяхме ударили дъното. Човешките загуби на колонията бяха значителни и ако ги бях ликвидирал просто щях да потвърдя нещо твърде просто, че мога да убивам като тях и не съм по-различен с нищо. Затова пред възможността да бъдат изправени пред Военния съд на Харон, който всъщност бях аз самия, те бяха вербувани да бъдат мои помощници в спомената вече експедиция.

Между другото, Енбрайт само ми развърза ръцете, за да постигна своите собствени планове.

Това садистично копеле и мръсен негодник ми показа другата страна на живота.

Някъде там, разпитвайки някои от хората му, аз осъзнах, че те все пак бяха забелязали странното му поведение.

Ривинъс Олк – един велик войн, макар и част от неговата пасмина, ми заяви следното:

Той беше особен и като цяло искаше всичко за себе си. Зерилия оправяше сметките на цялата група, но подозираме, че се канеше да се отцепи и да напусне завинаги Харон, както и самият Енбрайт.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА: КЛОНИНГ GH306

 

Когато се върна от своята мисия, клонингът беше възнаграден богато за своите постижения. Не трябваше да се пренебрегва неговата заслуга по надвиването на такъв враг като ервананците. Това беше недопустимо. Земните сенатори разговаряха с него най-любезно, стараейки се да изтъкнат впечатляващите му заслуги без които Земята най-вероятно нямаше да я има.

Но едно нещо беше налице – зле прикритото презрение. Да, губернаторите бяха прекрасни актьори, които жадуваха за малко внимание. Всеки един от тях беше изградил политическата си кариера чрез множество престъпления, но на практика, за да успееше истински в мръсния живот на политиката, се нуждаеше от свой собствен покровител – най-често висш сътрудник на Королан Бру.

Пътят на всеки един до властта беше твърде различен. Не всички бяха със знатно потекло.

GH306 беше посрещнат от сенатор от Горната Камара на Земната федерация.

Странното политическо устройство на тази планета се изразяваше в четирикамерен парламент, наречен Сенат. На всеки клас сенатори съответстваше съответният слой на населението – на първия пласт – робите – сенаторите нямаха право на глас, на вторият клас – бивши роби – сенаторите имаха само присъствено и консултативно право в съвещанията на Сената, на третия клас – свободните граждани – сенаторите имаха обикновено право на глас, а на четвъртия и най-висш – бяха всички онези висши членове на Зегандария като например служителите на корпорация Королан Бру – техните представители имаха двоен глас и обикновено лесно печелеха всяко решение, което минаваше за гласуване през Сената.

- Радваме се на изключителната Ви победа – измърмори сенатор Джоузеф Олрой, който беше толкова ерудиран и вещ в космическите битки, че можеше да засенчи всеки средностатистически адмирал от Земната флота. – Това показва изключителните Ви способности за изчисляване на сложни траектории и вземане на рискови решения при повишена тревога.

Към него се присъедини и сенатор Бондор, който беше един от най-важните членове на Сената.

- Няма как повишението да Ви се изплъзне този път, драги мой! – възкликна и той на свой ред. – Постигнахте нещо, което скоро няма да бъде повторено. Вие сте просто много ценен пример за Вашата порода.

Думите бяха казани достатъчно непреднамерено, но GH306 се засегна и усети, че по принцип клонингите са просто втора ръка същества. Трябваше дори и да им благодари, че го бяха издигнали и това положение – не беше никак малко.

С течение на времето тези двама сенатори му станаха закрилници и го предложиха за заместник-командир на флота, а няколко години по-късно му повериха и целия флот.

Не щеше и дума, че в кариерно отношение той трябваше да се счита за преуспял.

Но с времето се чувстваше все по-тъжен и това просто го изяждаше отвътре.

С какво клонингите бяха по-различни от останалите – та нима и те не бяха човешки същества? Нима не бяха дали живота си толкова пъти, за да защитават Земната федерация?

GH306 се прибра в отредената му стая на Земята.

Беше едно красиво имения в областта Веория – това всъщност беше бившата Северна, Централна и Южна Америка, която беше преименувана, тъй като Земната федерация считаше, че е далеч по-лесно и прагматично да управлява провинции вместо това да справя с цели континенти и държави.

Преди да заспи усети, че нещо не е наред.

Когато се обърна видя своите благодетели.

- Ти просто трябва да изчезнеш – казано му те. – Клонингите трябва да осъзнаете, че Вашите чувства са вредни, но също така и прекалените Ви заслуги.

GH306 не знаеше какво да каже или пък да направи. Но с вродените си рефлекси се обърна и отне оръжията и на двамата. Силата на един клонинг – дори и не на тези, които бяха от специално селектираните – надвишаваше човешката сила около един и половина пъти.

GH306 с лекота пречупи вратовете им като клечки за зъби и те рухнаха безжизнени на пода на неговата стая.

Беше сигурен, че скоро за престъплението му щеше да се разчуе и той да получи много сурово наказание, но беше използвал законна самоотбрана.

Двамата покойни сенатори бяха водени от безпокойство, че клонингът би застрашил сериозно техните интереси, ако придобиеше прекалено много власт, но от друга страна не можеха и да си затварят очите пред изключителните му качества. Това окончателно ги постави в патова ситуация.

Оттам пътят на техният гняв към заличаването на източника му беше прекалено къс, а след това ги очакваше Ада.

GH306 обхвана главата си с ръце – изпитваше угризения – чувство, което не беше особено типично за един клонинг. Това беше неговият емоционален Ад.

Възможността за съд не беше изключена, но обикновено с клонингите се разправяха по втория начин. Те бяха осъждани на смърт или пък на доживотен труд на минните колонии на Луната.Предвид факта, че продължителността на живота им не беше особено голяма, това бяха просто няколко години, които да отдадат на Земната федерация.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА: СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС

 

Заседателите изслушаха мотивите на GH306 – обясненията му бяха малко странни от човешка гледна точка. Той се опитваше да изясни нещата - без излишни оправдания.

Неговите потенциални обвинители имаха чувството все едно изслушват малко дете, което просто е неспособно да ги излъже. Но виждаха, че дълбоко в себе си този клонинг имаше колебания относно своята същност.

Понякога клонингите беше възможно да пазят някакви спомени от своя донор, но това на практика не ги оневиняваше в очите на истинските хора.

Футуристичната сграда на Веория би следвало да бъде чест сама по себе си за всеки клонинг, който беше съден в нея.

Декорацията й беше повече от впечатляваща и малцина се бяха отървали без осъдителни присъди.

Обикновено беше за предпочитане изпращането на мините на Луната, където имаше все пак възможност за малки облекчения в режима на някои високопоставени обвиняеми, какъвто беше случаят с GH306.

Трудно беше обаче да се предскаже кое беше по-неприятно за него.

Да вижда очите на членовете на собствения си екипаж, които бяха дошли именно тук в негова защита, или студените и безизразни очи на магистратите, които трябваше да произнесат страшната присъда, която да реши по-нататъшната му съдба.

Той би приел всяко тяхно решение. Водеше се от Военния устав и като цяло беше решил, че ще приеме своя край с достойнство.

Преди да започне самият съдебен устав по стара традиция трябваше да бъдат представени всички необходими доказателства и самия случай като цяло.

Пледоарията на защитниците на двамата високопоставени губернатори беше толкова цветиста и детайлна, че не можеше и дума да става за някакви смекчаващи вината обстоятелства.

Те използваха специфични думи и определения като “въпросният субект”, “тежка предумисъл” и “убийство от първа степен”, с което ясно пожелаха да защитават тезата, че клонингът и клонингите като цяло би следвало да бъдат третирани като обществени врагове и толкова.

В правото съществуваше една дълбока формулировка, която се изразяваше горе-долу в следното.

Според конституцията на провинцията най-логично беше да бъде предложено смъртното наказание, но предвид особените заслуги на лицето може би имаше известен шанс за помилване и частична реабилитация.

Бяха първо призовани членовете на неговия екипаж, които го познаваха най-добре, но както казахме, техните гласове не бяха зачитани наравно с гласовете на истинските хора.

Спомнете си огромните му заслуги по защитата на Астероидния пояс – обяви един от неговите приближени на име Зонрайт Вог. – Та той спаси цялата планета Земя. Това е огромен принос.

Не трябва да се забравя и особеното му участие при освобождаването на някои от пленените човешки войници – додаде един друг негов познат.

- Моля ви, третирайте го наравно с Вас, та той беше нападнат от собствените си благодетели – прибави и третият му защитник.

Мнението на съдебните заседатели беше достатъчно разнопосочно. По презумпция дори нямаше смисъл да си губят времето с глупости и присъдата можеше да се даде най-много на второто събиране на съда, но този път те се бояха от някаква ответна реакция.

GH306 напротив мълчеше и беше навел глава в очакване на тяхното решение. Накрая все пак му дадоха думата за някаква кратка реч.

Той се изправи с достойнство и застана зад банката, където трябваше да говори. В погледа му се четеше някаква далечна замечтаност – подобно на някой, жадуващ да се справи със проблемите си, но по своя начин.

- През целия си живот се опитвах да бъда това, което съм. И дадох много на тази Земна федерация, която сега ме третира като престъпник и дори като родоотстъпник. Двамата покойни сенатори бяха като мои бащи преди да бъда нападнат безмилостно от тях и да бъда принуден да пролея кръвта им с тези две ръце. Но това беше законна самоотбрана, която беше неизбежна. Чух слухове, че Земната федерация има нови глобални планове, които трябва да увеличат силата и капацитета на корпорация Королан Бру. Това може би е бил страничен мотив, аз да бъда премахнат. Не ме разбирайте погрешно, ние, клонингите живеем по тридесет и пет до тридесет и шест години, така че няма за какво особено да се оплакваме. Съдбата ни е била предопределена още със самото ни раждане. От нас се очакваше да служим безропотно и да се подчинявахме пряко на своите командири. Понякога ситуацията достигаше до пълен фарс, но ние нямахме право на емоции. Превръзката най-сетне падна от очите ми. Ние бяхме пушечно месо, но точно в нашия трагизъм се крие и романтиката на нашия живот. Тоест, ние бяхме верните кучета на своите господари и като такива бивахме безогледно заличавани! Не възприемайте моята реч като подстрекателство към бунт или нещо подобно – условията на Луната не са много по-тежки от онези на бойното поле. Не желая да обременявам бюджета на Земната федерация, която и без това изнемогва страшно много с толкова голям брой амбициозни проекти.

Разсъжденията и свободните му изказвания предизвикаха шум и смут сред присъстващите. Обвинителите бяха изобличени, а никой не смееше да излезе сам срещу тези думи, в които имаше огромна доза истина.

Но законът все пак беше закон – те трябваше да се справят с възникналата ситуация и просто да дадат някакво решение.

Съдебните заседатели бяха раздвоени и пожелаха да се оттеглят на кратко съвещание, където да поразмислят още малко – нямаше време за излишно протакане.

Колкото повече времето минаваше, настроенията срещу GH306 рязко се променяха и изостряха. Не всички бяха негативни, разбира се.

Той не молеше за съчувствие, а само за елементарно разбиране, че е прибягнал до законна самоотбрана.

Всички очакваха със затаен дъх решението на съда.

След известни размишления, те най-накрая решиха – той трябваше да бъде изпратен на Луната, където да умре в мините за добив на ХЕЛИЙ-3.

Клонингът прие присъдата си с достойнство и не възропта ни най-малко. Разбира се, съдебните заседатели решиха да кажат и една-две добри и поощрителни думи за неговите постижения, за да запазят справедливостта на присъдата.

После охраната го изведе, за да бъде транспортиран на следващия ден към най-близкия свързочен пункт и да бъде ескортиран до летателния порт до Луната.

Тази конструкция беше особено важна, тъй като от там имаше реална възможност да бъдат транспортирани подкрепления директно към Марс, което пестеше известно време, но все пак съдбата на каторжник не му допадаше.

 

И големият змей беше свален, онази древна змия, която се нарича Дявол и Сатана, измамникът на целия свят беше хвърлена на земята и ангелите му бяха хвърлени надолу с него. (Откровение 12: 7-9)

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА: СЕДЕМТЕ СВЕТЛИ СЪЗДАНИЯ

 

В много малко от световните религии имаше такова съгласие, както по отношение на Седемте светли създания. Те бяха нещо много специално.

В цялата си история хората бяха взаимодействали с тях и получавали помощ от тяхната благодат.

Земната федерация отдавна беше тръгнала по друг път, а не онзи на истинското просветление. Нямаше изход за онези, които не можеха да намерят спасение за своята душа.

Хората имаха нужда от напътствие, за да осъществяват своят мисия на земята. Но отдавна те се бяха отвърнали от истината.

Твърде болно беше земното общество, свикнало да разграбва богатствата на Слънчевата система без реална перспектива за възстановяването на баланса.

Когато клонингът беше изпратен на Луната, някои въздъхнаха облекчено, защото това щеше да намали тяхното политическо влияние, което и без това не беше твърде голямо.

Когато си изпаднал в безизходица, както беше случаят на GH306, ти си склонен да се уповаваш на други сили, така навремето и небезизвестният Ричуотър – адютант на Кенджи Нолсуро – той беше сплел пръсти в молитва, която беше отправена към Всевишния.

Лунните мини за добив на ХЕЛИЙ-3 бяха един Ад, където малцина оцеляваха.

Луната се характеризираше с така нареченото синхронно въртеше, което означаваше, че само едната й част беше видима откъм Земята. Тази нейна особеност се използваше умело, за да се следи прогреса, който беше осъществяван на мините.

От така наречената “тъмна страна” на Луната бяха разположени лабораториите за преработка на  редкоземни елементи като скандий и итрий.

Лунната либрация или още известна като лунно поклащане беше друго интересно явление, свързано с това небесно тяло, което всъщност можеше да доведе до промяната на перспективата за наблюдателя.

Клонингите бяха известни с високото си ниво на интелигентност и по тази причина GH306 беше препратен на тъмната страна на Луната, където можеше да вземе участие в техния добив.

Скоро той усети жестоката истина – вече не беше нужен на Земната федерация, след като й беше свършил мръсната работа и я беше отървал от покойните сенатори Бондор и Олрой.

Но истината беше, че той никога не се беше чувствал прекалено комфортно в човешка компания.

Докато траеше разпределителния процес на порт Тера Нова 2, както беше известно новото разширения на този свързочен пукт, той имаше време да огледа и останалите затворници. Те не бяха никак приятни. Брутални бивши рецидивисти, имаше  и инопланетяни.

Започването на нова работа беше малко необичайно за него – не за друго, а защото осъзнаваше, че нещо страшно ще се случи в колонията в близките дни.

И не се излъга. Роботът, който отговаряше за него, беше преди всичко най-важният разпределител и дори за кратко време усети своеобразна емоция, която изрази към клонинга:

- Време е да усетиш другата страна на медала, адмирале. Хората ще те захвърлят, щом им свършиш мръсната работа. Но за това пък сме ние тук. Това ще бъде твоят нов дом. И ние ще се погрижим за теб.

GH306 възприе думите му достатъчно сериозно – той знаеше, че роботите изпращат сигнал обратно до Земята, ако усетят някакви колебания у затворниците.

Понякога имаше и обратна заповед за елиминация.

Истината беше, че идеята за изнасяне на всичката мръсотия на Луната беше отдавна предложена от земляните, но никой не се беше наел за ескортира опасните престъпници без съгласието на Галактическата федерация, която също можеше да наложи своето вето в случая.

За да бъдем точни на Луната имаше над двеста хиляди колонисти, които като работни мравки, осигуряваха повечето редки елементи, липсващи на Земята.

Беше изградено специално космическо депо, чиято роля беше да преработва част от добитите ресурси и съответно да ги прави годни за използване в колонията.

GH306 беше странна птица – веднага осъзна, че щом Земната федерация го беше разпределила в тази “дупка”, както между впрочем повечето колонисти окачествяваха този спътник, той имаше право поне да използва своите налични сили и да оцелее по своя начин без повече да се ръководи от Военния й устав.

Тази промяна у него не стана твърде внезапно – отне му време да осъзнае определените ползи от убийството на двамата сенатори, които между впрочем бяха членове на най-горната камара, която имаше, както вече знаем, право на двоен глас пред останалите.

Намаляването на нейната численост даваше известни оправдания за още по-лесното приемане на различни законопроекти включително и този за тераформирането на Хаумея, което само по себе си той смяташе за фарс.

Но там Земята беше твърдо решила да построи подземна база, а това можеше да излезе прекалено солено на корпорация Королан Бру.

- Значи през цялото това време са ни управлявали пълни идиоти, които лишиха нас – генно подобрените човеци – от правото на живот.

Още със самото му пристигане останалите членове на колонията го гледаха с недоверие – беше опасно да се доближиш до него. Знаеха, че обучен ветеран като него може да бъде извънредно опасен.

Една нощ, когато спеше във своята килия, ме се присъни странен сън. Клонингите не сънуваха, но този път той изглеждаше толкова реален – беше просто толкова смешно да вижда себе си толкова малък, но заобиколен от неземни сили, които искаха да му помогнат.

Когато се събуди, се огледа – нечия ръка беше издраскала в грубата скала “Ангелите пътуват през Вселената чрез светлината – запазете я в сърцата си!”

Искаше му се да вярва в това, да усети тази божествена енергия и тя да му помогне, но не беше сигурен дали би могло да му се случи. Напълно възможно беше дори Всевишния да го беше забравил.

Той не беше получил човешко отношение, тъй като в армията кадетите бяха груби един към друг, а дори понякога имаше истински ексцесии – неприемливи за обикновения цивилен ред. Земните му господари искаха от него той да бъде послушен като псе. Изискваха се желязна дисциплина и упоритост, за да не загинеш като новака на поделението.

На следващия ден бяха запознати с дневния ред, към който трябваше да се придържат, и това беше началото на тяхното кръщение в колонията.

GH306 успя да събере група от добре подготвени и можещи около себе си, които жадуваха да успеят да бъдат преместени на по-лека работа в светлата част на Луната.

Добивът на ХЕЛИЙ-3 беше къде-къде за предпочитане пред извличането на редки елементи, които на всичкото отгоре бяха и радиоактивни.

На осъдените колонисти се полагаше съвсем елементарна защита против радиацията – колкото да не умрат веднага, а да бъдат от полза на колонията за известно време – върху скафандрите им имаше разположени масивни оловни плочи, които да могат да погълнат определена доза радиация. Но това беше просто формалност, за да се избегнат разпоредбите на Земната федерация.

След като поработиха известно време на мините, те осъзнаха, че бяха много, ама много прецакани.

- Колко средно издържат новите попълнения тук? – обади се GH306. – Според мен ще изтраем най-много шест месеца, ако се задържим и толкова. Това е максималният период според мен.

- Както е тръгнало, няма даже да достигнем до мините за добив на ХЕЛИЙ-3 – потвърдих и аз. – Това ли е начинът на Земната федерация да ни покаже какъв ще бъде краят ни, а? – възнегодува друг клонинг XBL-4, които беше много близък на GH306 – дори беше служил под негово командване.

Редкоземните елементи ще бъдат нашият ад, а добивът им ми изглежда малко безсмислен – не защото няма реална полза от тях, а защото никъде не се споменава как ще бъдем преразпределени след края на шестмесечното ни дежурство тук – допълни отново GH306. – Просто копаем и копаем, а много от сондите се счупиха – едва ли Земната федерация ще ни отпусне нови части за тях. Ние трябва сами да се оправяме и да оцелеем.

- Можем да направим малка кражба – разкри идеята си XBL-4, който искаше да се измъкне час по-скоро.

- Какъв е твоят план? – запита го съвсем сериозно GH306. – Откъде да се сдобием с нужните елементи. Трябва непрекъснато да ги отчитане – мрачно се изказа GH306.

- Ще откраднем някой от транспортните кораби – издаде замисъла си XBL-4, - това ще бъде нашият шанс да се справим с проблема.

Наоколо край тях беше станало адски тихо. Може би мракът на Луната щеше да им съдейства да се измъкнат. А общирните лунни морета, които представляваха базалтови равнини, щяха да им осигурят достатъчно удобни места, където да скрият някои неща за малката си експедиция. Зоркото наблюдение на роботите не спираше денонощно и те не бяха допуснали никой да се изплъзне от свирепите им ръце. Земните инженери бяха разработили специален софтуер, който да имитира емоции, свързани с насочена агресия към колонистите.

Можеше да звучи налудничаво, но дори тук на Луната, някои от клонингите бяха проявили така наречения социален остракизъм, като бяха изгонили робот, назначен от Земната федерация. След като той беше оказал съпротива, го бяха елиминирали най-брутално. Провинените бяха по-късно разстреляни, а един или двама – изпратени до едно от лунните морета, където щяха да умрат от глад.

Тук беше моментът да съобщим, че на Луната имаше доста морета с най-живописни имена като Море на студа, Море на спокойствието и Море на дъждовете.

Лунната колония за добив на материали беше разположена в близост до Морето на дъждовете, което се беше образувало от наводняването на голям кратер, образуван от падането на голямо ядро на метеорит или комета много, ама много отдавна.

По този начин имаше възможност колонията да се снабдява с вода, което беше само в нейн плюс[5].

GH306 никога нямаше да забрави полудялото от отчаяние лице на един от обречените клонинги, който беше изпратен там без възможност да се завърне никога повече. За да си измият ръцете, му оставиха една-единствена порция висококалорична храна за пилоти и малка дажба вода – те трябваше да го поддържат в добро здраве в близките часове, а след това идваше времето на бавната и мъчителна смърт.

- Аз ще умра като мъченик, като мъченик, като мъченик – нареждаше той като обезумял без да отчита, че това вече няма как да му помогне особено – присъдата му беше отдавна подписана и потвърдена от Земната федерация.

След като всичко приключи, моят приятел се обърна към мен:

Този беше откачил напълно, но не се притеснявай изобщо, ако се застоим малко по-дълго и ние ще се побъркаме – дори и повече.

- Затова обаче ще успеем преди това да се случи – опитах се да остроумнича аз.

 

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: ОСЪДЕНИЯТ

 

Осъденият клонинг се беше отчаял. Морето на дъждовете[6] беше най-тъжната и може би най-лошата част от Луната. Знаеше, че скромните дажби, които му бяха оставили скоро щяха да привършат. И тогава краят му щеше да дойде. Огледа се. Тъжната картина беше още по-тъжна. В далечината съзря отдалечаващи се фигури.

Колонистите използваха всъдеходи, за да се придвижват по лунната повърхност.

Този път GH307, който по някаква странна причина беше попаднал тук с именития си предшественик, беше ударил дъното. От това повече нямаше накъде.

Вярно беше, че клонингите имаха някои специфики като по-голяма сила, но те също бяха хора.

Скафандърът имаше специални отделения, където можеше да се складират малки порции храна и вода.

Страдалецът реши да остави своята дажба за по-късно. Огледа се – беше останал напълно сам.

Престоя известно време в очакване на мъчителна смърт и чудейки се какво още можеше да се случи.

Но внезапно съзря в далечината смътните очертания на нещо. Не можеше да определи с точност какво е – но допускаше, че може би онези са размислили и просто идват да го разстрелят. Дори благодари мислено на Всевишния. Да, той беше чел Светото писание, където никъде не се говореше за клонинги, но никога не беше мислил, че ще благодари за собствената си смърт!

Скафандърът му имаше вградена бионика, която му помагаше да вижда в далечината – тя беше поставена на двете му очи.

Земната федерация извършваше жестоката манипулация, защото доброто зрение беше от първостепенно значение на място с ограничена осветеност.

Земната федерация многократно се беше колебала дали да не изкара малък изкуствен спътник, които да осветява колонията, но идеята с бионичните очи беше далеч по-приемлива.

Ако тук беше Ермонал Биворс би заявил отново в своя неподражаем стил, че “всяка досадна грешка трябва да бъде поправена”.

Болката, която изпитваха клонингите при съответната оперативна манипулация, беше повече от нечовешка.

За щастие GH306, който беше пратен тук като виден политически затворник, в бързината не беше претърпял подобна зверщина.

- Какво се мотаеш? – тихо, но приятелски го призова нечий глас по радио ефира. – Та нима имаше много време. Хайде, качвай се!

GH307 мислеше, че сънува – не можеше да е вярно. Тези искания бяха своего рода плод на нечий болен ум. Нима идваха да му спасят живота! Но всъдеходът неумолимо приближаваше! Скоро от него слязоха GH306 и XBL-4.

Нашите приятели се опитваха да откраднат свързочен кораб, който лесно би ги извел на безопасно място – подобна дестинация беше например Марс. Там те биха могли да се легитимират и да престоят напълно необезпокоявани известно време преди естествено да бъдат разкрити. Но впоследствие можеха да отпътуват за някоя планета отвъд пояса на Кайпер – там където Земната федерация нямаше особено влияние и трябваше да се съобразява с така нареченото Галактическо право.

- Вече Земната федерация няма да се разпорежда с нашите души – заяви убедено XBL-4. – Никога повече!

За да успеят обаче да вземат свързочен кораб за Марс, се искаше да преборят аутентикационната защита, а роботите бяха единствените, които имаха право да се доближават до корабите.

Както добре знаем, изкуственият интелект, беше открит от земляните отдавна, но изкуственото “съзнание” беше една стъпка по-високо от него. Все още земните учени имаха редица спорове по този въпрос, но бяха стигнали до своего рода консенсус по отношение на нивата съзнание и ги бяха разделили на C0, C1 и C2.

Според земната наука безсъзнателното се създава от съвкупността на милиони мимолетни ментални образи на заобикалящия ни свят, но роботите нямаше как да се ръководят от подобна технология – те имаха нужда от нещо, значително по-добро. Те не функционираха като човешкото съзнание, което работеше избирателно с един от тези образи и го предаваше на по-висше ниво.

Роботите на бъдещето притежаваха и едно специфично C3 съзнание, което беше дефинирано доста по-късно. Това съзнание беше предвиждане на бъдещето и регресия към миналото. Когато се осъществеше подобно отношение роботите можеха да усещат някои неща.

Например клонингите бяха следени не просто чрез електронни чипове, подобно на електронните чипове, използвани на Зегандария, те имаха свързани съзнания чрез общия си донор. Специален софтуер беше вграден в роботите, които допълваше изкуственото им съзнание – те можеха да усещат всяка емоционална нестабилност на подопечните си – дори и от определено разстояние. Обикновено надзирателите роботи не бяха прекалено далеч от мините.

За да не усетят бягството им, гениалният GH306, който още не Земята беше класифициран като извънредно интелигентен и спокойно можеше да съперничи на брилянтния Джонатан Саклин, реши да се възползва и да обърка C3 нивото на съзнание на роботите. Така те щяха да правят погрешни предвиждания със определено закъснения докато правеха регресия към миналото по отношение на същото това бъдеще – тоест на настоящия момент.

Всичко това ставаше извънредно бързо, защото квантови чипове управляваха техните “мозъци”.

Така те спечелиха ценно време, за да вземат всъдехода. Но имаше нещо, което пропуснаха.

Клонингите понякога можеше да изразят скрита неприязън помежду си – особено ако бяха от близки серии и това беше една малка хитрина, която беше причинена от болните мозъци на Земната федерация с цел попречването за съвместното им действане в екип.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА: БРАТОУБИЙСТВОТО

 

Колкото по-близо бяха клонингите в една серия, толкова по-голяма беше вероятността от усложнения и това се знаеше прекалено добре. Не беше нещо невероятно да възникнат ексцесии, които в миналото бяха потушавани с особена жестокост, особено онези, които ставаха в учебните корпуси на Земята.

Нямаше да е неправилно да се каже, че втората част от трагизма на клонингите беше в братоубийствената омраза – подобно на Каин и Авел от Библията.

Братоубийствената омраза между тях имаше дълбок мистичен корен. Братоубийствената омраза между клонингите имаше дълбок биологичен корен. Но крайния резултат беше един и същ.

Когато Ермонал Биворс се зае да създава клонингите си, той видя за това огромен потенциал – Слънчевата система се нуждаеше от нова работна ръка, колониите имаха нужда от свежа кръв, а на Земята населението застаряваше. След далечната 2100 година нещата взеха драстичен обрат, а текущата 293545 беше определено извънредно интересна. Производството на клонинги беше достигнало своя апогей.

Когато откраднаха свързочния кораб, те знаеха, че Интергалактическата полиция, базирана на Фобос – един от спътниците на Марс може и да подуши техния отчаян опит за бягство. Този спътник беше кръстен на древногръцкия бог на войната Фобос. Интересното за Фобос беше, че той се въртеше синхронно и винаги беше обърнат с една и съща страна към Марс. Ниското му албедо[7] също правеше всякакви сили, разположени на повърхността му, трудно забележими.

При излизането в открития космос нещо прещрака в главата на GH307 – той не можеше да приеме, че ще бъде спасен току-така без някаква задна помисъл от двама почти напълно непознати.

Единственият, който умело можеше да управлява летателен апарат, беше GH306. Дори реши, че полетът до Марс е директно изпращане до Главния инквизитор, който се саморазправяше с всички, които бяха допуснали престъпна помисъл.

Клонингът започна да изпитва смесени чувства – от една страна беше задължен да изрази своята благодарност към освободителите си, а от друга може би беше воден към сигурна гибел.

Не вярваше, че ще бъде пуснат толкова лесно, предвид че беше нарушил правилата на Лунната колония, беше отговорен за кражба на нейно имущество, а преди това беше екстрадиран на Луната заради убийство на своя командир, който също беше клонинг.

Трябваше да има някакъв друг начин да решат проблема. Може би някъде там ги очакваше избавление или гибел.

GH306 също се досещаше за мислите, които се въртяха в главата на неговия събрат и можеше и да предвиди колко трудно му беше да им се довери въпреки огромната им заслуга към неговото спасяване.

Когато наближиха Марс, Интергалактическата полиция наистина им направи знак чрез изпускане на специален радио сигнал, който достигна бързо до тях – смисълът на радиовълната беше:

- Покажете своята аутентикационна карта или изпратете координати на пасажерите. За Ваше удобство може да изберете някои от тези опции. Благодарим Ви!

След като се регистрираха с откраднатите данни на един от роботите, бяха пропуснати и започна процедура по приземяване.

Марс вече имаше приветлив вид, които показваше, че имаше някаква надежда все пак – макар и съвсем малка.

По повърхността му имаше множество оранжерии, които приютяваха най-разнообразни растения. Земната федерация беше издавал норматив – всяка година да бъдат откривани по цели десет нови оранжерии, които бяха пълнени с компресиран въздух. Да, все още беше примитивно, но тези растения вирееха чудесно при марсианските условия.

Почвите на Марс бяха реголитни, което щеше да рече, че доста от участъците трябваше да се облагородят, за да бъдат годни за засаждане на съответните култури.

Размерът на една средностатистическа такава беше от порядъка на двеста квадратни метра и във условия – близки до земните – можеха да виреят най-разнообразни зеленчуци като сладки картофи, моркови, лук, чесън, марули а също и различни подправки като босилек. Като цяло Земната федерация се беше постарала да направи условията максимално близки до тези у дома.

Манориевите турбини имаха за цел нещо съвсем друго – те просто бавно променяха марсианската атмосфера и бяха един вид помощник на хората в борбата им за оцеляване.

Королан Бру предвиждаше някои допълнителни мерки по тераформиране на определен бъдещ етап като например премахване на оранжерийните конструкции и излагането им на условията на околната среда. Но дотогава трябваше да се създаде устойчив слой атмосфера, който засега липсваше и честно казано това нямаше да стане твърде скоро.

Освен това в мините на Марс се добиваха множество редки и ценни метали като злато, ниобий, молибден и прочие.

- Никога не съм виждал такава красота! – удиви се клонингът GH307.

- Аз също - потвърди XBL-4, който беше малко по-нова версия и не беше от същата серия като тях двамата.

Скоро след тяхното кацане обаче дойдоха административните лица на колонията и решиха да ги изпратят без всякакво предисловие към Главния екзекутор, който по случайност беше на Марс в този момент.

- Вие сте внесли забранени материали на територията на колонията, а е можело лесно да ги регистрирате при проверката на Интергалактическата полиция – заговори монотонно един от роботите, който изглеждаше по-малко агресивно настроен от останалите. – Това е тежко провинение, тъй като подкопава моралните устои на …

По-нататък моралната тирада беше безкрайна, но след около четвърт час те разбраха, че наказанието им ще бъде смърт!

Главният екзекутор имаше навика да наказва жертвите си сурово, а не просто да ги убива безболезнено.

Земната федерация му беше дава изрично нареждане да се справи с контрабандиста и след показната му кастрация, имаше известен отлив при този вид престъпления.

Королан Бру искаше да се докопа до Хаумея колкото се може по-бързо и нямаше чак толкова нерви да се разправя с тези дребни престъпници.

След като бяха надлежно разпитани от съответните лица, те бяха поставени в изолационна капсула и транспортирани с малък марсоход до сградата за екзекуции.

Дадоха им да попълнят специални електронни документи, чрез които да изяснят мотивите си за пребиваване на Марс, което беше чиста формалност за отчитане пред земните власти.

Редно беше да опишем сградата за екзекуции –там имаше специални устройства за вкарване на ток в мозъка, които трябваше да причиняват неимоверно страдание, уреди за откъсване на крайници и прочие и прочие. Списъкът беше безкраен.

Главният екзекутор ги очакваше, за да изпълни присъдата.

Тук вероломният GH307 реши да предаде благодетелите си и да издаде плана им.

Когато бяха попълвали електронните формуляри, GH307 беше дал ясно да се разбере какво би могъл да съдейства, за да отърве кожата си.

Главният екзекутор привидно се съгласи – в крайна сметка той беше получил изрични разпореждания от Светата космическа инквизиция, че всякакви действия по ограничаването на престъпността са добре дошли и даването на фалшиви обещания и индулгенции от Светата институция бяха само част от начините за справянето с някои по-корави субекти.

Стаята, с масивни стени от композит, беше същата, където екзекутираха въпросния престъпник чрез кастрация и разстрел. Тя беше старателно подготвена за новите мъченици.

Осъдените влизаха един по един – като всеки от тях не беше сигурен дали ще излезе някога.

Първи беше XBL-4 – на него сложиха специална яка с високоволтаично напрежение, която почти щеше да откъсне врата му. Скоро той беше труп, а изгорените му вътрешности бяха старателно описани и прибрани от бруталния мъчител.

След него за огромно учудване трябваше да влезе GH307, който беше тайно свидетелствал срещу тях.

Сложиха му устройството за вкарване на ток в мозъка и скоро той усети леко затопляне в областта на главата. Температурата стана нетърпима и той усети как мозъкът му се изпържва в брутални мъки.

Накрая влезе самият GH306 и тогава сякаш заради Висшия промисъл в ръцете на Главния екзекутор попадна електронното му досие. Той винаги грижливо се запознаваше с деянията на своите жертви. Смяташе го за белег на професионализъм и респект към умиращите!

Но никога не беше имал подобен осъден пред себе си. Стана му неудобно, защото човешката раса можеше да бъде заличена без помощта на този храбър мъж, но трябваше да свърши работата си, за която му плащаха.

Нещо повече – Светата космическа инквизиция беше предвидила определени премии за всеки екзекутиран престъпник, така че Главният екзекутор имаше пряк интерес от броя на убитите.

И тогава той видя едно от Светлите създания. То беше в съзнанието му.

Главният екзекутор онемя – той не знаеше дали не сънува. Беше корав мъж, който нямаше да се спре пред нищо, за да прекрати безмилостно живота на своя подопечен осъден!

“Остави го! Той трябва да живее!”

Не, главният екзекутор не сънуваше – това беше истина.

Той се чудеше как да постъпи – ако не се подчинеше, на дръвника щеше да бъде неговата собствена глава, но да тръгне срещу Висшите сили беше нещо нечувано.

“Ще му сложа гевондан[8], ако наистина е опростен, той няма да бъде засегнат и ще се спаси. А после ще видя какво ще предприема.” – помисли си той.

Екзекуторът най-старателно се зае да гласи приспособлението. Клонингът беше стегнат здраво в бруталния уред със садистично предназначение. След това екзекуторът се зае да го затяга все повече. Но внезапно масивния върток се счупи.

Екзекуторът се смая. Но той беше избран да изпълнява волята на Светата космическа инквизиция и не можеше да се откаже толкова лесно.

Реши да направи още една проверка. Имаше реонданова горелка, чиято технология беше открадната от една чужда цивилизация при един от бруталните набези на земляните. Използването и не беше много канонично според предписанията на Светата институция, но пък щеше да успее да опече нещастника на място!

Но скоро след тяхното запалване, пламъците угаснаха без да причинят му причинят никаква вреда.

Сега у Главният екзекутор наистина нямаше съмнение, че пред него стои някой опростен. Но той беше клониран! Беше адски странно. Никога не си беше имал работа с клонирани, които се измъкваха от лапите му, покровителствани от висши сили.

Средновековното мислене сякаш щеше да надделее у него. Той искаше да го приключи. Но тогава сноп светлина влезе в стаята за мъчения. Идваше от нищото. Той го погледна – беше чувал, че Светлите създания идваха с него. Очите му се разтвориха широко, изразяващи огромна изненада и недоверие.

Бруталният насилник падна на колене и започна да се моли. Правеше го за собствената си душа. Този клонинг трябваше да оцелее!

 

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА: СЪВЕСТТА НА МЪЧИТЕЛЯ

 

- Къде искаш да отидеш, страннико? – обърна се със своя груб глас към него Екзекуторът. – Тук на Марс не е твоето място. Да, тази красива космическа колония изглежда като сърцето на Земната федерация, но е толкова гнила отвътре, че чак да ти се догади. Кажи ми желанието си. Аз имам специални привилегии и мога да те изпратя навсякъде, а оттам насетне се оправяй сам.

GH306 помисли какво да му отговори. Знаеше, че Главният екзекутор беше довършил неговите съмишленици, но кой знае защо не изпита особена жал към тях – сякаш не ги познаваше. Причинената им болка сякаш го беше прочистила душевно.

- Искам да отида на Харон – твърдо заяви той. – Това е желанието ми.

- До това място не ходят твърде често земни кораби – отвърна му сериозно неговият спасител. – Но за теб ще направя малко изключение и ще отделя една капсула. Интергалактическата полиция ще те съпроводи донякъде, а оттам след контролирано изстрелване ще преминете в Астероидния пояс.

- Харон е прокълнато място – изрази мнението си Главният екзекутор. – Но пък ако наистина си светец, ще оцелееш дори и там. При всички случай това не е лошо решение, тъй като ще си извън моята юрисдикция – продължи да говори на себе си той, убеждавайки се, че взема правилното решение, което да смъкне отговорността от плещите му.

Дълбокото чувство, че постъпва правилно, не го беше оставило.

Главният надзирател си спомни едно време, когато беше обикалял из покрайнините на родния си град – това място беше адски красиво – беше лицето на Земната федерация. Имаше прекрасни места наоколо и природата предразполагаше към уединение.

Във далечното бъдеще футуристичната природа радваше сърцето на всеки, който жадуваше да бъде там, където слънцето грееше и лъчите му падаха върху Лицето на Статуята на Хармонията – тази женска статуя олицетворяваше хармонията на цялата планета Земя, давайки възможност за размисъл на всеки, тръгнал по грешен път.

Земните сенатори почти никога не я гледаха в лицето, защото имаха гузна съвест.

Главният екзекутор си спомни дните, когато беше отишъл да се покае заради всички огромни злини, които лежаха на плещите му.

Случайно да него застана малко дете, което го запита:

- Търсите ли нещо, господине? Да не би да сте го изгубили? Или може би проверявате за някого?

Очите на Главния екзекутор се насълзиха. Никой обаче не видя това. Но той трябваше да храни семейство и се беше примирил със съдбата на насилник, който трябваше да храни семейство. Той имаше две лица, а може би дори и много повече. Беше толкова тъжно, че хлябът, който изкарваше беше, защото ръцете му бяха опръскани с кръв.

Той си спомни, че в миналото на Земята подобна работа са давали само на осъдени престъпници и главно поради факта, че не е имало желаещи да я вършат, но той никога не беше осъждан, а беше отнел толкова много животи.

Земната федерация не се интересуваше от морал, а от бройка, която трябваше да бъде изпълнена. Трябваше да бъде постигнат определен резултат иначе престъпността щеше да вземе неописуеми размери – беше толкова просто.

Името на Главният екзекутор беше Ебералд Езинър, а той беше истински бич за своите жертви.

Детето погледна този страшен наглед човек, бършещ очите си и се запита с какво той толкова е сгрешил. Та нима не бяха всички равни в очите на Бог?

Кръгът за общуване на Главния екзекутор също беше твърде ограничен поради естеството на професията му. Поне беше женен, което все пак беше нещо, но поради честите му командировки из Слънчевата система не можеше да се среща често със съпругата си и да вижда децата си.

Сега му беше зададен толкова прост въпрос, а той не можеше да му отговори. Какво се случваше?

Той искаше вътрешно в себе си да успее да изпроси милост от Статуята на хармонията, за която се смяташе, че има очистителни сили.

- Ами аз май съм загубил самия себе си! – каза не много уверено той накрая. – Не помня откога не съм се молил или уповавал на Висшите сили. – Чувствам се подтиснат, но това е единственото нещо, което наистина умея добре. Доста банално, нали?

Обърна се – детето вече го нямаше. Той остана със зинала уста.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА: ЕКСТРАДИЦИЯТА

 

Когато се опитаха да спазят препоръката на Главния екзекутор, властите на Марс се сблъскаха с определени трудности, които нямаше как да бъдат преодолени толкова лесно. Този субект беше осъден за прекалено тежко провинение като убийство на сенатор, за да се изплъзне. Но тогава се усетиха, че нещо не е съвсем наред. Ако го пуснеха в неутрална територия без храна и вода, след изпълняването на предписаният на лицето, което слушаше командите на Светата космическа инквизиция, какъвто в случая беше Главният екзекутор, се получаваше интересен прецедент. Всички сили, които бяха отвъд Астероидния пояс щяха да бъдат отговорни за него, а оттам нямаше да има по-нататъшно връщане на топката на тяхна територия. Извадиха документ, указващ, че те никога не са били отговорни за неговото пребиваване и че това лице е било със статут на транзит, но курсовете на свързочните кораби са били объркани – това беше най-умното, което им дойде на ум.

Космическата капсула беше изстреляна от един от портовете и се плъзна в безкрайното космическо пространство, отнасяйки този натрапник.

Осъдителната присъда на един затворник е нещо твърде неприятно, но още по-неприятен беше грифът, който Главният надзирател постави върху електронното досие на GH306. Там пишеше дословно следното:

“СТРОГО СЕКРЕТНО! Особен и специален затворник. Извънредно опасен. Склонен към психоманипулация. Да се екзекутира при първа възможност отвъд границите на Астероидния пояс. Скрепено със целия авторитет на Светата институция и съответните органи на Земната федерация.”

Явно двоякостта на характера на Главния екзекутор се беше проявила отново и след като отчете известни свети чувства пред институциите, сега той на практика показа кръвожадната си природа.

Вместо на Хаумея, както го беше помолил GH306, той нареди да го препратят на Цербер, където командир Брутус щеше да му разкаже играта по неговия начин.

Малко от хората осъзнаваха каква присъда е да бъдещ клонинг, особено такъв, който е получил присъда от първа степен в предумишлено убийство.

Странни мисли кръжаха из главата на GH306 когато беше въведен в космическата капсула.

Той ясно осъзнаваше какво му предстои. Космическата капсула беше изградена от композит и имаше съвсем малък диаметър от около два метра и половина – колкото да го побере.

След известно време GH306 осъзна, че нямаше никога да отиде на Хаумея. Той не беше глупак, но разчиташе на висшите сили да му окажат някакво съдействие в опитите му да стигне по безопасна територия.

След като стигна до Астероидния пояс, свързочния кораб, изпратен по нареждане на главния екзекутор, просто изпусна капсулата и я остави да се носи между отломките. Никъде не пишеше, че заповедта трябваше да се спазва изрично. Главният екзекутор си беше измил ръцете пред останалите. Формалният ред беше напълно спазен, но някъде там имаше нещо – нещо особено и странно. А това беше чувството да се изправи лице в лице срещу самия себе си – там където нямаше място за лъжи и неверни факти. Там, където щеше да получи своята присъда!

Не му бяха оставили храна за повече от един ден и това беше само за да се спази съответната процедура, която така или иначе беше извън юрисдикцията на самия Главен екзекутор.

Колкото повече време минаваше, толкова по-страшно ставаше. По ирония на съдбата той беше спуснат на същото място, на което беше постигнал изумителната си военна победа. Толкова впечатляваща и неповторима. Сега той беше поставен в ситуация, от която нямаше никакво измъкване.

Толкова дълбоко и ясно осъзнаваше, че всички онези отломки лесно могат да пробият капсулата и да последва декомпресия – а тя би довела до бърза смърт.

Между впрочем считаше се, че притеглянето на Юпитер, е причинило цялото му формиране, а GH306 се опасяваше да не се озове именно там – сега поне имаше малката надежда да бъде забелязан от някой кораб от Земната флота или поне контрабандистите от любопитство да се опитат да приберат капсулата.

След като ервананците бяха изгонени в района върлуваха много и най-разнообразни брутални контрабандистки формации – всяка една от тях имаше на свое командване поне по една дузина кораби.

Основните две формации бяха “Ехнатон” и “Самаел” – кръстени съответно на древен египетски владетел и на един от божиите ангели.

Времето минаваше, но нищо не се случваше, а най-страшното беше пълната тишина. Човек, останал толкова дълго време при тези условия, можеше лесно да полудее и дори да направи опит за самоубийство.

GH306 беше донякъде предпазен в това отношение, тъй като той беше клонинг, но когато естествените биологични дадености вземеха превес, той трябваше или да избира пред мигновена смърт или пред жесток и трагичен край.

Контрабандистките кораби, които върлуваха из тези райони, реално можеха да прибират плячка от най-различно естество – често много енти на Земната федерация пътуваха по някои по-отдалечени места като аутпоуста на Цербер. Тогава често контрабандистите се договаряха за подялба на печалбата, за да избегнат кървави войни, каквито между впрочем изобщо не липсваха.

Някъде там, той видя светлина – идваше от нищото. Нечие присъствие се опитваше да го предпази. Клонингът – онзи, чието съществуване беше против естеството на нормалната природа.

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА: КОНТРАБАНДИСТИТЕ

 

Беше прибран от доста съмнителен кораб, който между впрочем имаше за цел да се справи с всички онези неща като например Интергалактическата полиция и аутпостът на Цербер. Малцина биха отчели всичко, което можеше да попречи на спасяването му, но той имаше късмет, че там имаше дежурен кораб на една от контрабандистките формации, който беше в очакване на голям и сериозен паричен трансфер. Когато видяха капсулата, няколко членове на екипажа се спуснаха да направят опит да я приберат. След като я качиха на борда, ясно установиха че на нея нямаше абсолютно никакви маркировки или нещо подобно.

- Ебералд Езинър е майстор на тези номера – викнаха в глас те, тъй като сред тях имаше един член, който на времето му се беше изплъзнал свише.

- Ако го спипам, ще одера кожата му – обади се друг.

- Я, виж ти, виж ти кого сме хванали – изуми се трети. – Това и да ми го беше казал някой, никога нямаше да го повярвам.

Екипажът на “Ехнатон” беше свръхдисциплиниран и убеден, че това е правилния път за действие в тези части на Слънчевата система. Ставаше напечено и възможностите за добра печалба намаляваха. Скоро нямаше да има нито един, който да се справи с този проблем.

Едва ли някои от тези юнаци вярваше в религия или в отвъдното, но изпитваше някакъв респект към военните, тъй като доста от старите уволнени членове на наличния състав на флота бяха минали от другата страна и ясно осъзнали, че това беше шанса им за припечелване на прехраната.

Законите за контрабандисти ставаха все по-брутални и нямаше място за съмнение – не всеки можеше да се справи с подобна ситуация. Колкото повече се опитваха, те усещаха, че опитите им да се впишат в нормално общество на практика бяха безполезни.

Единадесетте членове на корабния състав, който управляваше кораба “Ехнатон” бяха впечатлени от физиката на младия клонинг – личеше си, че е високопоставен командир.

Първоначално мислеха да го предадат срещу огромен откуп, но щом научиха историята му, се отказаха и сметнаха, че може да му дадат шанса да бъде техен помощник на борда.

Това решение не беше никак лесно. Малко бяха онези, които бяха влезли в тази игра без да си оцапат ръцете. Обикновено дори повечето бяха разстрелвани преди да стигнат до лапите на Главния екзекутор, който като цяло отговаряше за някои по-специални субекти.

Би било редно да кажем, че професионалното изкривяване на реалността е нещото, което трябва да бъде взето под внимание – не всеки можеше да бъде добър престъпник и в този ред на мисли самият GH306 се запита колко добре всъщност би се справил със своето ново амплоа.

Тайното му желание беше да отиде на Хаумея, а там все още не беше стигнал никой и затова си имаше причина.

Ервананците тихо бяха прибирали някои случайно отклонили се кораби, а през това цивилизацията им спокойно се развиваше на Проксима Кентавър Б.

Колко ли време щеше да бъде необходимо на Земната федерация да се опомни в опитите си да възстанови контрола си върху тези райони?

GH306 бързо даде да се разбере, че е реално способен да влезе бързо в крачка и да не отлага доказването си като ценен и сериозен кадър.

От чувство за солидарност не го разпитваха за миналото му, но все пак научиха, че се е отървал от сигурна смърт, която му беше гласена от самия Главен екзекутор – това го издигна в очите им и определено му помогна нататък.

На всеки контрабандистки кораб съществуваше особен и специфичен тип морал – не се интересуваха прекалено много кой си и откъде си – стига само да бъдеш способен да докажеш лоялността си към самото командване и да спасявам събратята си от беда.

А Интергалактическата полиция шареше из системата толкова често, че Ренто, който играеше соло, беше успял да й се изплъзне само благодарение на изключителните си качества.

Времето минаваше и с него постиженията на новото им протеже – скоро направиха голям удар върху огромен трансфер от енти на един от корабите, навлизащ в неутрални територии.

Това беше добре дошло за самия GH306, който копнееше да има възможността да отиде на Хаумея – толкова неизменно беше желанието му, че веднъж командирът Eсборн го запита:

Забелязвам, че си замислен. Какво те измъчва?

Без да се разкрива излишно, със известни заобиколки, той му обясни намеренията си.

Скоро той получи сериозни обяснения от своя наставник как може да се сдобие със собствен кораб и да осъществява тази дейност сам.

- Може и да се съглася – отвърна му Есборн, - но ще трябва да ми отчиташ част от печалбата. И не само това. Ти имаш познания как функционират различните подразделения на Звездната флота, а това, при определени обстоятелства, може да се окаже от полза.

GH306 погледна на предложението му напълно сериозно. Без протекцията на сериозен играч като Есборн не можеше да се стигне твърде далеч.

Тук обаче имаше и още нещо – когато далеч назад бяха създавани първите контрабандистки обединения, имаше недоволни от цялата тази организация и каквото и да се случваше, трябваше да бъде съгласувано със най-важният орган за управление на контрабандната дейност – Синдикатът на космическите контрабандисти.

Той обикновено биваше провеждан в неутрални територии, където бяха далеч от любопитни очи, и можеха на спокойствие да се запознаят с някои детайли от предстоящите удари. Тоест, макар и да си съперничеха двете основни сили в тази професия, проявявяха учудващ професионализъм при опитите си да не бъдат заловени от Интергалактическата полиция.

Ако си представим цялата брутална организация на контрабандистите, тя беше подплатена с пот и много, ама много кръв.

Понякога те криеха плячката си на някои от многобройните астероиди и впоследствие чрез излъчване на радиосигнали на определени честоти се добираха до скритите богатства. Но никога корабите не кръстосваха необятната космическа шир самоцелно и без да са наясно къде после ще пласират заграбеното.

Основните клиенти на тези господа бяха аутпоустът на Цербер и дори в някои случаи Лунните мини на Марс, тъй като осъдените и войниците винаги страдаха за продоволствия и някои ценности, които да използват като разменна монета за получаване на други облаги.

Дори самият командир Брутус беше потънал до ушите в брутална и ненормално мащабна корупция.

Брутус беше наясно, че скоро можеше да бъде следващия, чиято глава щеше да бъде на дръвника – затова си сътрудничеше с контрабандистите, макар и тайно.“Волята на човека към безсмъртие е естествено продължение на волята да живее.”[9]

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА: КОМАНДИР БРУТУС

 

Командир Брутус беше един брутален типаж, който желаеше да покаже своята независимост до момента, в който да се измъкне от своята колония.

Един командир трябваше да служи за пример и да бъде достатъчно гъвкав да взема подкупи, за да оцелее. Това беше смисълът на живота според Брутус. Той беше един истински пример за сериозна корупция и брутална злоупотреба с власт.

Между неговите подчинени в колонията имаше следните слухове, че той е син на демон, дошъл на малкия спътник Цербер, тъй като не можеше да вирее абсолютно никъде другаде. И това не беше твърде далеч от истината. Брутус беше минавал метъра много пъти – понякога на косъм да бъде заловен, той прибираше огромни суми пари, давайки лъжлива информация на правилните хора.

Той беше същият онзи благодарение на когото Ренто се беше измъкнал и беше съумял да умре на Хаумея.

Разбира се, контрабандистът се беше разделил с огромна част от своята плячка, която на практика беше доста ценна.

Брутус получи освен огромни суми пари и някои ценни находки и притежания. Например чертежи за хеомонова помпа, които той намери за твърде интересни. С течение на времето за произхода му започнаха да се носят най-разнообразни легенди и суеверия.

Някои дори се кълняха, че са виждали червените му демонични очи насън. И скоро след това умираха по жесток начин.

Брутус си беше сложил специални бионични лещи, които променяха цвета на очите му и му даваха някои преимущества. Технологията за тези лещи беше открадната от хитрия и находчив Брутус.

Командирът криеше и загубите в колонията като истински измамник и тарикат.

Нямаше особени скрупули да се саморазправи с инакомислещите по своя начин.

“Брутус – един ангел на смъртта”, както обичаше да казва той.

Когато обаче от Земната федерация най-накрая решиха да му направят проверка, той ясно осъзна, че трябва да вземе спешни мерки.

Всичко в колонията смърдеше на гнило – обирите на умиращи пациенти, какъвто беше Фон Бласк.

Имаше и нарушения на човешките права и множество злоупотреби в бюджета на колонията.

Командир Брутус осъзнаваше, че колонизирането на Хаумея само ще го направи по-маловажен. Тоест, с други думи, по-незабележим.

Някъде там политиката променяше бавно, много бавно собствените му позиции.

Брутус се радваше на своята огромна, направо страшна популярност сред останалите. Нещата в колонията в определен момент щяха да излязат извън контрол и честно казано той нямаше намерението да стои и да чака този момент да настъпи.

Когато Ренто му предложи хеомоновата помпа, той ясно осъзна, че тепърва му предстоят много интересни неща, които може да постигне, и трябва на всяка цена да действа и да го направи колкото се може по-безшумно.

Колонията можеше да го свари неподготвен и да стане жертва на преврат, който да стане причина за неговия тъжен и безславен край.

Брутус никога не беше работил нищо друго освен военен – той беше завършил военно и медицинско образование и разбираше от човешка анатомия.

Бруталната му природа беше причината нещата да бъдат докарани дотук.

Повечето войници бяха държани на екзистенц мимимума и това беше стратегията на Брутус да оцелява – той знаеше добре, че в сърцето си те бяха готови да избягат, но това беше работата им – Земната федерация нямаше да погледне благосклонно на тяхното дезертиране. А и след това най-вероятно ги очакваше военен съд и разстрел.

В колонията царяха привидна дисциплина, тъй като Брутус се опитваше да осъществи някои свои грандиозни планове. Аутпоустът на Цербер беше значително разширен и освен това много неща бяха променени. Фортификационните съоръжения бяха поставени на по-високо ниво с една идея предвид факта, че ервананците можеха да представляват сериозна заплаха. Особено ако бяха скрили кораби в района, както подозираше самият Брутус.

Той не беше споделил своите разсъждения с никого, защото смяташе, че това само може да постави под въпрос качествата му на ръководител.

Мнозина биха се радвали да видят главата му на дръвника – страдащ и умиращ, тъй като червените му очи на демон бяха докарали инфаркт на мнозина.

- Знаеш ли къде ще отиде душата му? – говореха си тайно помежду си войниците.

- Този дявол хитро се скри между нас! – отговори един от новобранците. – Кой знае откъде е дошъл. Никъде не можах да намеря факти за неговото минало. Сякаш се е пръкнал от нищото. Но рано или късно ще го изоблича – разгневено се обади кадетът.

Но той имаше шпиони навсякъде и знаеше, че рано или късно някой щеше да пропее и конспирацията срещу него да се разплете.

Моралът в очите на командира беше – на чия страна ще бъдат силните карти и кой ще реди тестето. И докато той управляваше колонията, нямаше да сдаде това право на никого. Колко пъти доносници и тайни агенти на Земната федерация си бяха пъхали носа именно там, където той не желаеше никой да бъде наясно какво се случва.

Колко пъти те жадуваха да успеят да пробият по един или друг начин неподражаемата му усмивка и увереност на авантюрист, който умело се е научил да ходи по ръба на бръснача.

Но усилията им бяха безплодни – толкова много изплакани сълзи в името на илюзорното право Земната федерация да успее да преодолее някои свои нестабилности, които като цяло нямаше как да бъдат избегнати предвид огромните и дори леко нереални планове.

Останалите с чест и достойнство на това място бяха твърде малко – а колко много пъти срамът от поражението или пък едно евентуално разжалване беше вземал своите жертви. Но това беше нещо обичайно!

Командирът продължаваше да бъде тук и даваше своите заповеди – убеден, че някъде там, някой или нещо работеше в негова полза, а може би той се лъжеше.

Когато получи хеомоновата помпа, първата му идея беше просто да я продаде – това не беше чак толкова лошо хрумване, но пък нищо не се знаеше.

Малко по-късно му дойде на ум далеч по-хитра идея. И без това прекарваше времето тук на Цербер в самота – изкуствено социализиран поради естеството на своите задължения, стремейки се да намери своето място сред хората.

Реши да използва своите уши и очи и особено след инцидента с Фон Бласк, за който той така и не разбра, че Ренто беше причинителят на неговият летален край, Брутус реши сам да подготви някои свои неща и да успее да се пресели на Хаумея – поне за известно време. Осъзнаваше, че рано или късно Земната федерация щеше да го спипа и тогава наистина щяха да му поискат сметка за бекрайния списък с безчинства, които беше извършвал през годините.

Но колко биха се досетили, че Макдугъл Енбрайт беше правил всички тези обиколки през годините с определена цел. Командир Брутус беше всъщност неговият собствен клонинг – само че клонирането беше осъществено по тарикатски начин, който не можеше да бъде разкрит. Обикновените методи за клониране бяха щателно описвани в електронните досиета на Земната федерация, но Брутус или Енбрайт или пък както там беше истинската му самоличност беше трансплантирал своето съзнание в тялото на Брутус. А тези знания бяха станали не без знанията на доктор Гад ‘Ди Ен. Само че как пъзелът се беше наредил толкова странно? Докторът отдавна беше умрял. Съзнанието му не беше съхранено, нито трансплантирано. Да, вярно беше напуснал планетата по доста необичаен начин, но какво от това?

Той беше тръгнал със следните думи:

- Не бързайте да излизате от телесната си обвивка без време – направете го в точния момент и по правилния начин. И накрая демоните ще бъдат погребани завинаги. И никога няма да се завърнат. Поне не в този живот!

Това той каза на себе си при своето изгнание на планетата Нанджагар, където душата му се измъчваше в терзания за погрешните решения, които беше взел.

Страданието на медика беше неописуемо, но въпреки че беше по-зъл от дявола, беше взел някои мерки да се справи с цялата тази каша, която беше забъркал сам, но не и без мълчаливото съгласие на Ом Гур Нал.

Докторът се беше опитал да предизвика Всевишния с кибернетичното безсмъртие – плод на научната му мисъл, а какво се случи накрая. Ако не бяха неколцина верни приятели и скритите му тайни фондове на планети като Уфур Ган – да, това беше тайната дестинация на трансфера, но Ом Гур Нал беше доживял да я види. Да разбере, че Гад ‘Ди Ен не си беше играл на Всевишен, защото по онова време беше наистина такъв.

След като отиде на своето далечно изгнание на планетата Нанджагар, той осъзна много ясно какво точно се беше случило. Ертол Гис беше получила своето, оставайки в сянка, и никоя от популациите от останалите планети не беше възроптала срещу нея просто защото нямаше за какво да се хване.

Силата на Тайния престъпен синдикат, който действаше на Киклук Сор, може би все още се използваше от Ертол Гис – бе бяха решени да стигнат по-далеч и от самите Королан Бру. Това беше всичко и той го знаеше. Не беше лесно да отърве своята кожа, нито да се лиши от красивото небе на Зегандария, въпреки че повечето отдавна бяха казали, че той им беше писнало.

- Само който се е лишил от светлината, осъзнава какво всъщност осъзнава мракът – беше се ударил той с ръце по главата, когато му беше най-трудно да се справи с принудителната си самоналожена изолация.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА: ПЛАНЕТАТА НАНДЖАГАР

 

Единственото място, където Ертол Гис нямаше да търси доктор Гад ‘Ди Ен, беше точно Нанджагар.

Това място не беше нито контрабандистка планета, нито свърталище на луди учени психопати, нито на банкери или финансисти, не беше и туристическа дестинация като планетата Осония.

Никой никога не беше правил космическа колония там, нито пък се беше опитвал да я проучи по обясними причини. Това беше един мъртъв свят – по-мъртъв от Хаумея и Харон взети заедно.

Когато доктора се запъти за там, той осъзна, че това място е достойно за наказание за прегрешенията му. Беше ескортиран от сили на Осония и Себур Наг, по-точно от сътрудници на бившия вече покоен Ом Гур Нал. Все пак докторът беше запазил известно влияние.

Някъде далеч напред или може би не чак толкова далеч доктор Гад ‘Ди Ен виждаше своя предизвестен край. В крайна сметка той си беше свършил работата или поне се беше опитал да го направи.

Колко пъти се беше питал къде останаха старите дни, когато пълният контрол над планетата Зегандария, гарантираше някакъв вид ред, който беше по негов вкус. Ред, изграден от неговите пръсти. Като добре смазана машина.

Идеята за безсмъртие не беше нова и компаниите Ертол Гис и Королан Бру опитваха всякакви методи за постигането й – Королан Бру наблягаше на напредналите методи за клониране, а Ертол Гис – желаеше контролирано кибернетично съзнание, което можеше да бъде трансплантирано върху съответния носител в ранна възраст.

Според Гад ‘Ди Ен рано или късно те щяха да сблъскат интересите си въпреки отдалечеността на двете планети.

Гад ‘Ди Ен знаеше, че изгнаничеството му нямаше да продължава вечно, а само до момента, в който не бъде потърсен. И този който беше достатъчно находчив да извърши това беше небезизвестният командир Брутус. Разбира се, той направи това на своя глава.

Как обаче Брутус получи тази информация? Ами именно чрез Фон Бласк, когото пребърка малко преди да умре.

Планетата Нанджагар беше особено и негостоприемно място.

Бялосинкавата й повърхност беше покрита с различни силикатни скали, които придаваха романтичен вид на това иначе мъртво място, а дълбоко в недрата й имаше богати залежи на фосфор.

Земята изпитваше все по-голяма нужда от това да може устойчиво да нахрани своето население – това беше един от основните проблеми, поставени на дневен ред. Тези находища на фосфор[10] бяха привлекателни, но огромното й разстояние от Земята би направило трудно достигането й и евентуалното им експлоатиране.

Космическите култури се нуждаеха от съответните хранителни вещества да оцелеят и това беше повече от добре дошло.

Предвид факта, че планетата беше и със доста сходни характестики спрямо онези на техния дом, това беше само по себе си добре дошло.

Освен това планетата можеше да стане отличен военен научноизпитателен полигон на цялата Земна федерация, чийто мащаби дори да надхвърлят онези на вече съществуващите нейни колонии на Луната, Марс и Цербер, дори в комбинация за мащабните й планове за покоряването на Хаумея за предотвратяване на евентуални атаки от страна на ервананците.

Королан Бру се зае да впрегне огромна част от своите ресурси – почти един трилион земни енти отиде само за подготовката на новия кораб “Земна надежда”, разработен по технологиите, предоставени от доктора. Той обаче беше изграден по много интересен начин.

Докато разглеждаха електронните чертежи, земните учени усетиха и принципните разлики между двигателите на техните кораби и чуждоземния им еквивалент.

Както знаем, най-добрите разработки на кораби на Зегандария бяха с тахионни двигатели от клас три. И те можеха да се справят с това “неудобство”, което скъсваше нервите на земните учените, а именно преодоляването на надсветлинната скорост.

Като цяло eнергията на тахионите съответстваше на енергията на мисълта, тъй като тези имагинерни частици притежаваха като долна граница скоростта на светлината, а с намаляването на енергията на тази частица, скоростта й се увеличаваше.

Те осъзнаха дълбокото разбиране на Суперструнната теория[11] от тези толкова напреднали хора, каквито бяхме ние.

Както беше известно, че отглеждането на земеделски култури без този минерал чудо беше немислимо. По тази причина доктор Гад ‘Ди Ен предложи на Земното правителство да използват част от ситуираните кораби на Киклук Сор и условията на тази планета, за да развиват космическо земеделия много по-далеч от пояса на Кайпер.

Това предложение беше достатъчно примамливо, за да заинтригува мнозина.

Видният учен беше успял да посети Земята само веднъж инкогнито по покана на сериозни представители на Королан Бру и там им беше разкрил някои съществени тайни за планетата Нанджагар и нейните природни богатства, а също и някои тайни за кибернетичното съзнание, с които могат да управляват клонингите по-добре.

Ертол Гис обаче успя да стопира това неочаквано изтичане на информация и земляните се сдобиха само с точните координати на планетата и чертежи за тахионните двигатели, което пак си беше предостатъчно.

След като им показа разкошните находища на минерали и им подари някои напреднали технологии за зегандариански модели на тахионен двигател, те бяха готови да отидат там и да осъществят своите грандиозни планове. Но клонингите щяха да бъдат проблем. Королан Бру искаше този преход към разширяването на границите на човешката цивилизация да бъде постепенен и внимателен, а тази огромна крачка щеше да разруши баланса.

Королан Бру, на която липсваше какъвто и да било морал, реши да използва ценните знания и умения на доктора в своя полза – той беше на преклонна възраст и можеше скоро да умре. Затова разработките на доктора бяха засекретени и никой никога не разбра, че обменът на опит беше преминал по един особен начин.

Когато наистина видя за какво става въпрос, Ермонал Биворс просто възкликна:

- Наистина каква е разликата между клонингите и подобен начин на контролиране на съзнанието? В крайна сметка, ние работим за благото на цялата човешка популация!

Подобно лицемерие в думите му нямаше как да бъде подминато, но тогава не направи впечатление на сенаторите от Земната федерация, които със сигурност не бяха специалисти по биохимия и невронауки. Качеството на субективната реалност трябваше да бъде управлявано и насочвано в интерес на земните интереси, тъй като клонингите може би подлежаха на известно превъзпитание или тяхната еволюция на чувствата можеше да избие в неизвестна посока. Вече имаха примера с GH306.

 

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА: ОТКРИТИЕТО

 

След като стигнахме до края на своето пътуване, направихме преглед на човешките загуби. Мордор Макула със своя меланхоличен характер и външен вид беше взела цели три жертви от екипа – това бяха Джаспър Вин, Едуард Рекълс, и разбира се Ротсуалд Бонс. Всички до един изпечени негодници и маниаци. Дори покойният Енбрайт си оглеждаше гърба, защото можеше да стане жертва на собствените си хора. Нищо, че те бяха загубени без протекцията му.

Както и да е, влизането ни в Мъртвият град беше плахо, а мракът в душите ни се беше наслоил и продължаваше да си проправя път, подобно на хитра и подла змия, която се чудеше къде да се свре. Искам да споделя, че един път когато някакво съмнение се загнезди в съзнанието ти, ти се превръщаш в съвсем друг човек и светът, който виждаш, никога не е същият!

Колкото повече навлизахме в тази страшна област, която трябваше да бъде нашата крайна дестинация, толкова повече усещах някои неща, които бяха премълчавани през цялото това време през което бяхме заедно. На практика ние бяхме почти напълно непознати!

Нямаше съмнение, че хората на Енбрайт ме възприемаха като водач, дори като способен лидер, което не беше малко. Но с течение на времето, успях да ги опозная поне малко. Нито един от тях не беше съумял да намери своята посока в живота и зависеше от останалите или по-точно от равнището на всеобщата еуфория, с която се хвърляха да преследват всяка плячка.

Да, Енбрайт можеше и да бъде кръвожаден и брутален, можеше дори и да бъде почти психопат, но той беше свръзката между тях в стремежа им да се изхранват. Той беше ядрото на цялата тази група, поддържана приживе от собствения му егоизъм и чувство за самосъхранение.

Сега когато всички карти бяха на масата, нямаше място за измама или недомлъвки.

Колкото до онези, които възприемаха цялата тази работа като обикновена шега, е, може би сега точно беше най-добрият момент да видят страшната истина в най-чист вид.

Мъртвият град – място, което беше известно само на нас и дори Земната федерация беше във неведение за неговото съществуване камо ли пък местоположение.

Бих казал, че тези неудачници с напомпано самочувствие би следвало да целуват краката ми в опит да ме умилостивят, но в крайна сметка едва ли щеше да стане точно това.

И сега очакваха като хитри чакали, готови за захапят по-голяма част от евентуалната плячка, а защо пък не да отмъкнат дори и цялата!

Бих желал да кажа и още нещо – където не достигаше умствен багаж, те го компенсираха с лицемерна лоялност и мускули, от които нямаше особена полза предвид факта, че там, на това място съвсем други неща имаха значение.

Знаех, че след смъртта на моя приятел Джейк Енроуд, след безславната кончина на Еверия Доунс, а също и на самия Магдугъл Енбрайт, малцина биха се заинтересували от скромната ми персона, ако се върнех обратно.

Няма защо да ви лъжа. Почти целият ми живот премина на тази колония – мрачно и безлично място, където толкова животи бавно гаснеха.

Поради общата ни “работа” сега с хората на Енбрайт бяхме значително по-сплотени, но всеки от тях просто се надяваше да оцелее в този леден ад и нечовешки непрогледна тъмнина.

Лозур Бан се приближи към мен и ми прошепна по циклотронния синтезатор:

- Сега е времето истинските мъже да бъдат тествани. Те трябва да останат до теб, защото ти издържа до края, до самия финал. Не съжалявай за миналото, нито за хората, които си оставил назад. Те са просто част от един предишен живот –част от друго твое аз. Аз ще ти помогна поне докато силите ме държат.

Тази малко грубовата проява на лоялност от мъж като Лозур Бан, макар и примесена с нетипично философски разсъждения за подобен здрав мъжага, повдигна духа ми – макар и малко.

Някъде там напред започнах да долавям, че Ривинъс Олк имаше известни затруднения да поддържа мотивацията на останалите, които жадуваха за избягат като стадо овце. Определено бях надценил тяхната смелост, което можеше да вещае брутална гибел за всички ни.

Винаги съм смятал, че страхът е продукт на собствените ни представи, но той не биваше да преминава в ужас, който да сковава сетивата и крайниците на останалите мои съекипници.

Преди да продължим нататък, нека отдадем последна почит на загиналите – предложих аз въпреки че припасите ни бяха почти на привършване.

Бяхме планирали това и поради тази причина, някъде по средата на маршрута бяхме скрили малко храна, така че се надявахме да я открием при обратния ни път към Семрик Син.

Останалите не възразиха въпреки че според мен сметнаха това за моя своеобразна прищявка, която само им усложнява живота.

Но в очите на Лозур Бан и Ривинъс Олк срещнах одобрение. Тези копелета явно ме харесваха и аз също започвах да гледам на тях по друг начин.

Каквото и да са направили – започнах аз, а всички чуваха по общата честота на циклотронния синтезатор моите думи, - заслужават опрощение и уважение. Нека почиват в мир. Те изпълниха дълга си.

Цялото отдаване на почит трая по-малко от минута. И сега ние наистина бяхме готови да влезем в Мъртвият град.

Не ме питайте защо на някого му е хрумнало изобщо да изгражда подобно съоръжение, но според мен ервананците са били хитри и съобразителни да поставят основите на нещо по-устойчиво и стабилно.

Нужно беше и да се постави и един друг въпрос? Щяхме ли да можем да пренесем плячката или каквото имаше там вътре?

След всички човешки загуби, вече бяхме едва дванадесет души, ако разбира се броим и мен самия.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА: СКРИТИЯТ КОРАБ

 

Трябва да Ви кажа, че не ни беше никак лесно да се придвижвамe в космически условия. Този азотен лед можеше и да ни причини някоя неприятна изненада, така че не бих изпробвал своя късмет твърде много. Някак не можех да разбера главорезите на Енбрайт. Тези копелета!

И може би и никога няма да бъда способен да направя това.

Нека се изясня напълно. Хората, които бяха с мен, искаха плячката без съмнение, но почти бях сигурен, че много малко от тях имаха реален план какво ще правят с нея нататък – след като се разделим. Не беше особено умно да вземеш част от полагаемото ти се и просто да се върнеш обратно. Това би те убило. Икономическите условия в колонията непрекъснато се влошаваха, тъй като парите не функционираха правилно, а и много рядко имаше нови постъпления отвън.

Нека малко обясня нещо за автаркията – тази икономическа система на самодостатъчност, която накрая обикновено пропадаше – това беше доказано икономически.

На практика ние търгувахме ограничено само с Цербер и донякъде с Марс и то главно чрез Ренто при неговите предълги обиколки из Слънчевата система.

Не беше все едно да осигуряваш всички свои блага и да ги внасяш отвън – това го знаеха и децата.

Да се плаща на контрабандистите беше доста сложна задача, тъй като те можеха да приберат парите и да не доставят стоката – не че случваше прекалено често, но все пак не беше изключено.

Съществуваха някои неща относно спецификата на товарите – контрабандистите макар и гладни като вълци, не биха се хвърлили на абсолютно всякаква плячка.

Някои от изкупвачите на ценности бяха особено придирчиви в това отношение и едва ли биха се вързали на опитите да бъдат убедени дори и ако срещу тях стоеше самият лидер на “Ехнатон”.

Есборн остаряваше и имаше нужда от верни приятели, на които да разчита поне мъничко. И поне за известно време. Не можеше постоянно да извършва пиратски набези, да се занимава с контрабандата и прочие и прочие. Наближаваше петдесет години и мечтаеше за истинска пенсия – скоро щеше да е събрал почти десет милиона земни енти, а може би и повече. Смяташе, че ще му стигнат за около тридесетина години луксозен живот на някои от малките астероиди, които Земната федерация се канеше да култивира в скоро време и може би дори щеше да се уреди с малко парче земя и право на пребиваване като неутрален гражданин на Земната федерация някъде отвъд пояса на Кайпер. Разбира се, нямаше как да изтрие напълно престъпното си минало. Нито греховете си!

По дяволите, ако трябваше да лежи в затвора, сигурно нямаше да му стигнат дори десет живота, но за щастие редовно подкупваше когото трябва и засега нямаше проблеми. Разбира се, рано или късно все нещо някъде в перфектният му план щеше да се пропука и той не желаеше да се стига до този момент. Все пак късметът и на най-смелият авантюрист си имаше известен предел и той трябваше да държи някаква сметка за този факт.

Така че каквото и да откриехме нямаше да бъде предавано нито на Ренто, който отдавна беше затрупан под ледовете на Хаумея, нито на самия Есборн, а щеше да бъде транспортирано за нас самите и всеки член на отбора щеше да си поеме своята посока в живота. Звучеше прекалено хубаво само че все още не бяхме намерили нищо и мракът се стелеше все по-гъст – това описание дори е малко хумористично, защото мракът на Харон беше постоянен – имам предвид, че все пак на Харон се спускаше нощта, която се очертаваше да бъде адски дълга, а това правеше задачата ни още по-трудна.

Освен лазерните резци се бяхме запасили и с две-три бонетиеви пушки, които Ренто беше отмъкнал отнякъде – най-вероятно може би от някои от старите ветерани от “Града на светлината”, които отдавна бяха измрели, оставяйки ни да се оправяме сами.

Бонетиевата пушка действаше на базата на кинетична енергия и можеше да отвее почти всичко по посока на траекторията на изстрела.

Отнякъде бях взел и плазмен бластер, с който разполагах само аз – беше земна изработка, но качеството му беше задоволително.

Всъщност забравих да спомена, че макар и малък аутпоустът на Цербер разполагаше със собствено оръжейно производство, което в общи линии задоволяваше нуждите му за справяне с врага.

Идеята на Земната федерация беше част от него да бъде пренесена и на Хаумея, което като цяло според мен си беше добра и перспективна идея. Но толкова по този въпрос!

Решихме да продължим организирано в стегната формация, която да се справи с евентуални засади, които не бяха изключени.

Ервананците бяха изключително интелигентни и основен принцип при тях беше да налят загубите колкото се може повече.

И тогава го видяхме – дълбоко под леда имаше боен ерванански крайцер. Изумено се запитахме какво да направим, за да можем на практика да успеем да се доберем до командния център на летателното средство. Нямаше как да стане и бонетиевите пушки нямаше да бъдат от полза.

Тогава се обади Ривинъс Олк като най-опитен и мъдър от хората на Енбрайт.

Опитайте с реонданова горелка. Бавно е, но можем да стигнем дотам.

Дълбочината не беше ненормална – може би два метра, но азотният лед не можеше да се стопи просто така, защото можеше да има експлозия. Това беше ясно като бял ден!

Отхвърлих предложението на Ривинъс като не много сполучливо.

И тогава ми дойде нещо интересно наум. Прекалено добър начин, който нямах намерение да пропусна.

Осъзнах се. Можеше да използваме сондите, с които добивахме вода. Беше лесно, но те бяха останали в колонията и нямаше как да се върнем да ги вземем.

Какво обаче можеше да замести сондата? Трябваше да намеря отговор на този въпрос.

Тогава един предложи най-простата идея – просто да използваме взрив.

Бяхме се запасили с взрив, който действаше по много интересен начин – когато бъдеше използван, той стапяше материалите в околната среда поради развиване на огромна температура, а ударната вълна над зоната на детонацията не беше прекалено силна, защото тя се разпръскваше настрани.

Този взрив се използваше от земляните при добив на воден лед или по-точно при нуждата от разбиването му за правене на по-качествени сондажи и изпомпване на вода с отмъкнатите от нас технологии за хеомоновите помпи.

Целият размер на летателното средство не се виждаше ясно – може би беше около сто и петдесет метра на дължина, а може би и повече. Ервананците обожаваха качествено направените бойни крузери[12], тъй като доколкото се бяхме сблъсквали с тяхната цивилизация бяха космически номади.

Тук искам да се спра на нещо изумително – ервананците не бяха победени просто заради военния гений на GH306, а най-вече защото имаха някои проблеми с навигацията в района на Астероидния пояс. Свръхманеврените им кораби бяха разположени прекалено нагъсто и бяха сравнително лесна мишена за опитния клонинг.

Бях запознат със всички тези подробности от самия Ренто, който ми ги сподели малко преди да си замине и впоследствие да сложи край на живота си.

Като се замисля, имам чувството, че този изумителен човек – бивш призрачен войн, авантюрист, помощник-детектив и контрабандист искаше да измие всичките кървави петна на своята съвест със един-единствен жест, но от друга страна може би го осъждам прекалено строго.

Експлозията се оказа напълно успешна и постигнахме желаното – корабът дори не беше одраскан. Но за сметка на това се отвори достатъчно голяма дупка, за да се пъхне някой – сега трябваше да използваме горелката, но преди това се отдалечихме на достатъчно голямо разстояние, за да не бъдем поразени от силата на ударната вълна.

Лозур Бан се зае да я поставя, тъй като след мен може би той беше човекът с най-голяма физическа сила в колонията. Внимателно се приближи и я спусна, завързана със специална зеретиева нишка. След това и той се скри при нас. Всички затаихме дъх.

Подобен дълбок взрив, както го наричахме на жаргон, можеше лесно да доведе до декомпресия на скафандрите ни и да загинем безславно.

За да активираме реондановата горелка, използвахме много малък експлозив, който се наричаше шигон ру, което на зегандариански означаваше “малък пакостник”. Този свръхсилен експлозив имаше насочено действие и малък радиус на ударната вълна. Не след дълго горивото в реондановата горелка избухна и на практика това беше нашата малка победа. Съумяхме да се скрием зад един от близките кратери преди да го активираме.

Това което се случи, надмина и най-смелите ми очаквания – огнената стихия, причинена от запаленото гориво, танцуваше под ледената повърхност и съвсем скоро последва толкова силен, но донякъде приглушен взрив, че просто онемях.

Опасявах се, че корабът ще бъде засегнат от ударната вълна, но за мое учудване свръхмасивната неомониева броня не е била засегната ни най-малко, но от загубената солидна повърхност корабът се беше килнал на една страна и беше пропаднал по-дълбоко в ледовете.

Сега трябваше да действаме организирано и да съумеем да го извадим по правилния начин.

Ангажирах се да повдига духа на екипа и проверих по нашата честота дали всички бяха наред:

- Група 1, 2, 3, 4, дайте отговор – монотонно повтарях по циклотронния синтезатор като най-вероятно сричките ми бяха напомняли на стърженето на лазерен резец о метал.

Не последва мигновен отговор, тъй като различните групи се бяха разделили организирано да изпълняват моите поръчения. Но въпреки всичко повторих. Пак същото.

За момент си помислих, че съм останал безвъзвратно сам. Ако това беше истина, шансовете ми да се завърна обратно, бяха почти нулеви.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА: СМЪРТТА НА РИВИНЪС ОЛК

 

Оказа се, че пропадането не е било чак толкова дълбоко. Решихме обаче да се подсигурим преди да се спуснем в кратера. Първо изчакахме достатъчно огромното количество отделена топлина да се поразсее и използвахме един от екипа да огледа терена. Просто за всеки случай!

Ривинъс Олк изяви подобно желание, за което и до днес съм му благодарен. Оказа се, че някъде там малък къс азотен лед е образувал някакъв досег с топлина, останала от самата екплозия и когато кракът на Ривинъс Олк хлътна там, трупът му беше разкъсан както гроандусите бяха разкъсвали хората при последната битка за Ау Кактир.

- Смахнато копеле! – изрекох аз и сълза понечи да капне от окото ми. – Ти спаси всички ни!

Да ви кажа честно Ривинъс Олк можеше да стане дори висш офицер, ако само беше попаднал при други условия, но при сегашните това нямаше как да се случи.

Запристъпвахме най-внимателно, защото сега бяхме едва дузина души и трябваше да се съхраним и занапред. Останалите бяха облещили очите си пълни със страшно безразличие – подобно на скотове.

Трудно беше да се управлява психиката на подивели от ужас хора, но гласът ми отново застърга по циклотронния синтезатор:

- Ако някой иска да дезертира, ще бъде разстрелян като предател – лаконично им обясних аз.

Това мое решение може би ги отрезви и им показа на какво съм способен.

Решихме да действаме по-смело и да поемем известен риск. Дадох на всеки по един лазерен резец, тъй като оръжията бяха у мен и Лозур Бан. Ривинъс също имаше такива, но ненавременната експлозия причини загуби и в това направление – той носеше една от бонетиевите пушки.

Спуснахме се в така създадения кратер и се опитахме да намерим къде точно беше люкът на кораба, за да успеем да влезем и да проверим за евентуални остатъци на живот.

Ервананците, както казах, бяха устойчиви на радиация и това ме провокира да проверя радиационния фон около кораба – оказах се прав, дозите бяха по-високи от нормата, но определено не прекалено много.

След повече от два часа открихме следи от някакъв евентуален проход, който можеше да бъде отворен – нямахме никакви експлозиви или други инструменти, за да решим проблема – Ривинъс също носеше и тях.

Когато най-накрая успяхме, онемяхме. Вътре имаше четири трупа – всичките в отлично състояние и облечени в униформата на ервананците, която беше червеникавосиня, тъй като според вярванията от техния фолклор тези цветове представляваха кръвта и небето, а всеки ервананец беше длъжен да го зърне поне веднъж преди да умре.

Това ми беше разказано отново от Ренто при някои от малкото ни съвместни беседи, които имахме. Трябваше да се отчете, че той винаги умееше да отсява важната и съществена информация и да я представя в правилен вид, годен за смилане от страна на слушащия.

Все пак Ренто беше завършил специалност “Квантова физика и теоретична астрономия” в един от най-престижните колежи на Зегандария, но малцина знаеха този факт от биографията му – по-точно единствено аз. Дори покойният детектив Бос не беше запознат с този факт.

- Няма никакъв трагизъм в една смърт – обичаше да разсъждава той, - кой знае дали при следващото раздаване на картите нас ще ни има в уравнението. Може да живеем съвсем друг живот, а може също така и да ни няма. Не мислиш ли, че е логично?

Не исках да споря с него – беше прав по всеки един въпрос. Моралът на Вселената или на това, което можеше да се нарече морал в нея, се заключаваше в разсъжденията му.

Колко много се радвахме като деца на родната Зегандария! – допълни той, а очите му бяха странно премрежени. – Това бяха наистина добри години!

Споделям това именно защото нашия живот се състои от много смислени и безсмислени моменти, а някои от тях имат много по-голямо значение от останалите. Но обикновено оценяваме това доста по-късно.

Бледото му лице доста ми напомни на изражението на моя приятел Джейк Енроуд, който си замина безславно заради хората на Енбрайт. Явно все пак на този свят в тази конкретна Вселена имаше възмездие! Поне за някои от тях!

Да Ви кажа честно сега ме вълнуваше щяхме да правим с четирите неразложени трупа на тези инопланетяни. Заехме се да ги издърпваме внимателно – беше адски трудно и опасно.

Виждах как Лозур Бан напряга своите огромни мускули или поне се досещах какво усилие му костваше това, защото скафандърът му ги скриваше до известна степен. Лицето му изразяваше някаква форма на агресия или поне аз го възприемах така.

Ервананците бяха оставили мъртви стражи на пост или пък може би онези там са се надявали да оцелеят поне известно време с оставените им припаси.

Реших все пак да поразгледам пилотската кабина – летателният апарат беше изграден от неомониева сплав, за която ние не бяхме чували.

Опитахме се да разгледаме и комуникационните системи, които за наше учудване работеха отлично – явно все пак корабът беше съхранил малка част от своята мощност.

Задвижването на подобно летателно средство не беше проста работа и то не използваше тахионни двигатели, а специален прототип на двигател, действащ на принципа на квантова телепортация. Знам, че звучи изненадващо – на нас също ни се стори удивително колко напреднали бяха!

Съществуваше така нареченият принцип на несигурността на Хайзенберг, който гласеше, че трябваше просто да се използва двойка заплетени частици. Нека поясня, че това е двойка светлинни фотони, организирана по начин при който сумарният й спин е нулев. Държа обаче да подчертая, че този трансфер не е телесен – тоест щеше да се “копира” самият кораб, но не и пилотите вътре в него. Което беше доста хитро! Но онова, което ни смая окончателно беше, че техните кораби разчитаха и на още една интересна технология, която ние никога не бяхме разработвали камо ли пък използвали – скоростта на тъмнината.

Знам, че Ви звучи абсурдно! Колко бързо може да се движи тя? Но повярвайте това всъщност не беше точно така – корабът беше способен да генерира изкуствена холограмна сянка, която да заблуди радарите на противника особено в райони с намалена видимост каквито бяха Астероидния пояс и Поясът на Кайпер.

Ако обаче те наистина бяха използвали тези технологии, то този кораб може би не беше истински, а просто преместено негово състояние.

Запитах се за инженерната мисъл, която е била способна да осъществи подобно нещо за сложни обекти – това беше удивително!

Ервананците освен ловки войни, бяха и големи мозъци.

Но какъв тогава беше планът им?

Тези копия на корабите не им вършеха работа освен ако…

Освен ако не бяха поставени за примамка – дълбоко замразени в очакване на появата на вражеските кораби. Дори и в този режим на летаргия те бяха способни да клонират параметрите на летателното средство и по този своеобразен начин по-късно да бъдат наясно със силните и слабите страни на врага.

Това беше много хитро измислено.

Но отново оставаше вторият въпрос, а именно защо им трябваше да използват тези изкуствени холограмни сенки – след известен размисъл мисля, че стигнах до едно що-годе приемливо заключение.

В Астероидния пояс имаше много контрабандисти, а проектиране на сянка на ерванански кораб точно в този район щеше да привлече дори и Интергалактическата полиция, която можеше да бъде изкушена да използва случая, за да обере лаврите, като в същото време най-вероятно щеше да бъде ескортирана от военни кораби.

Не си правех илюзията, че сме се натъкнали на нещо изключително, но как да използваме технологиите нямахме никаква представа.

Ервананското наречие беше доста особено и се състоеше от прекалено много носови звуци – нещо средно между мънкане и ръмжене, което сменяше своята тоналност от прекалено любезно до брутално агресивно.

Като цяло тези чуждоземци бяха емоционална раса, която освен отлични войни, подготвяше и купонджии.

Вътре в кораба имаше прекалено много индикации за това:

- Дори започвам да харесвам тези чуждоземни копелета – изцепи се Лозур Бан. – Не им пука от нищо, но това явно не им пречи да имат код на честта.

Аз пък си мисля как ли щяха да съжаляват да видят какво са пропуснали тези, които изгубихме.

Замълчах и го загледах втренчено известно време. Този здравеняк май беше прав. И определено не беше никак глупав. Нито на Земята, нито на Харон съществуваше подобно нещо.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: НАСЛЕДНИКЪТ

 

Старият Есборн вече жадуваше за наследник – някого, на когото да довери своя бизнес, но за нещастие нямаше деца и не се и очертаваше да има.

Разбира се, той разполагаше с възможности да клонира свой генетичен материал, но тази мисъл не го привличаше особено.

Първо той имаше едно наум за клонингите, а от друга страна тези данни в регистрите на Земната федерация рано или късно можеха да бъдат използвани срещу него, което си беше все пак известен риск.

Колкото и да се мъчеше да осъзнае някои неща, мозъкът му си оставаше на закоравял традиционалист. Есборн имаше отлична дисциплина и задължаваше и неговият екипаж да я следва.

- Да, може и да сме контрабандисти – казваше той, - но и ние сме хора. Не може Земната федерация да ни налага своя модел на живот. Човешките същества имат правото да бъдат свободни. Така виждам нещата аз! Така виждаме нещата всички ние! Затова и толкова години живеем извън законите на Галактическата федерация и в частност на земните закони.

GH306 слушаше в захлас невероятният му патос и му се щеше да вярва, че този човек, който го беше спасил, беше доста по-различен от останалите. Искаше да знае, че неговият модел на поведение няма да го огорчи и той не би имал колебания по отношение на някои въпроси, свързани с установяване на собствения му произход.

Странно беше за един клонинг да мисли така! Но GH306 искаше поне да установи кой е бил донорът за неговата серия. И откъде се беше появила убийствената ярост в очите на GH307 при условие, че клонингите не трябваше да изпитват емоции.

След като привърши своята реч, Есборн се оттегли за кратка почивка при която трябваше да реши някои по-скоро икономически въпроси.

Каютата му не беше много далеч от командната зала и той се запъти с бързи крачки натам. Надяваше се днес да обяви своя наследник, за да няма повече поводи за спекулации.

Екипажът беше принуден да изпълни дневния си норматив, който се състоеше главно в прихващане на чуждите кораби.

Тук беше редно да се каже, че в миналото имаше стълкновения между членове на “Ехнатон” и “Самаел”.

Групировката “Самаел” се занимаваше с по-особен тип контрабанда – така наречената поръчкова контрабанда и по тази причина гледаше донякъде отвисоко на своите колеги. Те се наемаха да доставят най-разнообразни неща на отбрани хора, които бяха наясно какво искат от живота.

Например, ако Ренто беше жив, Джервонд с радост би им предоставил някои технологии на ервананците, които те биха могли да използват по свое усмотрение.

Но за жалост групировката “Самаел” вършеше всичко прекалено инкогнито дори и за контрабандистките стандарти. Толкова лица се бяха сменили на ръководните постове, че едва ли беше особено лесно да бъдат запомнени. Толкова хора идваха и си отиваха – текучеството беше огромно. Интересното при тях беше, че нямаха стандарти за външния вид на своите “служители”. Понякога дори бездомници биваха наемани, за да свършат съответните неща.

Между другото, едно от качествата, което контрабандистите не обичаха изобщо беше дребнавостта. И правеха отлично разликата между точност и дребнавост.

След известни размишления, командирът на кораба “Ехнатон” реши да се спре на GH306, който да го замести в качеството на негов наследник. Контрабандистите не следваха никакви юридически процедури, а просто правеха общо събрание, на което вземаха важните решения.

- Приятели – обърна се към тях Есборн, - в близките седмици откакто е с нас мисля, че … нашият нов член в екипа беше повече от полезен. Пък и моето време да сдам властта вече дойде.

Всички го слушаха внимателно, защото в дълбочината на съзнанието си усещаха промяната. Не можеше толкова лесно да забравят другаря, с който бяха делили всичко и в добро и в зло.

- Отсега нататък той ще бъде Вашият водач – завърши скромно той.

Останалите контрабандисти се спогледаха. Знаеха, че тарашенето из Слънчевата система скоро щеше да приключи, пък и на практика дори дестинации като Проксима Б камо ли пък Алдебаран[13] бяха все още над възможностите на Земната федерация.

Бяха се водили ожесточени спорове между членовете на екипа какво точно щеше да бъде тяхното бъдеще. Честно казано, макар Есборн да имаше някакво подобие на симпатия към младия клонинг, а останалите на първо време да споделяха неговия ентусиазъм суровата реалност оставаше налице, а тя беше повече от явна – скоро нямаше да има никакъв хляб за всички.

Дори поръчките на “Самаел” бяха намалели драстично, а беше повече от ясно, че следващите на ред са те.

GH306 не пасеше трева, а им предложи своя скрит коз:

- А какво ще кажете за Хаумея или пък Харон?

- Та ние сме минавали покрай тях много пъти – обадиха се някои от гласовете в опит не толкова да го оборят, колкото да преценят тона на общото настроение.

- Може би и да сте го правили, но да сте пропуснали нещо, което най-вероятно лежи заровено под ледовете – загадъчно каза той. – Аз обаче ще Ви помогна, ако и Вие ми помогнете. Земната федерация няма да ме остави жив, защото очевидно съм трън в очите на мнозина от сенаторите, които се отдадоха само на ядене и пиене и загърбиха истински важните неща. Но това, което лежи там, може би е ключът към разрешаването на загадката – истинският начин да напуснем Слънчевата система веднъж и завинаги.

Те го изгледаха с любопитство и се осмелиха да го запитат:

- А какво ще стане после? Ние може би искаме нещо различно от това просто да избягаме от Галактическата федерация и нейната дълга ръка. Може би скоро Королан Бру се сбърка и всичко ще отиде по дяволите.

GH306 изчака докато нестройният хор от най-разнообразни предложения позатихне и извади и последният си коз:

- А може би през цялото това време Королан Бру е работила скрито срещу Вас и срещу всички, освен срещу собствените си членове. Технологичният напредък, който тя постигна тя не може да бъде обяснен по друг начин. Та нима сте очаквали нещо различно? И къде в цялата картинка можехме да се впишем ние – клонираните, които бяха използвани за завоюване на жизнена територия?

Никой не обели и дума. Знаеха за огромните му страдания, причинени от Ебералд Езинър.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА: ГРУПИРОВКАТА САМАЕЛ

 

Всеки искаше действително да живее добре, но това силно се отнасяше за земните сенатори, които допускаха абсолютни излишества, които между другото бяха напълно безсмислени. Някъде там се беше създало едно “златно правило”, според което луксът не беше създаден за нисшите духом. Това приповдигнато настроение се споделяше от техните събратя, които тънеха в мизерия заради огромните финансирания на програмите за разработване на космически оръжия, както и онези, свързани с генното инженерство.

Малко от сенаторите всъщност дори бяха излизали от пределите на добре охраняваните си вили, където всъщност те виждаха един съвсем друг свят, нямащ нищо общо с реалността на Земята.

Имаше и минимален имуществен ценз, който се изискваше за да бъде дадено лице сенатор. Той трябваше да притежава поне десет милиона енти.

Затова, самият Есборн искаше да се пенсионира и тайно да получи статут на сенатор, с който да разполага с определени привилегии в своя по-нататъшен живот.

Не беше толкова лесно обаче да се подкупи Комисията по раздаване на титлите, тъй като тя проверяваше и родословието на самите кандидати.

А самият Есборн нямаше твърде много възможности да прикрие кой точно беше той.

Е, да, съществуваше вариантът с даването на подкупи, но и той имаше определен лимит. Не беше по кесията на Есборн да раздава пари на всеки корумпиран служител.

Колкото и да се въртяха комбинациите, той усещаше, че неминуемо най-накрая ще се сблъскат с интересите на вожда на “Самаел” – Ернест Доум, който вярваше в съвсем странна теория, че когато всички си отидеха от този свят, делата им щяха да бъдат съдени според йерархията им тук на Земята. Той толкова твърдо защитаваше тази теза, че накрая на Земята бяха се зачудили дали да не го вкарат в лудницата или поне в някакво изправително заведение.

Колкото до екипажа на “Самаел”, той наброяваше тридесет души, като всеки от тях беше специализирал в определена дейност – един крадеше редки и скъпи предмети, друг се занимаваше с нумизматична дейност, а някои дори издирваха технологии на чужди цивилизации и ги продаваха на десеторни цени, тъй като пазарът в това отношение беше доста интересен.

Корабът “Самаел” беше еталон за качество и девизът на хората му беше, че можеха да намерят всичко за всеки срещу съответната сума.

Малцина биха се запитали какво се криеше зад всичко това? Плановете на лидера й Ернест Доум оставаха обвити в мистерия – един жилав кучи син, пръкнал се сякаш от адска утроба.

Сред екипажа му както казахме имаше дори бездомници, които се надпреварваха да спечелят благоволението му. Това можеше да стане по няколко начина.

Единият от тях беше чрез набавянето на прекалено скъпа вещ, която им донасяше статут на откриватели и ги извеждаше по-високо в йерархията. Другият беше ако успееха да се докопат до изключителна технология както тази на ервананците.

Оборотите на този контрабандистки екип се отчитаха на Горната камара на Сената – и по-точно при покойните вече сенатори Бондор и Олрой.

След нелепата им кончина нещата започнаха да зациклят и цялата търговия замря.

Малкото останали членове на “Самаел” все питаха за нови поръчки, а такива нямаше.

- Колко малко трябва на човек, за да бъде щастлив? – риторично се запита Доум. – Ех, как ми липсвате, стари разбойници. Това беше златно време за всички нас – цял живот, който отдавна е погребан в миналото!

Тогава на престъпния му ум хрумна интересната идея да върши някои неща за командира на аутпоуста на Цербер. По този начин небезизвестният командир Брутус беше винаги с една крачка пред останалите.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА: ТАЙНАТА НА ЦЕРБЕР

 

Разбира се, Брутус беше кремирал Фон Бласк по ред причини – някои от тях например бяха, че евентуалното му идентифициране от трети лица би довело до привличане на вниманието на Галактическата федерация, която би могла лесно да осъзнае какви ги вършеше Брутус.

Командирът помнеше всичко, което се беше случило през цялото време, когато той беше начело на тази колония – толкова много мъка и страдание. Погребаните човешки войници, които жадуваха за свобода, но никога нямаше да успеят да се върнат по родните си места на Земята.

Брутус обичаше да си пее една интересна песен:

 

“Виждам аз, тук и там,

Грях голям на всеки ворд[14],

Борд до борд сме ние тук,

Като лодки на някой бряг!

Няма шум, ни звук!

Кой погреба тези,

Аз не знам, но знам Харон – не е далеч!

След него Хаумея – пристан за нов живот!”

 

Песента беше безсмислена, но вдъхване ужас у останалите поради толкова колоритната си същност. Който не беше запознат със странния характер на Брутус, той не знаеше какво можеше да се случи!

Войниците бяха подбрани особено когато трябваше да се случи нещо специално.

За да замаскира престъплението си, Брутус приготви нещо интересно – Земната федерация очакваше някои твърде конкретни данни за прегрешенията му.

Толкова много болка се беше събрала в очите му, а той си оставаше все същия хищник. Тайно мечтаеше да се махне и да замине за Хаумея. Желанието му беше по-силно от всичко, което можеше да желае.

Да бъде сред “свои” вече не го радваше. Веднъж се опипа по челото – сякаш някой беше изписал някакъв таен символ с невидимо мастило. Някой, който познаваше Брутус по-добре от самия него. И този някои знаеше, че часът му скоро ще удари. Тъмнината беше обгърнала командира, а той отчаяно се мъчеше да избегне възмездието, което предстоеше.

- Къде ли са сега предишните ми приятели? – някак странно се изказа той. – Някои от тях твърде рано си отидоха от този свят! А можеха още да живеят!

Древните писания говореха за смъртта странни брътвежи. Според египтяните имаше два вида жизнена сила – Ка и Ба. Едната оставаше в тялото в момента на смъртта, а другата и след това.

Брутус знаеше легендите за преплавалите реката Стикс. Беше наясно, че в подземното царство щеше да има съд и присъда. Но той се опасяваше, че беше най-обикновен смъртен и като такъв имаше горчивия опит на страданието. Сигурно щеше да бъде изпратен директно в Ада!

В неговата колония смъртта беше повсеместна. Бяха измрели твърде много хора, а някои от тях просто си изпълняваха задълженията ежедневно – безропотни като добитък, който е нает да извършва някаква работа без заплата.

Жените в аутпоуста на Цербер бяха дефицитни и дори направо липсваха и това нещо се усещаше по липсата на ласки и по омърлушените лица на войницитe, населяващи колонията.

- Аз съм един щастлив роб на властта – говореше на себе си Брутус. – През всичките тези години откакто съм тук видях лицето на смъртта в най-чистата му форма. Никой не беше опростен, нито оплакан. Всеки един от тези новобранци беше безславно забравен! Завинаги!

Тогава Брутус се зае да подрежда мислите си – какъв ли щеше да бъде евентуалния развой на събитията с Фон Бласк?

Да, той все още не знаеше за тайнствения му убиец, което го притесняваше. Беше научил все пак, че Фон Бласк е впечатляващ боец, който никога не беше губил битка. Но в колонията се носеха всякакви слухове. И това означаваше, че скрити сили бяха започнали да витаят около командира.

Брутус отиде да нагледа кремационното отделение, където трябваше да е останала може би някаква пепел от страдалеца.

Да се изгради крематориум в открития космос не беше лесна задача и командир Брутус се гордееше със своето постижение.

Тялото подлежеше на специална обработка, която имаше за цел да заличи всички възможни следи от гибелта му.

След това останките на Фон Бласк бяха изстреляни в открития космос, командирът малко си поотдъхна. Но това чувство беше мимолетно. Имаше чувството, че някой го наблюдава и скоро той ще бъде следващият.

Ердемон Бонкс беше вторият човек след Брутус, който беше в позиция да налага волята си в негово отсъствие. Понякога командирът имаше навика да изчезва нанякъде, а той само подготвяше своя поход към Хаумея. Не че смяташе да остане там вечно, но това място беше удобно и по друга причина. След пояса на Кайпер съществуваха интересни места, където можеше да бъде установена устойчива разселка, която да отговаря.

Заместникът му се опитваше да направи така, че шефът му да блесне всеки път и по най-добрият начин за скрие някои от пороците му, а това беше повече от впечатляващо.

Такъв изпечен подмазвач би трябвало да напредне достатъчно бързо в йерархията и точно това се случи – Ердемон Бонкс успя да го постигне с цената на определени усилия.

Изкуството да бъдеш изпечен подмазвач носеше изгода, но и печелеше врагове сред онези войници, които се опитваха да пишат доноси с оплаквания до Земната федерация. Работата на Бонкс беше да ги дезориентира, фиксира и смазва и по този начин шефът му да останеше на власт достатъчно дълго!

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА: БЯГСТВОТО НА КОМАНДИРА

 

Командир Брутус пазеше и още една тайна. Освен, че ервананците бяха скрили цели десет кораба под ледовете на Харон, те бяха изградили малък подземен град на Хаумея. Но тази важна подробност беше известна само на него.

Подземните съоръжения бяха на дълбочина поне сто земни метра и над тях имаше тонове масивна скала. Да, ервананците бяха построили този Център на знанието, който трябваше да им помогне да научат повече за човешката цивилизация.

Скоро Брутус стана много ценен за тях, а те му дадоха огромна власт. Всяко нещо, което постъпваше на въоръжение в колонията или всяка ценна находка на контрабандистките синдикати, биваше описвана по телепатичен път от Брутус, а понякога му се налагаше да пътува и до Хаумея, за да им занесе някои ценни експонати. Не че не можеха да използват квантова телепортация, която беше идеалното решение за пренасяне в пространството на нетелесни обекти, но те искаха да тестват лоялността му. И Брутус не сгафи нито веднъж. Даваше всичко от себе си, но и получаваше отлични неща в замяна. На първо време, те му разкриха някои от подробностите, които бяха научили за човешката раса. Брутус беше наясно с някои от плановете на Королан Бру преди още някои високопоставени сътрудници да бъдат инструктирани да ги прилагат.

Един от тези планове беше именно изследване на Проксима Б, където се криеха ервананците!

Ервананците общуваха чрез телепатия, но тази комуникация не беше толкова елементарна като предаване на информация от точка А в точка Б. Парапсихичен феномен като нея можеше разбира се да бъде разширен чрез съответни тренировки и Брутус редовно упражняваше това свое умение.

Телепатия можеше да се развие и при съвместно съжителство на две или повече души. Точно поради тази причина Брутус беше прекарал известно време на Хаумея в Подземния град на ервананците. По този начин ервананците можеха да комуникират с Брутус и предаваната информация беше независима от така нареченото пространство-време.

Мнозина биха се запитали колко голям беше този град и как го бяха построили, но това беше малко особен въпрос. Нека поясним, че бойните крузери на ервананците разполагаха със специални сонди, които можеха да извършат тази работа и доста други неща.

На Хаумея нямаше особено място за строежи, затова подземните съоръжения бяха за предпочитане от чуждоземната космическа раса.

Основите, които бяха положени върху скалите, бяха от неомониева сплав.

След това изградиха така наречените кувунери[15], където можеха да се приютят определен брой ервананци, те пристъпиха към следващия етап на изграждане на конструкцията, която да ги обвие и изолира от студа. Използваха земонариева облицовка, която поставена върху неомониевата сплав не отдаваше топлина в околната среда и по този начин ги предпазваше от студа.

Ервананците бяха обещали да приютят за известно време своя таен агент Брутус, а той щеше да им осигури някои интересни придобивки. Например хеомоновата помпа за добив на вода, която си беше чудо на инженерната мисъл.

Ервананците бяха изградили селище, което можеше да побере приблизително триста войници, които да оцеляват в условията на този суров свят.

При едно от последните му пътувания един от старите войни на врага, които беше останал със събратята си, му каза посредством телепатия, тъй като Брутус не разбираше езика им. Не че не знаеше нито една дума, но като цяло му беше трудно да произнася някои от пискливите звуци, характерни за расата им, макар и да имаха мъжествен тембър и да наподобяха понякога гърлена човешка реч.

Един войн се познава не по расата или произхода, а по заслугите му на бойното поле! Моралът е определящ! Вие, земляните, имате доста мъглява представа в това отношение! Вие ни разглеждате като космическа напаст, но може след известно време да се окаже, че чудовищата, за които ни представяте, да се окажете самите Вие!

Брутус се направи, че не чува тази забележка, за която трудно можеше да определи по тона й дали беше зложелателна или неутрална. Там някъде в дъното на съзнанието на тези същества се криеше непреодолима преграда, която той най-вероятно никога, ама никога нямаше да разгадае.

Един ервананец можеше да живее средно по около триста години, ако не и повече, което си беше цели три човешки живота. Височината им беше малко над средната за хората, а физически бяха съпоставими – може би дори и с лек превес за земните хуманоиди.

След тази нощ, при завръщането си на Цербер, той започна да обмисля как окончателно да избяга

Една нощ Брутус просто избяга. Беше инсценирал всичко по начин, които да насочи вниманието на всички към тайнственият убиец на Фон Бласк.

Знаеше, че подлец от ранга на Ердемон Бонкс ще направи всичко възможно да заеме неговото място, предвид факта че Земната федерация беше обещала – макар и неявно да елиминира Брутус при първа възможност и той да последва съдбата на Венерол Зик, който беше начело на аутпоуста на Цербер преди него.

- Така моето бягство ще ускори нещата и ще ударя с един куршум два заека – каза на себе си той. – Аз, Брутус Ейнхард, заявявам, че от днес нататък отказвам да се подчинявам на законите на Земната федерация и да бъда командир на тази колония.

Мракът на Цербер беше толкова голям, че за него беше сравнително лесно да вземе един от транспортните кораби и да офейка с фалшива аутентикация.

Беше оставил специална криптограма на място, което да не е прекалено видно, за да накара Бонкс да се “прояви” като откривател.

Скритият номер беше, че по този начин щеше да прати Земната федерация за зелен хайвер – да, те не обичаха Брутус, но от професионална гледна точка бяха длъжни да защитят честта си и поне формално да се впуснат в преследването на вече отдавна мъртвия Ренто.

Брутус беше показал завидните си качества на едно подло, амбициозно и арогантно копеле, какъвто всъщност и беше! Но, той не знаеше, че този път на Хаумея го очакваше изненада!

Когато транспортният му кораб кацна на повърхността на Хаумея, той забеляза, че нечий спидер беше оставил следи – различни от неговите собствени и реши да се спусне в Подземния град на ервананците.

Охраната го посрещна някак неутрално. Брутус беше облечен в специален ерванански скафандър с отличителните два цвята синьо и червено, което трябваше да означава много за тях.

Неочаквано те заговориха на неразбираемия си език. Тогава Брутус разбра – нещо го беше лишило от телепатичните му способности и той не можеше да осъществява комуникация със своите “ментори”. Сега той погледна лицата им по различен начин – толкова страшни, но и излъчващи такова спокойствие. Сякаш сънливото изражение на лицата им – той не успя да произнесе и дума, защото беше кастриран от лазерен резец, който разпра скротума му по най-брутален начин. Добре изолираният ерванански скафандър не беше достатъчен да го предпази от коварното зераниево острие. Друг коварен удар проби бронята му откъм гърба и той усети топлата си кръв да се стича бавно и да изпълва неговата вътрешност. Заради извънредно ниските температури и декомпресията на скафандъра му изтичащата кръв замръзна жестоко, причинявайки му допълнителни наранявания. Брутус понесе и трети удар, който се оказа фатален. Коравият командир рухна на повърхността и ледът започна да го обгръща.

Светът на Хаумея напомняше някакъв варварски безмълвен пир, защото някъде там Брутус намери своя край. Безславният край на една обречена душа!

Занесоха трупа му на старият войн, който беше главатар на този боен корпус от ервананци, но и той не го разпозна – въпреки огромната си интелигентност ервананците бяха известни с доста късата си памет. Тяхното мислене се ръководеше от моментни образи, които чрез сложно наслагване в паметта на носителя водеха до съответното емоционално състояние. Бяха водени напред в своята еволюция единствено от любопитството си и неизчерпаемото си чувство за прогрес.

Той погледна тялото на мъртвия Брутус и каза:

Сега вече знаем защо Земната федерация имаше толкова проблеми с това да излезе извън пределите на собствената си Слънчева система.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА: ЕРВАНАНСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

 

Ом Сув Рес знаеше и две и двеста и като опитен военен се зае да проучва находищата на полезни изкопаеми в района. Проксима Б имаше сравнително висок радиационен фон в сравнение със Земята, но телата на ервананците можеха да се справят с по-високите нива на излъчване много по-добре от онези на хората.

На Проксима Кентавър се срещаха най-разнообразни ресурси, което беше добре дошло за опитните ерванански колонизатори. Тази извънземна раса имаше донякъде номадски характер и хищнически експлоатираше различните планети, като извличаше максимума от всяка една, до която се докопаше. Хората дори в напредналото бъдеще имаха доста мъгляви и неясни представи относно повърхността на планетата Проксима Б, а природните й богатства бяха потънали в дълбока тайнственост.

Ом Сув Рес оцени ситуацията правилно. Щом земляните не можеха да превземат едно небесно тяло на разстояние от скромните 4.2 светлинни години от тяхната собствена планета явно изоставаха от тях. Тази екзопланета беше и малко по-стара от Земята.

Но той знаеше, че хората притежаваха други скрити качества, които не бяха за подценяване. Как само ги бяха отблъснали!

Той още не можеше да си обясни как така земляните спечелиха ситуация, която на теория и практика беше изцяло в тяхна полза.

Тогава те искаха да построят своята разселка на Деймос, откъдето скрито да наблюдават развитието на своите противници.

Но храбрият клонинг GH306 им попречи.

Ом Сув Рес се запита защо земляните се занимаваха изобщо с клониране, което според него беше малко безсмислено.

Едва ли ще надхвърлят качествата на оригинала с твърде много. Играят си на творци – размишляваше той. – Колкото и да се опитват, ще останат затворени около границите на собственото си Слънце, обречени да загинат в низкия си морал.

Моралът на ервананците, които възприемаха себе си за еталон на космическия разум, беше доста по-различен от земния му еквивалент. Ервананците не вдигаха ръка да заличат живота за разлика от земните си събратя. А битката с тях беше естествено ниво на защита, което само доказваше агресивността на земляните.

Ом Сув Рес гледаше на ситуацията с очите на един истински ервананец, който беше гледал звездата на своята родна планета достатъчно дълго време и беше осъзнал трагичността на висшия космически морал.

- Тази цивилизация е обречена да загине – споделяше вижданията си той с някои от най-доверените си сътрудници.

Инопланетяните бяха развили своите пси-гени[16] до неподозирани висоти – те използваха телекинезата за преместване на обекти при това без особено затруднение.

Ервананците ясно осъзнаваха, че наличието на психотронни генератори можеше да усилва ефекта на различни паранормални сили  и това беше използвано именно на спътника Цербер, където те бяха инсталирали малък модел на подобно изделие чрез своя бивш “роб” командир Брутус.

Затова той трябваше да изчезне.

Ом Сув Рес поддържаше връзка със силите от подземния град на Хаумея, но не успяваше да осъществи контакт с мъртвите пилоти на дълбоко потъналите в ледовете на Харон кораби.

Ервананците гледаха на развитието като на една безкрайна спирала, необременена от временни спадове или възходи, които понякога можеха да се окажат гибелни – като някоя внезапно избухнала ядрена война например.

Родната планета на ервананците се наричаше Соримо и беше отдалечена на няколко милиона светлинни години от земното Слънце.

Ервананците биваха убеждавани, че хармоничното развитие е най-важното нещо, а родната планета е само временен пристан, който рано или късно трябва да бъде сменен с някой друг – по-добър.

Но Ом Сув Рес знаеше, че по-хубаво от дома няма. Затова Проксима Б му се стори сравнително добър заместител на неговата любима Соримо.

Соримо беше около четири пъти по-голяма от Земята и имаше известно наличие на радиационен фон, който между другото беше горе-долу съпоставим с този на Проксима Б.

Ервананците се заловиха да изградят своите бъдещи позиции. Не бързаха, но и не се бавеха, тъй като знаеха, че веднъж сразени, можеше скоро да паднат лесна плячка на някой друг.

Когато Ом Сув Рес видя издигането на ордозонът[17] на един скалист склон, той изпита вътрешен трепет, който изпълни цялото му същество. Ервананците имаха поговорка, че първите сто години били младост, а следващите двеста – осъзнаване на натрупаната мъка през годините – и бяха доста прави.

Единствената причина за общуване на тази номадска раса бяха общите интереси по оцеляване, включително и на водене на военни кампании срещу други космически цивилизации.

Воденето на война бележеше различните етапи в историята на тези космически номади, тъй като по време на война те изграждаха кратковременни приятелства, създаваха деца и не на последно място трупаха знания за околната близка Вселена.

- Хвала на Шакдумон – изрази своето преклонение пред космическия бог на ервананците Ом Сув Рес. – Ние ще оцелеем като успеем да култивираме тази планета и това ще бъде последното нещо, което ще извърша преди да затворя очи за своя вечен сън в полетата на Азун[18].

В представите на ервананците различните заслуги на техните войни им отреждаха различно място в отвъдния свят, който те наричаха Шадук или Ад.

Ом Сув Рес се опасяваше, че можеше да отиде именно там, защото едва не допусна заличаването на собствената си раса за нищо и никакво.

Но неговите верни воири не го изоставиха в този тежък момент – преди да дойде тук с оцелелите остатъци от ервананската флота, той беше привикан на лична аудиенция при крал Зонкурван, който щеше да му бъде съдник за провеждането на военната кампания.

При други обстоятелства той би го ликвидирал без да му мисли, но сега осъзна колко отслабена беше тяхната раса след успешния отпор, който хората й бяха отказали. Не беше толкова лесно да вземе живота му.

- Ще те пощадя – му каза тържествено той, - но ти ще живееш с този кошмар до края на живота си. Забранявам ти да извършим хепундо, което според нашите традиции ще измие срама от лицето ти. Вместо това трябва да намериш нова планета, която да заселим, тъй като много от поданиците ми загинаха от глад, а и от проклетата космическа чума, от която изглежда няма отърване.

Като ервананец, който знаеше какво означава думата чест, той прие твърде присърце думите на своя суверен и си обеща вътрешно да не го посрами в това последно изпитание, което той му предлагаше.

Суверенът все пак го увери, че ако действително желае да извърши ритуално самоубийство, то той е свободен да го направи след като изпълни своя дълг.

Преди да си тръгне от тази тягостна аудиенция, монархът го спря с думите:

- И помни, драги ми Ом Сув Рес, всички ние сме били звезден прах преди милиарди години. Всички раси имаме еднаквото право да живеем в тази Вселена. Не мрази останалите – без значение колко висши или нисши са те. Защото накрая нашите души ще отидат може би на същото място, на което и техните. И всички ние ще видим една друга истина от по-висш порядък.

Ом Сув Рес не беше очаквал един монарх да говори така – още повече чистокръвен наследник на трона. Но и той вътрешно усещаше промяната. Цялата Вселена искаше нов живот, а много стари раси отмираха или се видоизменяха.

- А какво има отвъд, Ваше благородие? – осмели се да попита адмиралът.

Монархът се замисли и се почеса по тила – крайно нетипичен жест за кралски представител.

- Виж, приятелю – наруши официалният тон монархът, - колкото и напреднали да сме в сравнение с много други цивилизации, ние си оставаме деца на природата. Нашата раса винаги е искала да види нещата “отвъд”. Но въпросът е, а какво следва после?

Ом Сув Рес се замисли, но не отговори. Той смътно го усещаше.

- Колкото до своя живот – отвърна адмиралът, - аз не съжалявам. Опитвах се да изпълнявам волята Ви и да разкриваме нови и нови територии. Завоювахме толкова много планети. Развихме квантовата телепортация и пренасяхме нетелесни обекти, с които разгромявахме враговете си още преди да бяхме пристигнали на мястото на сражението.

- Това не е развитие, драги мой – опроверга го суверенът. – Двойната спирала е такава, защото не се е влияела от възходи и падения. И е останала неразплетена!

- Значи хората все пак се развиват – озадачено запита военния. – Та това ме обърква, милорд.

- Ще ти разкажа една кратка история – заговори сериозно суверенът, - тъй като се надявам тя да ти бъде от реална полза при култивирането на нашия нов дом. Галактическият подпис е шифровал тайна информация в човешкия геном, а той е носител на Висшия разум или поне на неговия първоначален замисъл. Това скрито послание е било толкова устойчиво, че ме кара да си мисля, че единствено нашите избори и нравствена същност са ни довели до различните ни етапи на развитие.

- Тоест искате от мен да създам нещо устойчиво? – опита се да изпроси потвърждение адмиралът.

- Именно, но такова, което да ни доближи до Висшия разум, които е изградил всичко около нас – спокойно му отвърна монархът.

- Но аз не разполагам със суперсили – отговори просто неговият подчинен.

- Не е нужно – намеси се властелинът, - хората също имаха много по-слаби технологии от нашите. Нямаха понятие как функционират корабите ни, но въпреки това разбиха бойната ни формация. Можехме да ги подмамим да влязат в Астероидния пояс, но нещо се случи. Въпросът беше какво?

 

_____________________________________________________________________________________

* Blitzkrieg – от немски език светкавична война.

* Проксима Б е разположена на около 4.2 светлинни години от Земята и е със сходни на нея размери.

* Два и половина сцинтера се равняват според зегандарианските стандарти на около един земен хектар или с други думи на 10000 кв. метра или десет декара.

* Седемте архангела са известни също и като стражарите са митични същества, известни в отри от основните световни религии.

* Според някои проучвания на НАСА на Луната има 600 милиона метрични тона воден лед.

* Известно е и като Mare Imbrium.

* Албедото характеризира отражателната способност на повърхността на дадено тяло.

* Уред, използван от Светата космическа инквизиция за наказание на  престъпници.

* Турчин В. Ф., Феномен науки. Кибернетический подход к эволюции., Изд. Второе. М., 2000, с.357

* Елементът фосфор се среща в две основни форми, а на Земята в свободно състояние се намира изключително рядко.

* Суперструнната теория си поставя за цел да даде обяснение на всички частици и фундаментални сили в природата посредством една теория, която ги моделира като вибрациите на микроскопични суперсиметрични струни. Счита се, че е една от най-добрите кандидат-теории в областта на квантовата гравитация.

* Крузер – общо название на измислен клас боен кораб.

* Алдебаран b - Екзопланета на 65 светлинни години от Земята  в съзвездието Бик..

* Футуристичен новобранец на Земната федерация.

* Кувунери на ерванански език означава клетка или камера.

* Гени, които са свързани и регулират така нареченото дистанционно виждане.

* Ордозон – представлява футуристична щабквартира на върховния лидер на ервананците.

* Азун е ерванианският бог на смъртта, който води душите им през космическата шир докато намерят покой.

* Екзоскелет – външен скелет

» следваща част...

© Атанас Маринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Това уедряване на частите ги прави трудни за четене. Трудно се отделят два часа и половина за прочит.
Предложения
: ??:??