Едно

Топъл вятър разроши косата ми веднага, щом слязох от самолета. Беше началото на юли, затова в Джаксънвил температурите бяха над 30 градуса. Въпреки тениската ми с къс ръкав и късите ми панталонки, аз направо завирах.

С мъка задърпах опърпания си куфар по алеята към изхода на летището. Бутнах слънчевите си очила на носа и се запромъкнах измежду навалицата.

Паркингът беше съвсем пълнен, все пак беше ранният следобед и повечето хора предпочитаха да пътуват от 15 часа до 17 часа.

Три кратки бибипкания ме накараха да се обърна. Познатата ми полицейска кола беше спряла до едно вековно дърво, което хвърляше широка сянка върху патрулката.

Усмихнах се и изтичах до там, привеждайки се така, че да надникна през отворения прозорец.

- Мамо. – Една-единствена думичка ми бе достатъчна, за да изразя всички чувства, които бях сдържала три години.

Майка ми беше на 42, макар и да изглеждаше с десет години по-млада. Беше главен шериф и една от най-независимите жени, които някога съм срещала.

По принцип косата ù бе вързана на небрежна и разхлабена конска опашка, точно както сега. Очите ù бяха чисто и топло синьо. Винаги се обличаше по един и същи начин, независимо къде ходеше – безвкусната униформа с блатист цвят ù бе като втора кожа. Нямах представа как издържа в тази горещина, но държанието ù никога не изтъкваше неудобство от професията ù.

- Сидни – тя се усмихна и лицето ù грейна.

Заобиколих колата, докато тя излизаше, за да сложи куфара ми в багажника. Преди да се настаним в колата, тя ме прегърна. Познатият мирис на кожено яке напълни дробовете ми и сърцето ми трепна, изпитвайки носталгия по дома.

Отворих вратата на колата и седнах на предната седалка до шофьорското място. Отворих прозореца до край, което беше само на половината от максималното, понеже колата беше стара и разбричкана.

Майка ми запали двигателя и той се прокашля два пъти, преди да тръгне. Изръмжа свирепо, което ме накара да се подсмихна, и зави по главното шосе, което заобикаляше целия град.

- Е – поде мама, като отклони поглед от пътя и ме погледна, - как е да си в един от най-известните университети?

- Нищо особено – отговорих автоматично.

Мама се засмя и слънцето се отрази в значката във формата на звезда, закачена на униформата ù.

-  Пробвай пак – рече тя.

- Не, честно – отвърнах, усещайки как устните ми се разтварят в небрежна усмивка. – Нищо особено. Свикваш. Бачкаш като луда до към 16 часа, делиш стая с друго момиче, както и компютъра, което е адски дразнещо и... така. Храната е нездравословна, учениците – невъзпитани, без задръжки, купоните са си все същите. Нищо особено, както казах.

Помълчахме малко, но тишината не беше неудобна, а напротив – топла, приветлива, и спокойствието се разливаше между нас на вълни, като нещо напълно естествено.

- Взех си новата ти книга – каза мама, като разчупи тишината на парченца и ги запрати през отворения прозорец.

- И? – попитах нетърпеливо.

- Завладя ме. Изгълтах 450 страници за 3 дни.

- Уау. Явно наистина е била добра.

- Една от любимите ми – рече мама и се усмихна. – Пишеш предимно фантастика. Харесва ми. Наистина. Винаги съм обичала такива книги.

Откакто се помня, пиша най-различни шашави истории. Събрала съм поне 6 000 страници, написани лично от Имерис Атина. Това ми беше като псевдоним, като второто ми име. От една година книгите ми се издават по цял свят под това име. Нито слагам на кориците мои снимки, нито биография, нито мои описания. Просто Имерис Атина и това е. Не исках пощуряли фенове да търчат с викове и крясъци, въоръжени с тефтерчета и химикалки по петите ми. Нито пък исках къщата ми да е обградена с камери, чакащи ме да се появя, като в някой затвор за душевноболни.

А парите? Те бяха най-лесната част от цялата история.

Всяка събота пристигаше чек за около 5 300 долара, които автоматично отиваха в една огромна спестовна сметка. Дори не знаех колко са се насъбрали. И не исках да знам.

- Знаеш ли – рекох. – Изобщо не ми дреме, че имам пощуряли фенове по петите ми, които се кълнат, че аз съм най-великата, нито пък, че Ню Йорк Таймс считат книгите ми за бестселъри. Важното е какво ще кажеш ти.

Мама само се усмихна.

Вече навлизахме в града. Усещах как обстановката около нас се промени, как от тиха и спокойна зеленина, картината се превърна в шумна бръщолевеница, препълнена с червенясали от горещината хора.

Мама сви по една странична уличка. Къщите тук бяха по-често на по два етажа, чисти, боядисани и поддържани, точно както нашата. Започнаха да се нижат и сърцето ми заби по-силно, щом колата се настани удобно в алеята и двигателят ù спря с шумно изръмжаване.

Вдъхнах аромата на прясната окосена трева в градината пред къщата. Птиците, които се криеха в дърветата запяха в ушите ми и аз изскочих нетърпеливо от колата.

Мама излезе след мен и ми отключи багажника, за да измъкне куфара ми.

- Изабел! – провикна се един мъж, като се показа над високите храсти в съседната градина. Носеше широка шапка, къси гащи и бяла тениска. Беше на средна възраст, съдейки по лицето му, може би бе малко по-възрастен от майка ми. Челото му беше отпуснато и леко набръчкано, очите му бяха тъмно кафяви, косата му – рядка и прошарена и, съдейки по ножицата в ръката му, явно подкастряше градинката си.

Направих кратко сравнение на лицето му с това на мама. Макар най-вероятно да бяха на една възраст, мама изглеждаше поне с десет години по-млада от него, просто защото отделяше време да се грижи за кожата си. По пастелния ù тен си личеше, че прекарва много време на слънце (все пак това е Флорида), но го поддържа като всяка една жена.

- Бил – мама кимна в знак на поздрав и се усмихна приятелски.

Докато тя търсеше правилния ключ за предната врата, аз нетърпеливо тропнах с крак и попитах с глас, близък до шепот, за да не ме чуе съседът Бил:

- Там не живееше ли изкуфялата госпожа Ериксън?

Мама ме погледна косо:

- А мислех, че Харвард те учи на обноски. – Изкисках се и тя продължи, сякаш изобщо не е казала нищо. – Светът не се върти само около теб. За три години нещата се промениха.

- Значи се е преместила? Защо?

- Не се бъркам в чуждите работи – промърмори мама, завъртайки ключа в ключалката. Не отвори вратата, а се спря и ме погледна.

- Хайде де, ти си шериф – не се отказвах лесно.

- Добре, добре. Твърдеше, че къщата била обитавана от духове. – Дори мама леко се засмя.

Ухилих се, развеселена. Изобщо не преувеличавах. Ериксън си беше изтерясала.

Мама бутна вратата и аз прескочих прага, оглеждайки познатото антре. Още преди да съм се опомнила, се чу силен лай и по стълбите се втурна моят любим златен лабрадор, с изплезен розов език, жълт, голям, тромав, но много сладък – точно така, както го помнех.

- Старк!

Коленичих и кучето се втурна към мен, нетърпеливо да ме види. Започна да ме души усилено, като ме гъделичкаше с мокрия си нос и дългата си златна козина. Най-накрая облиза дясната ми буза с дълъг, розов и голям език.

- Старк! – скара му се мама. – Така ли посрещаш гостите си?

Засмях се и го почесах зад ушите.

- Седни! – викна мама и Старк веднага се подчини, скимтейки и въртейки уши. Наклони главата си на едната страна, после на другата и излая в неодобрение.

Пригладих назад щръкналите косми по муцуната му и се изправих.

- Е – рече мама, - добре дошла отново у дома.

Мама ме остави да се оправя на спокойствие, да наредя багажа си и да събера мислите си.

Стаята ми си беше съвсем същата – както бе казала мама. Стените бяха светло сини, пердетата бяха дантелени, с мечоци, леглото беше същото изтърбушено и старо, което толкова обичах, покривката – лилава на пеперудки, бюрото – потънало в прах, както и компютърът върху него.

Старк ме следваше неотлъчно – или му бях интересна, или съм му липсвала, или просто си нямаше друга работа. По-скоро последното.

Застанах пред отражението си в огледалото – нищо особено. Черните букли бяха вързани на две опашчици днес, очите ми блестяха в познато сиво – може би смесица от очите на мама с тези на баща ми. Но не можех да кажа, когато никога не го бях виждала.

Мама не говореше за него. Поне никога не я бях чувала. Не знаех името му. Не го бях виждала на снимка, камо ли на живо. Не знаех дали е жив. А ако беше, явно не му пукаше за нас двете.

Никога не бях виждала мама да бъде с мъж като нещо повече от приятелство или работа. Всъщност, тя общуваше повече с мъже, отколкото с жени. Все пак не срещаш полицайки на всеки ъгъл. Но любов... Не. Поне дотолкова не, доколкото очите ми виждаха.

А пък и не горя от желание да имам доведен баща. Достатъчно ми е, че героите в книгите ми си имат, но аз – не, благодаря, ще откажа този път.

Продължих да разглеждам, докато погледът ми не попадна на избелялата от времето снимка, закачена непохватно на рамката на огледалото.

Изображението беше на мен и на още едно момиче – беше моя най-добра приятелка преди да замина да уча в щата Масачузетц. Аби. Бяхме ухилени до уши, маскирани за Хелуин. Аз бях облечена като вещица, а тя – като фея. Още помня, че тогава се бяхме наговорили да се наконтим така, за да привлечем общото внимание.

Обърнах се рязко към Старк и той изскимтя стреснато.

- Глупаво момче – засмях се. После въздъхнах, задъвках долната си устна и погледнах кучето в дълбоките му кафяви очи. – Помниш ли Аби, Старк? – Той излая радостно. – Приемам това за да – усмихнах му се и го почесах зад ушите. – Какво мислиш – дали да я посетя, ако е тук? – Старк изплези език и наклони главата си на една страна.

Може би това беше кучешкото кимване? Дали?

Сърцето ми затуптя по-силно и реших да опитам. Защо не? Предполагам, че Аби ще се зарадва да ме види, така, както аз нея.

Притичах надолу по стълбите и се опрях на парапета, спирайки на петото или шестото стъпало.

Мама се беше зачела в „Джаксънвил Нюз”. Когато чу, че идвам вдигна поглед от вестника и ми се усмихна.

- Сидни?

- Мамо – и аз ù се усмихнах. – Помниш ли Абидейл?

- Абидейл Грей? – попита тя и аз кимнах. – Да, разбира се, че я помня.

- Случайно да знаеш дали е тук? Или е заминала да учи?

- Не, не е мръдвала оттук, откакто ти замина. Учи в тукашния университет.

Зарадвах се и подскокнах на по-долното стъпало на стълбите.

- Може ли да отида да я посетя? – попитах леко задъхано – от вълнение. – Моля.

- Разбира се. Знаеш къде живее, нали?

- Стига да не се е преместила – кимнах, - да. По „Ню Кингс Роад”, нали?

- Да. Не е далеч оттук, но ако искаш, можеш да вземеш патрулката. – Мама вдигна вежда, но аз поклатих глава:

- Не, права си – не е далеч оттук. На няколко преки, нали?

- Да.

Мама се върна към четенето на „Джаксънвил Нюз”, а аз нахлузих кецовете си и грабнах чантата си.

- Тръгвам! – провикнах се.

- Не закъснявай – отвърна спокойно мама.

Пътят ми беше познат – все пак толкова пъти бях минавала оттук. Стана ми мъчно, че с Аби бяхме пропилели приятелството си и че не сме поддържали връзка през тези три години. Бяхме толкова близки. Наистина най-добри приятелки.

Може би все още има надежда, рекох си. Разбира се, че ще има! Не може би, а със сигурност. Приятелството ни все още е живо. Просто спи. Трябва да го събудим отново. Пак ще сме най-добри приятелки, а когато замина за следващата година ще поддържаме връзка. Задължително!

Бях се унесла в спомените от детството ми и почти не забелязах кога стигнах до красивата двуетажна къща с голяма веранда и тераса от стаята на Аби.

Закрачих по пътечката през двора. Вратата се изправи пред мен и сърцето ми заби усилено. Преброих до десет, поех си дълбоко въздух и натиснах звънеца.