Шест

"От полицейското управление изпратиха Бети по следите на Илъм. Това беше една малка къща, в която преди дни бе извършено убийство.

Ах, лъжец - помисли си Бети. - В полицейското управление отивал, а?

Бети спря колата пред градинската врата и изскочи отвътре. Вън студът щипеше кожата и я караше да червенее. Тя посегна към пистолета, закачен на колана ù, но не го извади. Отвори тихо и бавно градинската врата и изтича съвсем невнимателно през двора.

Личеше си, че градинката е добре поддържана, но цветята бяха повехнали, защото от два дни не бяха поливани.

Беше почти стигнала входната врата, оставаше ù да изкачи четирите стълби към верандата. Тъкмо щеше да посегне към топката на вратата, когато чу шумолене зад гърба си.

Бетани се обърна светкавично натам, откъдето идваше шумът. Стисна здраво оръжието си и го насочи към пустата улица.

Но това беше само примамка. Грешка за Бетани, една точка за убиеца. Едно на нула за него.

Изведнъж някой я хвана отзад за китките и ги изви толкова болезнено, че Бетани издиша рязко и в дробовете ù не остана и капка кислород. Тя изпусна пистолета на дървените дъски на пода.

Знаеше правилото: Не се бори, а намери слабото място на противника.

Бетани сдържа изблика си на плач и захапа бузата си отвътре, за да не издаде някакъв звук – на всичко това я бе научил Илъм.

Илъм.

Но как да намериш слабото място на противника, когато си с гръб към него и не му виждаш лицето, дори и да можеш да помръднеш, което в случая не беше валидна опция?

Тогава ù хрумна друга идея. Не можеше да види колко е висок противникът, но реши да рискува и да се опита да достигне слабините му със заден ритник.

Но тъкмо замахваше, когато нещо здраво хвана и двата ù крака и ги залепи един за друг. Накъдето и да мръднеше, остра болка я пронизваше в глезените и не можеше да стори нищо, освен да спре да се бори. Наистина.

Използва последните си сили, за да извърне главата си колкото се може по-надолу и само за миг, преди този, който я държеше отзад, да я дръпне грубо за косата, тя видя как някой бе усукал три пъти около глезените ù дебело поне двадесет сантиметра въже.

Оставаше ù само една възможност:

Да вика за помощ.

Едва ли някой щеше да я чуе, когато къщата беше почти извън града, но въпреки това тя отвори уста и писъкът ù излезе като сирена, процепваща тишината на нощта и тихите вълни на морето.

Една груба ръка затисна устата ù и заедно с това спря притока ù на кислород. Бетани не можеше да диша и дори се опита да захапе ръката, но не успя.

Светът ù се завъртя в краката и тя почти припадна от болката, когато отново се опита да изрита мъжа, който запушваше носа и устата ù.

Разнесе се силен и груб мъжки глас от дясната ù страна. Тя се опита да различи думите, но умът ù просто не искаше да работи. Звучеше ù като „Давай” или нещо такова, но не можа да чуе от бученето в ушите ù.

Това е краят - помисли си тя и в същия момент женски ток се заби в крака ù, а Бетани изплака тихо от болка.

 - Мълчи – повтори някой, но този път гласът беше женски. Прозвуча ù като нейния собствен глас. – Няма да боли, стига да си тиха.

Погледът на Бетани се премрежи и тя вече не виждаше нищо, освен чернота на бели точки.

В същия момент нещо остро се заби между ребрата ù. Нож - подсказа ù нещо и тогава тя разбра, че това наистина беше краят. Краят на щастието, краят на любовта, краят на живота. Краят на всичко.

Мъжът, който допреди малко я държеше отзад и запушваше устата ù, сега я пусна. Бети нямаше повече сили, за да се изправи срещу нападателите си и се свлече на дървените дъски на верандата.

Последното нещо, което чу, беше пронизителният женски смях, който я накара да трепне за последен път.

А някъде в къщата едно безжизнено мъжко тяло потръпваше от писъците на момичето, в което се бе влюбило едва преди седмици."

Бях седнала на верандата, наблюдавайки как слънцето се скриваше зад хоризонта ми и хвърляше последни снопове златисти лъчи. До мен бяха оставени „Ирландските вълшебни сказания”, отворени на 479 страница.

Бях чела от обяда, а сега часът бе седем. Минах всичките ми любими разкази и въпреки това не можех да се разсея.

Държах чаша горещо какао и отпивах от него от време на време, докато си мислих как бях приключила поредната си история. Въздъхнах. Следващите три романа, които щях да напиша, щяха да са с щастлив край, за да се реванширам за всички истории, които завършваха с ужасен край.

Чудех се къде ли е мама?

Може би имат повече работа в управлението днес.

Въздъхнах и отпих топла глътка какао, която изгори гърлото ми.

Имах нужда да видя някого и да поговоря с някого. Имах нужда от Аби. Но в този момент, въпреки всичко, ми беше добре да си седя на верандата и да наблюдавам залеза.

Бях се унесла в мисли и не усетих кога вън се стъмни. Осъзнах се чак тогава, когато лампата на верандата с фотоклетка се включи и ми напомни, че слънцето отдавна се е скрило и е ред на звездите да изгреят на небосвода.

Странно - помислих си, докато внасях всичко, което бях изнесла преди това навън обратно вкъщи. Погледнах часовника в кухнята. Девет без петнадесет.

Къде се бави мама толкова?

Реших, че ще изчакам мама още петнайсет минути до девет. След това взех стационарния телефон и набрах номера на полицейското управление.

 - Полицай Слоук, мога ли да ви помогна? – чу се от другата страна на кабела.

 - Ед, аз съм Сидни – казах, защото много добре познавах този глас. Той винаги отговаряше, когато мама не беше на смяна.

 - Сидни – възкликна той. – Да не се е случило нещо?

 - Не, всичко е наред или... – преглътнах силно. - Или поне така се надявам. Ед, може ли да говоря с мама?

 - Изабел? – попита той объркан. – Тя тръгна преди четири часа оттук. Не е ли при теб?

 - Тръгнала е преди четири часа? – светът ми се преобърна. Четири часа? Къде толкова се бави. – Сигурен ли си?

 - Да, тя тъкмо тръгваше, когато пристигнах. Не е ли при теб, Сидни? – повтори той загрежен.

 - Не, аз... Няма никой вкъщи, освен Старк. Сама съм. Мислех, че се е забавила в управлението. – вече съвсем се обърках. Нямаше я тук, нямаше я там, тогава къде беше? Стомахът ми се сви притеснено. – Виж, Ед, обади ми се, ако разбереш нещо... А тя... Сигурно ще направи както винаги и ще позакъснее.

  - Както винаги ли? Сидни, тя винаги е навреме. Никога не прави това и ти го знаеш. – Да, знаех го, но не исках да си го призная, защото бях пъзла. – Сидни, не се притеснявай, ще ти се обадя, ако намеря майка ти, но и ти се обади, ако се върне.

 - Да, непременно.

 - Благодаря ти че ми се обади, Сидни. Знай, че цяла нощ съм на твое разположение, ако има нещо – рече Ед. – Можеш да ми позвъниш по което и да е време на нощта, за каквото и да е.

 - Разбира се. Благодаря ти, Ед. Лека работа.

 - Благодаря ти. А на теб лека вечер. – И линията прекъсна.

Хвърлих ядосано телефона на шкафа, въздъхнах и се свлякох на земята, в смразяващо кръвта предчувствие.

Телефонът иззвъня и ме стресна. Намерих се заспала на пода до телефона, с ръка на слушалката. Вдигнах в готовност, очаквайки да чуя гласа на мама, но вместо това на съседната линия ми се обади гласа на Ед, отпаднал и безжизнен:

 - Сидни? – попита унило той, сякаш не бе спал от 48 часа. Замръзнах и за няколко секунди не можах да отговоря, защото усещах по гласа му, че не ми се е обадил в три посреднощ просто за да ми каже „Здрасти”.

 - Да, Ед – отвърнах неспокойно, а сърцето ми препускаше бясно в гърдите и ударите му отекваха в ушите ми като ехо.

 - Знам, че най-вероятно съм те събудил, ако изобщо си могла да заспиш, и че времето не е много подходящо за разговори, но... – той въздъхна тежко, помълча няколко мига, сякаш се колебаеше и най-накрая рече: - Сидни, ще можеш ли да дойдеш до управлението?