Мъника
Вървя по надолнището, взирайки се във всяко камъче.
Не съм сигурен, че ще намеря подходящото, но съм убеден, че ще харесам някое...
И ето, че то се появява почти на края на пътеката - обикновено, червеникаво, подритвано хиляди години, мъниче...
Навеждам се, пръстите ми опипват внимателно грапавините му, радвам му се и му говоря:
- Здравей, мъниче! Как си, сладурчето ми? Искаш ли да те взема с мен?
Може би спи, не ми отговаря... Ще го почакам, свикнал съм.
Поглеждам назад и нагоре към върха, от където се спуснах с мислите си за Живота, Вселената и всичко останало (включително и Нищото).
В момента обаче не мисля за нищо (включително и за Нищото)...
Отдал съм се на усещането, опитвам се да вникна в Съня на Мъничето.
Затоплям го между дланите си и нищомисленето ми бива прободено от пробуждащото му се съзнание - оканарявам се разцепващо и магнетизма ми се оребрява...
Отварям очи, само за да изпратя залеза и потъвам отново в миналото на мъника.
Студено е... После горещо, твърде горещо... Ледено! Хм! Вълните, Вятърът, Движението... Светлината, светлината, светлината!
Започвам трескаво да събирам изсъхнали клони, две шепи шума и след малко веселото пращене на огъня разкрасява допълнително нощните звуци.
Мъничето е полегнало в едно дъбово листо и продължава да похърква.
Може би е по-добре да не го будя?! Но как да го взема с мен, без да ми е разрешило...
Млечният път се разлива над главата ми, а облаците тихо се разбират да направят сбирката си другаде.
Усмихнато се пресягам и погалвам мъничето по коремчето:
- Наспа ли се, бре Мъник? Ще трябва да поемам по Пътя след час...
Луната се изтъркалва по последната дъга и се хързулва зад хоризонта, червенеейки се. Изправям се и проверявам за въглени. За по-сигурно обливам огнището, рисувайки спирали и кръгчета.
Изгревът е впечатляващ за сетивата ми...
Повдигнал съм ръка, а в нея Мъника сигурно се пробужда, защото го усещам
леко затоплен и пробождащ. Усмихнато се надявам да е имал хубави сънища.
Поднасям го към фонтанелата си и внимателно го оставям да ме опознае...
Мислите ми препускат със скорост немислима за Светлината, преминават за
секунди през Великата Необятност и се завръщат с Отговора:
"..."
И накрая... Офф!
Мъника бил Мъничка!
Тя е там край пътеката и сега...
Може би отново сънува...
Сънува Безметежността!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Атанас Коев Всички права запазени
Усмихна ме още в началото...
