Вървя по надолнището, взирайки се във всяко камъче.
Не съм сигурен, че ще намеря подходящото, но съм убеден, че ще харесам някое...
И ето, че то се появява почти на края на пътеката - обикновено, червеникаво, подритвано хиляди години, мъниче...
Навеждам се, пръстите ми опипват внимателно грапавините му, радвам му се и му говоря:
- Здравей, мъниче! Как си, сладурчето ми? Искаш ли да те взема с мен?
Може би спи, не ми отговаря... Ще го почакам, свикнал съм.
Поглеждам назад и нагоре към върха, от където се спуснах с мислите си за Живота, Вселената и всичко останало (включително и Нищото).
В момента обаче не мисля за нищо (включително и за Нищото)...
Отдал съм се на усещането, опитвам се да вникна в Съня на Мъничето.
Затоплям го между дланите си и нищомисленето ми бива прободено от пробуждащото му се съзнание - оканарявам се разцепващо и магнетизма ми се оребрява...
Отварям очи, само за да изпратя залеза и потъвам отново в миналото на мъника.
Студено е... После горещо, твърде горещо... Лед ...