МЪРТВИЯТ  КРЕПОСТЕН ГРАД

Известно ми е, че ако някой прочете написаното по-долу така и няма да повярва, че наистина се е  случило и ще го приеме, в най-добрия случай, като фантастична измислица. Разбирам го, защото и аз на негово место бих си помислил същото. Но се случи и то с мен. Всъщност една от причините да го напиша беше, ако на някого от четящите някога, някъде, се случи нещо от този род да не изпадат в паника,  защото нито ще бъдат първите, нито последните обитатели на земното кълбо, които са преживяли подобни неща. Просто информацията, с която разполагаме в момента не може да ги обясни, въпреки че напоследък има определен напредък в това отношение.

Бях в Бенгази/Либия и трябваше да отида до Ал Куфра. Това е голям оазис в либийска Сахара, на хиляда и двеста километра от Бенгази, близо до границите с Египет и Судан.  

Вече бях ходил до Куфра както със самолет, така и с автомобил. Интересно е да пътуваш със самолет над Сахара – можеш да наблюдаваш и то едновременно големи територии от тази необятност, но за са съжаление, за твърде кратко време. Освен това, не можеш да влезеш в пряк контакт с това, което виждаш, а оттам и да изпиташ истинското удоволствие от непосредствения допир с пустинята. С други думи : със самолет - само ако нямаш време, желание, възможност, или смелост да пропътуваш това разстояние по суша.

Всеки може да разказва каквото си иска, но поне за мен пътуването с автомобил в пустинята си е съвсем друго нещо, да не говорим пък за пътуване с камили. То е само за истински мъже.

Пътувах заедно с трима либийски специалисти от аграрните комплекси в Сарир и Ал Куфра с нов  “Тойота Круизер”. По средата на пътя се отбихме в един оазис, където трябваше да заредим и да преспим. Слънцето вече залязваше. Залезът в пустинята, когато е безветрие, е нещо съвсем особено. То няма много общо с понятието на  хората, които не са били в Сахара. Няма да го описвам, тъй като досегашните ми опити да направя това при други подобни ситуации, претърпяха пълен провал. Описанието ми само би изпортило картината. Незнам защо, но винаги когато гледам залезите в Сахара все си мисля, че  само  художник с изключителен талант и то от друг свят би могъл да даде истинска представа за това великолепие.

Често си спомням за едно пътуване с камили  през алжирската част на пустинята. Пътуването с този керван е  един от незабравимите моменти от живота ми. Както винаги, залезите предизвикваха такива неподправени възторзи, че много ми се искаше да ги опиша. Опитах се да го направя още по време на пътуването, но нищо не се получи. Тогава, въпреки че не съм поет, съчиних и стихове. Но и те, макар и да не бяха лоши, бяха далеч от чувствата, които изпитах. Ето малка част от: „Легендата на стария Туарег”:

Пристъпват камилите като царици,

Копитата газят в пясък безшумен.

Замръзнали дюни в нестройни редици,

готови са сякаш за полет безумен.

А слънцето гледа, но май не разбира,

Къде и защо ли керванът отива.

Но после смирено лъчите прибира

И тръгва забързано то да почива.

И цялото в пурпур се спира където,

далеч хоризонтът се сякаш запали.

Облече във мантия златна небето,

пустинята нежно със поглед погали.

Вече знам, че многобройните описания на това, как “изглеждат” какво „казват и показват” залезите и нощите в Сахара предлагат една много  бледа и мдоста различна от оригинала, представа.

За нашето пристигане в оазиса вече се знаеше и ни чакаха. Осигуриха ни добри условия за пренощуване. Настанихме се в една от кокектните къщички, построени преди години от ДСО “Техноекспортстрой” /София, а след това отидохме в столовата, където се предлагаха разнообразни, и то добре приготвени ястия. Просто взимаш таблата, избираш каквото ти хареса и след като си се нахранил обилно, изпил си поредния чай или “Фанта”,  връщаш таблата и излизаш, без да плащаш. Това се отнасяше за всички работещи в оазиса, както и за очаквани гости като нас.

След вечерята моите спътници ме поканиха да отида с тях да поиграем карти, но аз реших  да се поразходя наоколо. Нощта вече беше настъпила, но лунната светлина и кристално чистият въздух осигуряваха достатъчна видимост.

Когато излязох  извън селището, легнах по гръб с разперени ръце на пясъка да погледам небето. Беше  новолуние. Видях, че едва ли не в кръга на луната имаше звезда – знак на важно предзнаменование за мюсюлманите. Аз не съм мюсюлманин, нито пък някакъв вярващ, така че дали има звезда, която е до  сърпа на луната, дори да е „ в него” или не, ми беше все едно. Аз просто се възхищавах на красотата на луната, която в женската си суета, навярно, бе решила да добави още едно бижу към тоалета си.

Наситеният с кислород чист въздух, при който дишането е истинско удоволствие, ме  омайваше. А небето? То  беше наистина “небесно синьо”. Такова изчистено,  кристално синьо небе може да се види само в пустинята. Синьо, което те разтоварва, ободрява и зарежда, което...просто те гали. И на фона на тази синя феерия примигват  едри, надвиснали над главата ти звезди, които ти се струва, че са толкова ниско, че ако  си протегнеш ръката нагоре, едва ли не ще ги докоснеш.

Виждах и  няколко малки перести облачета, които, необезпокявани от никого, свободно си плуваха по тази синя феерия. Когато се вглеждах  в някое от тях,  всеки път откривах  я слонче, я мече, жираф, кон или друго животно, дори човешки образи. Просто невероятни картинки, които можех да наблюдавам с часове.

По едно време като че ли нещо ми подсказа да погледна наляво. Без даже да се надигна, обърнах главата си настрана и видях някакво подобие на портал, но не на небето, а на земята. Странно, но не можех да определя разстоянието помежду ни.

“ Ха, какво ли пък ще е това? Аз съм извън селището, всичко наоколо е равно като тепсия и при идването ми тук нямаше и помен от този портал.”, помислих си доста изненадан от това, което виждах. Монологът продължи:

“Има си хас някой да го е построил толкова светкавично”, пошегувах се аз.

 Шега или не, но видението стоеше неизменно на мястото си.

“ О, ами че това е някакво миражче”, намерих бързо решение като спец в тези неща, но веднага се отказах от него.

“ Не, не е миражче, такива нощем няма, поне не съм чувал.”, засрамено си признах грешката и навярно подразнен от  провала си продължих да разсъждавам:

“ По дяволите този портал, я да си гледам облачетата, току виж, започна да виждам и цифри, та да уцеля някоя шестица в тотото, а порталът както е дошъл така и ще си отиде” , пошегувах се отново и пак се загледах в небето.

Да, ама не, както обичаше да казва един известен с тази фраза български журналист. Все пак се обърнах наляво... и какво? Порталът съвсем необезпокояван, продължаваше най-нахално да си стои на мястото и да ми пречи да се възхищавам на любимите си облачета. Проклятие! Направих няколко опита да не мисля за досадника, но след техния провал реших да предприема нещо по-ефикасно и започнах да му говоря, знаейки отлично, че той не може да бъде даже измислен събеседник. Въпреки това, решението ми се видя забавно като някаква игра и направо се обърнах към него:

“Ами добре, щом си портал, значи през теб се влиза някъде” сетих се най-после да го предизвикам и чаках със злорадство как този натрапник, който като знае, че не може да предложи нищо друго освен простата си рамка, ще изчезне на мига. Никакъв резултат.

“О.К., тогава да видим с какво толкова можеш да ме изненадаш.” казах му аз, станах и тръгнах съвсем спокойно към него.

Бях убеден, че този път нахалникът наистина ще изчезне. Освен това, бях сигурен, че нищо не може да ми се случи и продължавах да вървя уверено напред. За мое учудване, порталът продължаваше да се кипри отпреде ми. Колкото повече го приближавах, толкова повече рамката му се размиваше.

“Аха, ето че те стигна страх и доста бързичко започна да изчезваш.”, злорадо си помислих и още по-уверено продължих напред.

Когато вече преминавах през останалите много бледи, едва различими контури на този натрапник, пустинята внезапно изчезна, а заедно с него и нескопосаните  ми опити да се шегувам. Пред мен се разкри нещо, което не ме изплаши, но просто ме стъписа, ако това въобще е подходящата за момента дума.  Спрях, търках очите си, но това, което виждах и то толкова ясно, не се промени ни най-малко. Пред мен...

Пред мен... виждах средновековен крепостен град. Град с истински крепостни стени, опасани с ров, пълен с вода, с двете неизменни и свързани помежду си кули, между които се намираше входът за града, бойниците. Точно като е описан в учебниците по средновековна история. Само че... не се виждаше нито един човек.

Вървях по инерция напред и се взирах до причерняване в крепостния град, а бомбардировката с неизменните въпроси, както и друг път когато съм попадал в подобни невероятни  ситуации, не преставаше.

„Какво стана? Откъде изникна този град в пустинята? Кой е той и как пък точно аз попаднах в него? Отново ли съм напуснал тялото си? Дали пък...?

Въпросите не свършваха, но до един оставаха без какъвто и да било сносен отговор. Не бях изплашен, но фактът, че става нещо, което е извън не само на моите, но изобщо на нормалните човешки представи, за което нямам и елементарна престава продължаваше да сипе нови и нови  въпроси.

Накрая, примерен с моето „невежество”, започнах да разсъждавам като нормален „земен” човек:

“Добре де, нека да се опитам да вляза вътре, тогава стражите би трябвало да ме спрат, а може и вратата да е затворена. ”, започнах умело да използвам ученическите си знания и да измислям нови предизвикателства.

Но противно на това, което очаквах , не само че падащият мост не беше вдигнат, но и тежките, обковани с огромни ковани гвоздеи крила на входната порта бяха отворени. Никой не ме спря, не защото не се спазваха строгите правила, а защото нямаше кой. Караулното помещение беше празно. Само на стените бяха подпрени мечове, алебарди и други средновековни оръжия, а на масата още стояха съдове и прибори за ядене. Сега вече престанах с шегичките и си.

“Може би е по-добре да си се върна на пясъка в пустинята. Каква е гаранцията, че щом вляза вътре, тези огромни порти няма да хлопнат след мен и аз да остана тук завинаги?”, помислих си аз, но незнам защо смело отхвърлих тази разумна мисъл:

“Никакво връщане, такива градове не се срещат под път и над път. Само напред!”, реших дръзко и продължих напред.

Минах през огромната порта и вече бях в града. Озовах се на една безлюдна улица, павирана с едър излъскан калдъръм. Очаквах да чуя човешки говор или поне чаткане на конски подкови. Нищо подобно. Гробна тишина.

От лявата страна имаше тясна уличка, а от двете страни на улицата пред мен имаше непрекъснати редици от къщи с дебели каменни стени. Прозорците бяха целите обсипани с красиви живи цветя, голяма част от които се спущаха надолу по стените.

От лявата ми страна, на пряката уличка, видях една черна, мрачна сграда. Без и аз самият да знам защо, но тръгнах към нея. Както и преди, цареше пълна тишина, но по едно време  ми се стори, че чувам някакви тежки, вледеняващи стонове, идващи от сутерена й.

“Може би вътре има хора, нуждаещи се от помощ.”, помислих си аз и бързо се отправих към входа на сградата с надеждата, че най-после ще видя хора, макар и страдащи.

Вратата не беше заключена, влязох вътре и без сам да разбирам защо, се отправих направо към сутерена. Стълбището ме отведе до друга врата, която също не беше заключена. Изглежда в този град изобщо нямаше заключени врати, въпреки че на всяка от тях  отвътре имаше яки метални резета, а отвън стърчаха огромни катинари с ключове, пъхнати в тях. Отворих вратата и влязох в едно голямо полутъмно помещение. “Безмълвните” (не мога да намеря друга подходяща дума) стонове се усилиха толкова, че чак косата ми настръхна.

Помещението беше много по-мрачно от самата сграда. А в него... имаше най-различни уреди за мъчение – за разтегляне, за размазване на крайници, за стягане на глави, огнище с угаснали черни въглени и подредени до него инструменти за измъчване чрез жигосване, няколко дървени скрипеца с преметнати през тях въжета, единият край на които беше навит на рудани с дръжки за въртене, а на другият висяха големи остри куки, огромни секири за палачи и какви ли не други неща за инквизиция. За някои от тях така и не можах да се досетя за какво могат да служат, но това не им пречеше да изглеждат  зловещо, както всичко останало в помещението.

Не мога да кажа, че съм се побъркал от страх, но всичко, което виждах, излъчваше такава жестокост и беше толкова потресаващо, че  тичешком се озовах отново на улицата. Спрях се и въпреки че лицето ми беше плувнало в пот, чувствах вледеняващ студ. И тогава започна странен монолог.

“Какво става, къде съм и защо съм тук? Я по-скоро да изчезвам от този град.”

“Спокойно, моето момче, без паника, започни да мислиш с главата си, а не с каквото не трябва и не се подвеждай от чувствата си.”

“Добре, така да бъде. Нека тогава да се опитам да направя някакъв анализ на ситуацията.”, продължавах да разсъждавам, опитвайки се да въведа някакъв ред в мислите си. “ Откъде и как дойдох тук?” запитах се вече по-спокойно и почти веднага си отговорих:

“Аха”, сетих се, „за всичко е виновен проклетият портал.”

Това ме успокои и започнах да връщам лентата назад.

 “Ами разбира се, нощта вече е настъпила,  аз се намирам в пустинята Сахара, легнал по гръб с разперени ръце на пясъка и се възхищавам на вълшебното небе. Никаква опасност не ме заплашва, дори ми казаха, че тук няма скорпиони. Какви градове, какви чудеса? Пълна глупост.”, зарадвах се на тази безспорна констатация и едва ли не се развеселих.

Това обаче не продължи дълго, защото скоро ме обзеха други, не по-малко логични мисли.

“Но тогава...? Аз все пак не сънувам, но не съм на пясъка, а в този непознат град. Нещо е станало, но какво?”

Започнах трескаво да мисля:

“Не съм душевно болен, не съм преуморен, дори съм известен като “Железният мъж”. Не съм заспал. Тогава какви са тези истории? Да не би пък да съм се побъркал?”

Тази мисъл не на шега ме разтревожи. Застанал неподвижно на безлюдната улица, почувствах как сърцето ми почна да бие учестено.

“Само без паники. Мисли, човече, мисли.”

Тогава неочаквано се сетих, че съм чел, как понякога така нареченото астрално тяло можело да напусне физическото тяло на човека и да лети безпрепятствено навсякъде, дори за миг да се озове на хиляди километри далеч.

“ Това астрално тяло да си хвърчи където и колкото си иска, но аз съм един напълно нормален земен човек, който си лежи на пясъка.”, продължавах да  се убеждавам. И без това бях един от последните хора, които могат да повярват в подобно нещо.

Спомних си и за разните машини на времето, но мисълта за подобни измишльотини само ме развесели.

“ Да не би пък, без да съм разбрал, да съм заспал и това да е някакъв кошмар? Я да се размърдам малко.”,  продължавах да разговарям със себе си.

След секунди усетих, че наистина се обръщам наляво, после надясно, даже почувствах пясъка, влязъл в лявото ми ухо. Значи не съм заспал.

“Това е! Тук съм си, на пясъка и то напълно в ред. Я по-добре да се прибирам, че захладня.”, едва ли не извиках радостно.

След като направих тези констатации, всичко застана на мястото си, дори за кратко отново за миг видях луната с нейната звезда - украшение и поисках да стана.

Обаче преди да успея да се надигна разбрах, че съм си  на същото място в този загадъчен крепостен град.

“Това пък сега какво е ? Защо пак съм тук? Нали щях да отивам да си лягам? Хайде бързо в леглото!”, казах си аз, но вече доста разтревожен.

Реших пак да се размърдам за да се “върна” отново в пустинята и да се прибера в къщичката, където ме чакаше удобно легло, но в последния момент неочаквано се отказах. Градът ми беше толкова интересен, че просто не ми се искаше да го напусна веднага. При това вече знаех, че щом си размърдам отпуснатото на пясъка тяло, всичко ще се оправи. Единственото, което ме безпокоеше в този момент беше, че когато тази история приключи и аз  отида да си легна,  всичко онова,  което съм видял, отново ще бъде изтрито от паметта ми, както неведнъж вече ми се бе случвало. Молех се поне нещичко да остане. Но даже и да не се изтриеше, знаех, че ако  след време го разкажа на някого, то ще бъде толкова невероятно, че той съвсем правилно би си помислил, че разказвам някакъв сън или съчинена измислица, а най-вероятно, че нещо ми „хлопа”.

В интерес на истината, след известно време отново започна да ме безпокои мисълта за връщането в пустинята.

„Ами ако не успея да се върна? Какво ще правя в този хубав, но мъртaв град?”

Любопитството ми обаче надделя, обещах си на никого да не разказвам нищо, реших, че все някак ще успея да се върна в реалния свят и започнах да се разхождам в безлюдния град.

Разглеждах с любопитство тесните улички и притиснатите една до друга къщи, площадите и прекрасните паметници, реката, която пресичаше града, чудесните каменни мостчета над нея, пазарите и малките магазинчета, високите и остри като стрели катедрални кули. Качвах се по крепостните стени, заставах на бойниците им и даже си представях, че съм средновековен воин. Но тази роля нещо не ми хареса и веднага я промених. Не, не обикновен воин, а строен, красив, изключително храбър рицар с разкошна броня и позлатен шлем, спечелил редица турнири и битки и естествено, пленил сърцата на прекрасни принцеси и т.н. в този дух. Това ми хареса дотолкова, че едва ли не чувах шума от копитата на “моя” изключително красив и мощен кон, наконтен също в броня и огнено червен плащ. Не си спомням дали стигнах до оръженосеца. Фантазирайки така, продължавах спокойно да кръстосвам града надлъж и шир, стараейки се да не пропусна нещо.

Застанах пред една красива сграда и реших да вляза вътре. На масивната врата висеше сигнално бронзово чукче. Почуках няколко пъти с него, но никой не се появи. Натиснах вратата и не останах изненадан, че тя се отвори. Следващата врата също не беше заключена и ме отведе в огромна зала, в средата на която имаше дълга маса с наредени на нея изящни чинии, кани и сребърни прибори. В съдовете обаче нямаше нищо. В красивите свещници стояха наполовина изгорели свещи. Столовете около масата бяха масивни, но много красиви. Вдясно имаше голяма камина с угаснали въглени. По стените бяха окачени множество картини на мъже и жени от Средновековието, ловни сцени, както и различни оръжия от този период.

“И тук няма следа от хора. Къде може да са изчезнали? Щеше да е толкова интересно да си поговоря с някого. Мога да им разкажа толкова неща, за които те дори си нямат понятие. Интересно как биха реагирали на това, което ще им кажа?”, помислих си силно натъжен.

“А може би наистина е по-добре, че няма никой. И защо си мисля, че те много ще се зарадват, като видят човек, който ще започне да им разправя разни неща, които в най-добрия случай за тях ще бъдат някакви добре съчинени измислици? Или пък ще си помислят, че в мен се е вселила някаква нечиста сила и на бърза ръка ще ми видят сметката.”, продължавах своите безсмислени и съвсем ненужни разсъждения, забравяйки отново, че това е една нереална, макар и много интересна и невероятна “действителност”.

“Поне да имаше нещо за ядене. Добре че хапнахме яко в Жалу, иначе в този мъртъв град червата ми скоро щяха да почнат да къркорят.”, опитах се дори и да се пошегувам.

Накрая реших, че не е редно да се мотая повече в чужда къща, в която никой не ме е канил и излязох отново на улицата, затваряйки внимателно входната врата. Погледнах небето, но то беше ясно и чисто. Никакви облаци, никакъв вятър, нищо. Само някакво чувство за бледа синевина, но не като тази в пустинята.

Минавах покрай катедралата и реших да вляза в нея. Вратата беше затворена, но както и другите врати незаключена. Вътре всичко беше чисто и подредено. Като че ли всеки момент ще пристигнат хората за поредната меса. Да, но нямаше нито хора, нито свещеници. Никой. По едно време ми се стори, че чувам религиозна музика, въпреки че това не можеше да е вярно.

Католическите разпятия ме гледаха  толкова безизразно, че просто ми захладня, когато се загледах в  безчувствените им очи. Всъщност те винаги са ми действали така. Излязох от катедралата, отидох до реката и от парапета на един от чудните мостове започнах да наблюдавам течащата, кристално чиста вода. Това беше единственото нещо, което се движеше в този странен град.

“В тази чиста вода не може да няма риба”, помислих си с надежда.

Но колкото и да се взирах в прозрачната до дъното на реката вода, не можах да видя каквато и да е риба, рак, жаба, водоплаващи птици или нещо подобно. Нищо. Липсата на каквито и да е признаци на живот в този наистина мъртъв град не само ме натъжи, но започна и сериозно да ме тревожи.

По едно време усетих, че започва да ми се приспива и това вече наистина и то силно ме обезпокои. Започнах отново да разговарям със себе си:

“Ами ако заспя тук и в резултат на някаква нелепост остана завинаги в този прекрасен, но мъртъв град?”

“Глупости, нали вече разбра, че това е някаква, макар и непозната игра. Нали реално си легнал на пясъка до селището на оазиса, в който се отбихме.”

“Игра, игра, но тялото ми си лежи спокойно в пустинята, а аз се разхождаш в този измислен град. Кой всъщност е АЗ тогава? Не разбираш ли, че нещо не е както трябва? Не може едновременно да съм на две различни места. Явно, че това не е сън или някаква халюцинация. Ами ако наистина не мога да се върна? Какво ще стане тогава с тялото ми? То може би не може да съществува без това “нещо”, което сега се намира в този мъртъв град?”

Тези логични въпроси ме разтревожиха не на шега.

“ Да, бе. Щом тялото ми е в пустинята, кой всъщност се разхожда тук? Значи съм излязъл от него и си бръмча насам-натам. Трябва наистина да приключвам с всичко това. Реални или не, но тези неща сигурно могат да станат и опасни.”

“Точно така. Сигурното си е сигурно. Я да си се върна  в пустинята, където  познатото ми физическо тяло спокойно си лежи на пясъка в Сахара и да поспя, че утре ме чака тежък преход.”

Размърдах енергично тялото си и скоро всичко застана на мястото си. Станах от пясъчното си легло. Почистих пясъка от лявото си ухо и се отправих към къщичката, в която трябваше да преспя. Познатата ми обстановка бързо ме върна в реалната действителност. Вече нямаше от какво да се страхувам. Вървях със спокойна крачка, но продължих да си мисля за мъртвия град. Този път не бях забравил нищо. Не се чувствах схванат или сънлив, нямах и никакво друго усещане като  след сън. Отново се затрупах с купища въпроси, но както и друг път се е получавало, те си останаха без отговор. Погледнах часовника си и установих, че съм прекарал близо три часа, лежейки на пясъка.

Прибрах се, легнах  си и заспах веднага. Сънувах, че съм в София с приятели. Свирех на китара и всички пеехме любимите ни песни. Най-тривиален, но приятен сън. Събудих  се с ведро настроение и започнах да си тананикам една от мелодиите, които бяхме пели по време на съня ми.

Мислех за този хубав сън с удоволствие, когато изведнъж се сетих за безлюдния крепостен град и усмивката ми изчезна.

“Какво беше това? Във всеки случай  не беше сън. Тогава какво? Градът си беше истински, но как попаднах в него?”, започнах  отново да си задавам купища въпроси, но въпреки старанието ми не намерих нито един, поне донякъде, приличен отговор.

“Да не би пък нещо да съм се чалдисал?, попитах се отново, но веднага и категорично отхвърлих това предположение, навярно най-вече защото въобще не ми хареса.

Безсилен да намеря някакво, дори и неиздържано обяснение, махнах с ръка и реших, че най-доброто, което мога да направя то е да забравя този случай, или най-малкото да не го разправям на никого.

Моите спътници също бяха станали и след като закусихме богато, тръгнахме за Куфра. Пустинята ме покори отново и аз наистина престанах да мисля за крепостния град, а след време почти го забравих.

След десет години, вече на работа в Регенсбуг/Германия, на връщане от граничния пункт Вайдхаус, реших да мина през град Амберг, който макар и да беше само на 60 км от от Регенсбург, все още не бях посещавал.  

Още щом видях крепостните стени, споменът за загадъчния град отново изплува от паметта ми, а когато минах по падащия мост над рова и преминах входната врата, изчезна и последното съмнение - аз познавах този стар, опасан от крепостни стени и дълбок ров, запазил почти непокътнат средновековния си вид град, защото... Защото аз вече съм бил в него.

Разликата беше единствено в модерните магазини, някои нови сгради, лъскавите автомобили и най-вече в гъмжилото от хора със съвременно облекло.

Мъртвият град беше оживял....., дори и “младият непобедим рицар” беше дошъл отново, но без броня и не възседнал буйния си красив  кон, а зад волана на мощен “Опел Сенатор”.

Главата ми пламна от нахлуващите като цунами мисли и въпроси:

“Значи тогава в оазиса “нещо” наистина е напуснало отпуснатото ми на пясъка тяло, за да посети един град на хиляди километри и да го види такъв, какъвто е бил преди векове. Но какво е това “нещо”?. Явно не може да е материално. Тогава какво? Значи  “то” си се разхожда не само където си поиска, а също и в миналото. А дали може да влезе в бъдещето?”

Този път обаче предпочетох да спра потока на безбройните въпроси, знаейки прекрасно, че не мога да отговоря, макар и донякъде, на нито един от тях. А може би и не не съм искал да знам отговора...

Застанах на едно от познатите ми каменни мостчета и се загледах както тогава в течащата вода. Тя пак беше кристално чиста, но по нея плуваха красиви патици и риби. Имаше живот. От мъртвилото, което бях видял тогава, нямаше и помен.

Облегнат на парапета, затворих очи и много ми се прииска да се върна както тогава в пясъците на Сахара, но...не се получи. Може би защото на този парапет беше облегнато не само истинското ми тяло, но и “нещото” си беше в него и не искаше да го напусне. И слава богу.