– И днес мина...
Каза през дълбока въздишка, докато облягаше мършавия си гръб на елегантно-кафявата облегалка, стърчаща, като разпятие от ореховия стол.
Изпъна кокалести пръсти по дължината на хилавите си бедра и зачака, а погледа му, един измъчен се разхождаше бавно из хладния бетон, като от време на време се спираше на някое блещукащо камъче от пода.

Той беше мъртъв, но това му харесваше
Беше и жив, защото костюмът му от месо, все още разнасяше износените му органи по улиците.
Вече нямаше причина.

Тя се сля с въздуха, като последен дъх в концлагер.
Той живееше за да бъде мъртъв.
Беше го страх да умре, за да не се роди отново и да бъде жив пак.
Както беше точно преди да умре.