На втората спирка в сръбско вече ни чакаше тоалетна (въпреки неподправения професионален аромат)- с предверие, облицована с плочки и с два коридора с по няколко подразделения. В предверието дежуреше една женица и на нашенски диалект (то сръбският на туй прилича!) думаше: “По едно евро на чуляк.” Поне за клозета пари не давахме, но че напредваме в посоката, си личеше. Оттук нататък тоалетните ставаха все по-цивилизовани – чистота, простор, топличко и мирише, я на борче, я на кокос, я на нещо по-вносно. Пък за системата на кранчетата на мивките и на тоалетните казанчета – да не говорим! Пооглеждахме се какво правят другите, как се пуска туй ми ти чудо – дали се натиска някакво копче, дали се повдига тръбата на чешмата или се измества в някаква посока. Кранчета на кранчетата нямаше. Боже господи – срам! Не сме прости, ама пусти стандарт – Бай ти Ганя в ново време!

Цивилизацията си личеше и по крайпътните комплекси, където спирахме. Беше около 21 декември. Наближаваше Коледа. По тъмно и по светло, в Австрия, Италия и Франция – все едно – украсени улици, дървета, къщи. Бедна ни е фантазията да си го представим! Цели светлинни гирлянди опасват огради, къщи, елхи. По терасите, пред вратите – скулптурки на дядо Коледа и джуджета, на Дева Мария, Йосиф и Младенеца. Порталите обкичени с венци, елхови клончета, камбанки… С въздишка оглеждахме и преглъщахме: тук хората живеят! Като в приказките. И нищо общо с оня свят зад гърба ни, където щадяхме трите крушки в апартамента и реотаните на електрическите печки. Красиво. Празнично. Спокойно. Гледах в тъмното: беше паднала нощта. Минавахме през изрисувани със светлини селища. Коледа! Коледа! Коледа! А все още си мислех, достигайки до едно умозаключение: най-скъпо продадохме нуждите си в сръбско! После, уж по-луксозно, а никой не ни поиска по цяло евро. Все сантими. Студена и топла вода, автомати за сапун и сушене на ръце, почистено - а само сантими! Даже на две-три места - съвсем безплатно! В главата ми такива мисли – прозаични, а навън – надписи с разноцветни светлини, празник!

През деня продължихме да се възхищаваме на чистотата и красотата. Градинки, като отрязани с ножици; къщички – с оцветени покриви, греди, стени, прозорци – свежи цветове, сякаш са току-що боядисани, като на детска рисунка. Австрия: безупручна чистота, геометрични форми, архитектура, в съответствие с представите за австрийско селце. Пред къщите или на площадчето – композиция от персонажи на библейското рождество. Италия: в по-голямата й част преминахме през нощта, по тъмно. Високо в планината, северна Италия. Високопланински селца, очертани в тъмното от светлини, силуети на къщички, огради, улички. В България високопланинските ни селца са безлюдни, с няколко порутени къщи и още по-малко жители, предимно старци. Едва ли свети повече от едно прозорче през пет къщи. Далеч от света! И друго ми направи впечатление, че никъде пътят не прекосява населените места. Селцата или оставаха под нас, или някъде встрани. Международният път беше отклонен, за да не нарушава спокойствието и живота им. Светлини! Светлини! Не по-бедна украса от тази на по-големите селища. Мигат разноцветно и дават знак – и тук е празник, и тук има живот! Има хора, хора…

Франция. Не видях кой-знае колко. И все пак: селца с малки катедралки. Сградите изгубват свежия си цвят. Чисто, но не безупречно, както в Австрия и Италия. С графити по стените – съвременост. Времето, цивилизацията, дисциплината тук носят белега на друг манталитет. В Австрия беше така, все едно през деветнайсти век, не се бе променил духът на сградите. Тук – друго. Магистрала, надписи на френски, покрай пътя, тук-таме – стари и порутени сгради… Ривиерата! Нощ. Спряхме. Докато чакахме да изтече уговорената почивка наблюдавах един феномен – две луни. Как и защо – не знам. Море не видях, за да са били отражения. Не бяха нито прожектори, нито някакво осветление. В тази посока не се виждаха светлини на населено място. Голо. Равно. Непрогледно. Нищо. И само там горе – високо, много високо, на еднаква височина един до друг – два бели, немного тънки и неправилни сърпа. Пътниците бяхме слезли от автобуса, да глътнем чист въздух, макар и студен. Изгледахме си очите – нищо! И днес не мога да си го обясня! Що за чудо беше това – не разбрахме! Нямаше сребърна пътечка, каквато се образува при отражение във вода. Два сърпа и толкоз! Знам, че всеки, освен очевидците, би си казал: “Какво толкоз – някаква светлина! Може да е от всичко. Има толкова начини човек да се заблуди.” Но за мен си остава живо недоумението, с което гледахме, с времето не е избледняло. Нека остане така. И без друго извънземните в този свят сме ние.

Трите дена на пътуването ни сега изглеждат като миг. В тези първи дни извън страната (особено за тези от нас, които за първи път прекрачвахме граница), те ни се сториха вечност. Трупахме нови впечатления, виждахме неща, за които не сме и предполагали, бяхме сменили посоката, от която се налагаше да погледнем. Като във всяко голямо или малко общество – хора всякакви, чешити – още повече! Обособиха се отделни групички – по местостоене и по интереси. Неколцина саможивци, останалите – привидно сплотени от сходната участ, основно разделени на две – на били вече в чужбина и на начинаещи гурбетчии. Първите разказваха истории, наставляваха ни, обрисуваха манталитета на чужденците; вторите – любопитни и доверчиви, приемахме като стопроцентова истина чутото. Отпосле, след многото преживени горчиви лъжи, щеше да ни стане ясно каква част от разказите е лъжа, каква част е преувеличена, колко е премълчано. Българите сме си отворени за света, жадни да научим по нещо ново, но дълго време държани на тясно между границите и тесните си джобове, които се изчерпват с ежедневния бюджет, ставаме наивни, приемайки всичко чуто за чиста монета.

Когато не гледахме през прозорците, разговаряхме помежду си. Един автобус от България. Автобус по автобус, хората изтичаха от страната ни. Година по-късно щях да се запозная с едно 21-годишно момиче, моя сънародничка и съобщничка по робска участ в Испания. Тя беше определила този феномен много точно: износ на хора. Когато сеньората й (госпожата от къщата, където работеше) я запитала какво изнася страна й, тя отговорила директно: “На първо място хора!”. И си е точно така! Но стига с реалистическите отстъпления! Достатъчни са фактите.

Пътуването продължи около два дена и половина. Много малко, за да ни сближи достатъчно, но достатъчно, за да научиш в общи линии съдбите на хората от близките седалки. Повечето бяха тръгнали на гости на близки или роднини в чужбина. Мъж и жена на преклонна възраст от седалката зад нас бяха стегнали няколко чанти с баници, буркани и сурово месо, за да прекарат Коледа по български в Испания. Отиваха на гости на сина си Той си бил “взел къща” (за истинския смисъл на този израз по-нататък с патилата ни в тази страна). Внучето, пристигнало преди година, било много умно дете, записали го с един клас напред. Бабата и дядото се гордееха с него. Научило испанския по-добре от баща си, който бил от три години в страната.

/ПРОДЪЛЖАВА ДА СЛЕДВА/