на Жулиетка

Тя седеше пред мен и ядеше череши. А аз само стоях и слушах. Трябваше да слушам, защото тя рядко споделяше, сега говореше искрено и пламенно. Думите се изсипваха като нажежени метални капки от устата й, отразяваха в себе си костилките на черешите и падаха на дървената маса с тежината на цял грях. Но това, което говореше не беше грешно. Напротив, тя размишляваше над Изневярата, тази малка пъпчива мръсница, тази развратна курва, и говореше за начините да се предпазиш от нежеланите последствия, които неизбежно я следват насякъде. Говореше и си вярваше. Аз също вярвах. Вярвах и гледах. Тя изглеждаше почти митично. Дългата черна коса, която рамкираше eкзотичния й профил и допълваше фаталното излъчване, което постигаше и без да се стреми към това. Мистика. А черешите... те бяха нейната райска ябълка. Ядеше ги със страст, с изкушаваща наслада и подканяше и мен. Парадокс. Тази малка змия с Нефертитеното й злато излъчваше от всяка своя пора грях и съблазън, а същевременно говореше против Изневярата. Попита ме какво мисля по въпроса. А аз си мисля само как да накарам цялото си същество да запази този вълшебен момент дълбоко в себе си, да го заключи на тайно място и да убие всеки, който знае местонахождението му. Без свидетели. Мисля си и колко е красива, всъщност не... не го мисля,  усещам го. Усещам се и като малка трохичка, попиваща всяка нейна дума, а тя говори толкова красиво... опитвам се да вдишам смисъла на думите й и им вярвам. Дали е права? Няма значение. Знам, че скоро ще ми каже всичко и пак ще се затвори в себе си. За колко дълго ли ще е този път? Тя ми споделя и аз се чувствам най-важна на света, защото ми позволи да надникна зад златната врата на душата й. Каква врата!Каква душа!
Черешите свършиха и тя замлъква, но аз научих много. Научих да взема повече череши следвашия път....

                              Посветено на тя-си-знае-кой
 18 Юни 2006