Тя седеше пред мен и ядеше череши. А аз само стоях и слушах. Трябваше да слушам, защото тя рядко споделяше, сега говореше искрено и пламенно. Думите се изсипваха като нажежени метални капки от устата й, отразяваха в себе си костилките на черешите и падаха на дървената маса с тежината на цял грях. Но това, което говореше не беше грешно. Напротив, тя размишляваше над Изневярата, тази малка пъпчива мръсница, тази развратна курва, и говореше за начините да се предпазиш от нежеланите последствия, които неизбежно я следват насякъде. Говореше и си вярваше. Аз също вярвах. Вярвах и гледах. Тя изглеждаше почти митично. Дългата черна коса, която рамкираше eкзотичния й профил и допълваше фаталното излъчване, което постигаше и без да се стреми към това. Мистика. А черешите... те бяха нейната райска ябълка. Ядеше ги със страст, с изкушаваща наслада и подканяше и мен. Парадокс. Тази малка змия с Нефертитеното й злато излъчваше от всяка своя пора грях и съблазън, а същевременно говореше против Изневя ...