2 мин за четене
Беше края на зимата. Началото на пролетта се виждаше ясно. Буйни времена бяха настъпили. Напоследък, въпреки наближаващата пролет, времето бе стихийно и необичайно. Хората тичаха по всички страни на цяла Велика България заедно с другарите ни руснаци, опитвайки се да победят настъпващите турци. Много градове и села бяха опожарени и пак се опожаряваха. Звукът на пистолета и кикотът на меча не веднъж се чуха. Не веднъж се чу и женският плач и то силен, колкото цяла Средна гора да го чуе. Прозорците на хората бяха затворени със спуснати завеси, някои навън, изправени пред действителния живот, а други се бяха скрили като църковни мишки, чакайки за милостиня.
Тогава живеех там горе, на високото, на баира. Пред нас се извисяваше голяма дълга планина. Взирайки се в нея, забелязах един човек. Той бе мъж, с големи усукани мустаци и с кехлибарени очи. Бе с калпак на главата и препасан пояс на кръста. С големите си космати ръце вдигаше нагоре към небето, към извисяващото се слънце, гордо българско ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация