На най-високия хълм

         Беше края на зимата. Началото на пролетта се виждаше ясно. Буйни времена бяха настъпили. Напоследък, въпреки наближаващата пролет, времето бе стихийно и необичайно. Хората тичаха по всички страни на цяла Велика България заедно с другарите ни руснаци, опитвайки се да победят настъпващите турци. Много градове и села бяха опожарени и пак се опожаряваха. Звукът на пистолета и кикотът на меча не веднъж се чуха. Не веднъж се чу и женският плач и то силен, колкото цяла Средна гора да го чуе. Прозорците на хората бяха затворени със спуснати завеси, някои навън, изправени пред действителния живот, а други се бяха скрили като църковни мишки, чакайки за милостиня.

            Тогава живеех там горе, на високото, на баира. Пред нас се извисяваше голяма дълга планина. Взирайки се в нея, забелязах един човек. Той бе мъж, с големи усукани мустаци и с кехлибарени очи. Бе с калпак на главата и препасан пояс на кръста. С големите си космати ръце вдигаше нагоре към небето, към извисяващото се слънце, гордо българското знаме. То бе ушито от Райна Попгеоргиева – млада, чевръста учителка. Флага се вееше тихо от новонастъпилия хладен вятър.

           Започна да ръми слаб дъждец. Мътни капки покриваха прашната улица осеяна с трева и току-що поникнали млади треви. Сивите облаци покриваха наперено слънцето, като го задминаваха бавно и спокойно. Водата на близката река започваше капка по капка да пълни своето бурно корито.

              Чух суматоха и изтичах към прашния площад. Там се случваше нещо необичайно за това тихо селце. Шмугнах се из нашумялата тълпа, докато не стигнах най-отпред. Там отпред стоеше едно момче, не толкова старо, но и не толкова младо. По вида на дрехите му не ми приличаше много на чорбаджия. Те бяха разпокъсани, приличащи на дрипи. Целите бяха с пот и кал, а тук-там се долавяше и някоя червена като вино капчица кръв. До крака си бе подпрял пушка, от онези големите, с които хората ходеха на война. В задния си джоб на черните си панталони бе напъхал нож. Той обаче не беше обикновен. Бе остър, много остър, на него се четяха и някои вече изтъркани малки букви. Ножът бе толкова сребристобял, че чак очите ти да не могат да се откъснат от неспокойната му светлина, която влиза и излиза през тях.

            Заслушах се в думите му. Много сладкодумен беше, с лек и нежен глас, който те омагьосва така, че чак да се унесеш в някаква вълшебна приказка. Долових някоя негова дума и се заслушах внимателно. Не след дълго клетото момче извика:

             - България е свободна! Радвайте се хора!

            От пет века България не бе чувала тези сладки думи, които се запазиха в съзнанието на всички. Обществото ахна замаяно, някак освободено от вечната мъка.

            А там долу, в сгушеното китно градче Сан Стефано, се завея свободно българското знаме, за да може не след дълго да застане там, където му е мястото – на най-високия хълм.