Беше края на зимата. Началото на пролетта се виждаше ясно. Буйни времена бяха настъпили. Напоследък, въпреки наближаващата пролет, времето бе стихийно и необичайно. Хората тичаха по всички страни на цяла Велика България заедно с другарите ни руснаци, опитвайки се да победят настъпващите турци. Много градове и села бяха опожарени и пак се опожаряваха. Звукът на пистолета и кикотът на меча не веднъж се чуха. Не веднъж се чу и женският плач и то силен, колкото цяла Средна гора да го чуе. Прозорците на хората бяха затворени със спуснати завеси, някои навън, изправени пред действителния живот, а други се бяха скрили като църковни мишки, чакайки за милостиня.
Тогава живеех там горе, на високото, на баира. Пред нас се извисяваше голяма дълга планина. Взирайки се в нея, забелязах един човек. Той бе мъж, с големи усукани мустаци и с кехлибарени очи. Бе с калпак на главата и препасан пояс на кръста. С големите си космати ръце вдигаше нагоре към небето, към извисяващото се слънце, гордо българско ...