Чашата вино в ръката ми беше толкова лека и пасваше така добре на сгъвката на пръстите ми, че вътрешно бях убедена в несравнимостта на този момент. Част от гъстата течност вече се разливаше във вътрешността ми, гъделичкаше ме, вдъхваше ми едно особено чувство. Наясно бях, че небето пред мен беше едно моментно стълкновение на частици. Секундите, които отминаваха бяха първите и последните. Съвкупността от мислите, редът, в който те се зараждаха в главата ми, моментът, в който изчезваха – всичко беше подвластно на настоящето.

Исках да си поговоря с някого - да споделя някоя дума, идея или простичка мисъл. Да поставя нещо, което се бе зародило в главата ми, във външния свят. Там - където всяка моя теория би могла да е или прекалено глупава, или по своему красива.  Исках да чуя мнение, което би предизвикало нещо в мен, би събудило някакъв размисъл или чувство. Исках да разбъркам малко кашата в главата си, да я подправя, да я овкуся...

Чашата ми все повече се изпразваше. Имаше малко течност на дъното и това още повече засили странното състояние, подобно на сън, в което бях изпаднала. Започнах да размишлявам как този живот съм го преживявала многократно, как ще продължавам да го изживявам, докато не направя нещо, което да ме откъсне от поредното преповтаряне на битието ми. Естествено, обстоятелствата са били различни, но основното, есенцията – тя е била, е и ще бъде една и съща, защото винаги сценарият се е въртял около няколко основни и вече крайно банални точки. Правила съм същите грешки. Чакала съм същите моменти. Пропускала съм същите възможности. Улавяла съм правилните неща. Пускала съм и прекалено много. Кръгът всеки път се е затварял. Сега можех да намеря изхода. Онази малка вратичка, която е поставена на такова необичайно място, че ако не се загледаш, ще я пропуснеш. Ако намеря точно тази вратичка, ще мога да изляза. Това е поредната възможност, поредната обиколка.

Виното свърши. Небето потъмня съвсем. Пръстите ми останаха празни. Главата ми също.