На Ръба

       От парка лъхаше някаква отблъскваща студенина по това време на годината. Може би това се дължеше на факта, че беше напълно безлюден, а и красивите разноцветни багри на пролетта се бяха превърнали в синьо-бели монотонни ледници. Дърветата бяха голи, необлечени в своите красиви, бални премени... Сякаш зимата беше някакъв период на глад и бедност. Хубавото беше, че след нея винаги идваше пролетта - сезонът на възраждането, който пък от своя страна изпълваше всичко с надежда за ново начало.

       Тя лежеше, изтегната на обичайното място, вдишвайки равномерно цигарения дим, зареяна в пространството. Гледаше парка, улиците и, в много редки случаи, забързаните минувачи, които сякаш препускаха през действителността, за да се пренесат в някакво ново, по-добро измерение. Попиваше всяко тяхно движение и анализираше всеки отделен жест, макар и той да е най-обикновено почесване по главата или трепване на някой нерв. Потънала в съзерцание, не усещаше минаващите часове, понякога дори дни. Това, разбира се, си имаше и своите предимства - не й се налагаше да яде, защото не се сещаше, че е гладна, не й се ходеше до тоалетната, защото нямаше какво да остави там. И това ни най-малко не я притесяваше. Наскоро бе чела статия за някакъв японец, който издържал 2 месеца без да изяде нищо, освен някакъв желиран фъстък. Бе склонна да се обзаложи, че ако някой искаше да засича време, тя може да издържи 2 месеца и половина без да постави нищо в устата си, освен вода. Като ставаше дума за вода, можеше да победи и жабите по рекорден брой изпити литри на ден - сякаш това я пресищаше физически.

       Дори сега, когато мънички снежинки се спускаха от небето, Лайза лежеше с полуотворена уста, чакайки поредната паднала снежинка да се разтопи в устата й. Снегът имаше прекрасен вкус. Чист, неопетнен, падайки направо от небето... Не беше гадната софийска вода, минала през толкова мръсни тръбопроводи, която се изсипваше, пълна с хлор, всеки ден, щом човек пуснеше кранчето на кухненската си мивка. Беше чист и вкусен - най-чистото и вкусно нещо на Света.

      Докато лежеше така на цимента, Лайза усети стъпки. Почувства се странно и се ослуша. Никой не беше идвал тук от месеци, да не би някой да беше разбрал за нейното пребиваване и да искаше да я изгони...? Съмняваше се. Най-много някое дете да искаше да погледа звездите. Шумът от стъпките продължи известно време, но никой не се появи. Мина около час, два и Лайза забрави за него. Скоро обаче, след като вече се беше стъмнило, отново се чу същото заглушено туптене.

   - Има ли някой там? - Беше ясен и отчетлив мъжки глас, а на светлината на джобно фенерче Лайза успя да види стройна и висока фигура на около 33 годишен човек, облечен с палто и джинси.

Не последва отговор, а светлината се приближаваше все повече и повече, докато накрая  огря лицето на момичето.

 - Майко Мила! - Викна мъжът уплашено и пристъпи няколко крачки назад. По лицето му се четеше изумление. - Така ме стреснахте, госпожице... Ама... какво... какво правите тук?

 - Наслаждавам се на вечерта. - Отвърна тя спокойно и топло му се усмихна.

Мъжът отначало не отговори нищо. Пред него стоеше младо, около 20 годишно момиче, облечено в тънка, памучна блузка и дълга до глезените развяваща се пола. Макар и да се смрачаваше, яркожълтата й жилетка се открояваше силно от кафявата пола и червената блуза и това беше видимо. Всъщност на фона на всичко друго, това беше най-нормалното нещо у младата  дама. За втори път мъжът уплашено потръпна, поглеждайки мястото, където беше легнала и веднагически, като в някаква бясна еуфория, пристъпи отново напред и й подаде ръката си като при спасителна мисия.

 - Искате да се дръпна и да ви направя място ли, господине? Нямате никакъв проблем. Щом това желае...

- НЕ! ГОСПОЖИЦЕ! АМА, МОЛЯ ВИ СЕ, КАКВО ПРАВИТЕ!!!??? - разкрещя се мъжът, този път видно уплашен до смърт.

Пред очите му се беше разкрила една от най-абсурдните гледки, виждал от години насам не само в действителността, ами и по телевизията изобщо. Момичето, както си лежеше по гръб точно на ръба на покрива, изтегната на хлъзгавите и заледени ламаринени плочки, изведнъж стана пъргаво като 5 годишно дете и заподскача на ръба на 18-етажната сграда. Да, двамата се намираха на покрива на един 18-етажен блок, попаднали в една изключително смущаваща ситуация. И докато мъжът се усети, мислейки си за абсурдността на ставащото, младата девойка вече се беше поместила с около метър и отново лежеше най-спокойно, сякаш нищо не се беше случило.

„Това ще да е някоя избягала от лудницата, или дрогирана тийнейджърка", мислеше трескаво той, докато оглеждаше изцапаните й дрехи и бледото й лице. Чак сега забеляза, че по главата на момичето лиспваше коса, а това допълваше и придаваше цялост на откаченото й изражение. Започна трескаво да мисли какво да прави и как да я изведе  оттук невредимо, преди да се подхлъзне и да се разтроши на парченца 18 етажа по-надолу.

 - Ъъъ, Госпожице, слушайте... имам едно предложение за Вас. Защо не дойдете у нас да изпием по едно горещо кафенце, действа много добре в това смразяващо време. Тамън мога да ви запозная със сестра си, тя е на вашата възраст, мисля, че ъъъ бихте си паснали.

По лицето на момичето се изписа лека усмивка на задоволство.

 - Преди малко изпих едно кафенце, господине. Колкото до сестра Ви, аз не мисля, че бихме си паснали.

Мъжът се смръщи в недоволство. Какво трябваше да направи, по дяволите, за да разкара тая откачалка от покрива на блока си...?

 - Хм, госпожице, вижте, тук е студено, а както забелязвам от бледата Ви кожа, Вие сте премръзнала... В блока ли живеете?

 - Не, но идвам често тук.

 - Искате да кажете, че живеете тук, на покрива...?

 - Не, Господине, това ми е нещо като почивна станция, тук разтоварвам. Живея няколко пресечки надолу.

„И таз добра. Това й била почивната станция. Остава да извади една плажна кърпа и да се намаже с масло".

 - Защо не седнете до мен, господине? Да не Ви е страх? - Тя отново се усмихна с една от тия фанатични и влудяващи усмивки и мъжът си помисли, че това вече го изкарва извън нерви.

 - Разбира се, че не ме е страх, госпожице. Познавам този покрив като петте си пръста. Преди идвах много често тук с приятели. Нали се сещате - на по приказка, да пием бира... мъжки работи..

 - Тогава защо не седнете до мен? - Настоя Лайза.

По лицето на мъжа се изписа изумление. Може да е луда, но не беше никак глупава. Но ако това беше начина да я разказа от тук, добре. Поне неговото място беше един вид обезопасено, защото тя бе седнала от външната страна.

 - Господине, Вие се потите. - каза леко Лайза. - Сега определено се вижда, че ви е страх. Кажете ми... какво толкова страшно има в това да седнеш на ръба на един покрив?

„Че ще паднеш, например", помисли си той иронично.

 - Както Ви казах, госпожице, не ме е страх. Потта е от палтото. Адски горещо ми е с него. Имам чувството, че ще се изпържа.

 - Ами тогава, свалете го. Вижте мен... Знаете ли колко ми е добре по тази блузка?Така вятърът и снежинките докосват пряко кожата ми и сякаш я изпълват с живот. Хайде, свалете си палтото.

  Това вече беше прекалено. Отказваше на гостоприемната му покана, караше го да сяда на ръба на собствения му покрив, а сега ще го и разсъблича. Не можеше повече така.

 - Не мисля, че това е добра идея. Все пак е студено, декември сме, из въздуха витаят много грипове, може да се разболея.

 Момичето се взря в него. Чак сега видя красивите й яркосини очи. Те блещукаха като две млади звездички, току-що приключили своя полет към земята.

 - Слушайте... - започна той предпазливо и бавно. - Познаваме ли се от някъде?

 - Надали. - Отвърна тя, без да прекъсва зрителната връзка. - Даже съм сигурна, че никога не съм Ви виждала преди.

 - Вие мен не, но аз вас, да... Слушайте, да не би да живеете в блока, а да се шегувате с мен?

Момичето се усмиха за първи път по различен начин. Някак си, тази усмивка беше по-чиста, по-искрена и детска.

 - Не живея тук, господине. Идвам често, да, и все пак никога не сме се срещали.

 Последва минута мълчание. Мъжът седеше като препариран. В това момиче имаше нещо дяволски познато, което му напомняше за някого, който познава. Какво ли бе то? Или само си въобразяваше?

 - Слушайте, госпожице. Не Ви ли е студено? И защо изобщо стоите тук, не ви ли е страх от височината?

 - Значи Вас все пак ви е страх. - отвърна тя. - И не, не ми е студено, както Ви казах, приятно ми е. А височината - тя не ме интересува. Тя не съществува. Представете си, господине, че сте се уморил... прибирате се от работа и се тръшвате уморено в леглото си. Страх ли ви е да легнете в леглото си?

Той мълчеше. Не знаеше дали това беше истински въпрос или просто някаква поредна щуротия.

 - Не, защо да ме е страх?

 - Тогава, защо да ви е страх да легнете и тук? Защо дори да ви е страх да прекарате нощта тук, да заспите толкова близко до звездите? Вие казвате височината. Страх Ви е, защото можете да паднете. Но помислете, ако не знахте, че това е покрив на блок, ако си мислехте, че е удобното ви балдахинено легло на долния етаж, щяхте ли да се страхувате...?

 - Не, предполагам... - Отвърна той, леко объркан.

 - Всичко идва от самовнушението. Ако си представите, че това тук е вашето меко и удобно легло, ще се изненадате, че можете да прекарате нощта на покрива на 18-етажен блок, без това да е кой знае колко голям проблем за Вас.

- Вие... вие...сте спала тук...?? На това място?

- Разбира се и то не само веднъж. Ако трябва да бъда честна, предпочитам да бъда тук. Само на това място се чувствам спокойна и изоставена от всичко и от всички. Така намирам мир за душата си и сигурност за тялото си.

 - Имате ли семейство, родители... съпруг?

 - Имам родители. Както Ви казах, имам къща. Имам къща, но не и дом. Имам родители, но не и майка и баща. Не мога да стоя и 2 минути в къщата им, защото за мен това време е равно на 2 века мъчение. Всичките тези глупави проблеми, които ръководят ежедневието им, цялата тази изкуственост в отношенията им, всичко това ме побърква. Сякаш няма нищо истинско и непринудено в цялото им земно съществуване. Водят глупави и безсмислени разговори, повтарят едно и също по хиляда пъти, гледат едни и същи предавания в един и същи час... Механизирали са се. Не мога да живея сред машини. Не мога да бъда робот. Затова предпочитам да бъда тук.

- Но... Работите ли? Как се издържате?

- Това никога не е било проблем за мен. Първо, от около месец насам почти нищо не съм яла и съм доста доволна. Чувствам се по-лека и някак си по-жизнена. Вода пия, но за нея не ми се е налагало да давам пари. Или си я събирам дъждовна  или ходя да си наливам минерална от изворите. Ако все пак реша да хапна нещо, имам заделени пари и те не са малко, така че мога да си позволя по някоя пастичка. Понякога работя във фирмата на баща си, той се занимава с недвижими имоти. Разбира се, само когато пожелая, нямам работно време, нито определена заплата...

Тук тя направи лека пауза, за да вдиша чистия въздух и за да се наслади на създалата се тишина.

-И така... Господине. Не мисля, че ще Ви е интересно още дълго да слушате за мен. Нека поговорим за вас. Аз изключително много се интересувам да разбера нещичко за живота Ви.

- Повярвайте ми, в сравнение с Вашия, моят не е нищо интересно. Пия вода от мивката в кухнята, за 1 месец се храня сравнително 84 пъти, живея със сестра си и майка си, гледам „Стани Богат" всяка вечер, след това си лягам. Говоря за едни и същи неща всеки ден, споря за сметката за парно, карам се с майка си колко хляб трябва да изяжда за един ден, а  със сестра си почти не говоря.

Момичето се изправи и се обърна към него най-безстрашно. Очевидно си представяше, че този твърд цимент беше мекото й легло, в което помежду другото не обичаше да спи.

- Вие сте интересен човек, Господине. Но сте много уплашен. Когато ме видяхте, ме помислихте за луда наркозависима, някаква откачена, избягала от лудницата. Искахте да ме поканите у вас, чисто и просто за да ме махнете от покрива си, а после да се обадите на полицията да си ме приберат. Не Ви виня - Добави Лайза, когато видя стъписаното му изражение. - Съвсем нормално е да се учудите, когато видите нещо, което не сте свикнали да виждате всеки ден. Нормална човешка реакция. И наистина... сте смъртно уплашен. Даже не знам как успяхте да се навиете да седнете до мен, но е добре, че го направихте, иначе нямаше сега да водим този разговор. Кажете ми... кой е най-големия Ви страх?

Мъжът замълча. Нещо странно се случваше с него. Сякаш Лайза му въздействаше някак особено. Дори беше забравил за страха си от височини по време на краткия им разговор. Някак си сякаш душата му се беше освободила и бе оставила тялото да си прави каквото иска. Тази енергия беше доста пречистваща. Той се усещаше по-лек, по-безстрашен и дори ситуацията, в която бе попаднал, го развеселяваше.

- Ами... От какво ме е страх? Не се бях замислял. Страх ме... хм... страх ме е да не загубя работата си, да не остана без дом... Страх ме е от смъртта, от тъмното, от паяци и хлебарки. - Тук той се намръщи като 6 годишно детенце, изгубило родителите си в голям супермаркет. - Страх ме е от непознатото, от непредвидимото, от заблудата и от разочарованието.

-Нищо чудно няма в думите Ви, Господине. А помисляли ли сте си, ако загубите работата си и дома си, какво ще правите?

- О, ами ще си намеря нова работа вероятно. По-скоро се притеснявам какво ще прави семейството ми. Те разчитат на мен. Сестра ми все още учи, а майка ми е пенсионерка.

- Какво работите, господине?

- Ами... секретар съм.

- Харесва ли Ви?

- Ако трябва да бъда откровен, не, изобщо не ми харесва. Мразя работата си. Мечтата ми винаги е била да се занимавам с архитектура. Това съм и завършил... Но никога не съм можел да се развия в тази сфера. Или попадах на калпави шефове, които ме мамеха и намаляваха заплатата ми, или пък... просто имаше много по-добри от мен.

Лайза усети, че това беше болната му тема. Когато изрече последните думи, сякаш нещо заседна на гърлото му. Ведрото, понякога уплашено изражение, сега стана притеснено и носталгично... сякаш човекът беше попаднал в някаква дълбока депресия.

- Слушайте, Господине... защо не напуснете работата си? Защо не изоставите всичко? Вие я мразите. Всеки ден ставате с мисълта, че ще е същия като предишния, още един ден от сивото ежедневие, през което вие ще вдигате телефони, ще водите някакви безсмислени записки, които нямат нищо пряко със собствения ви живот. Вие правите пари за някого другиго, не за себе си. Мамят Ви, експлоатират Ви, а Вие си седите като смирено кученце и пилеете ден след ден живота си... защото Ви е страх. Защо не опитате да се освободите от този страх?Това е клопка, Господине. Никога няма да намерите щастието си, повярвайте ми. Чакате, чакате ли, чакате... живеете сигурно, да, но фалшиво. Защо, мислите, се карате с майка си за глупости и не се разбирате със сестра си? Заради цялото това напрежение, което като еластична паяжина е обгърнало дробовете Ви. И докато не промените нещо... Да, Вие, Господине, Вие да промените нещо... Вашата съдба е във Вашите ръце!

- Но... къде ще отида? Как ще си плащам наема? Какво ще работя?

- Вижте. Родителите ми са адски богати хора. Богати, но между нас да си остане, са много нещастни. На младини са водили разпилян живот, ето защо сега ги мъчат най-различни болести. Предлагаха ми да остана при тях, да не работя, а те ще ме издържат, без аз да си помръдвам пръста. За много хора това е идеалния живот, но за мен... за мен това е нещо отвратително. Представете си в какво ще се превърна. Ще стана като тях. Богата, затлъстяла, мислеща единствено как да умножа парите, които така и така могат да ми стигнат за разкошен живот до старини. Какъв е смисълът да живея, щом нямам главна движеща сила? Щом няма нещо, което да ме кара да се боря, да спечеля живота си и щастието си със собствен труд? Цялата им къща е обзаведена с мебели от Англия, Холадния, Швейцария, Италия... в един момент обаче тези мебели спират да съществуват. Не им се радват, защото дори ако някоя мебел се повреди, те ще могат да си купят друга такава, че даже по-скъпа. Те не се радват на нещата, които имат. Те са просто част от тези неща. Не е ли тъжно, Господине? Родителите ми отдавна са загубили своята душа. Те живеят заради тези вещи, живеят заради някаква измислена ценностна система... и като Вас са до болка изплашени. Но те не плачат, защото ще останат без дом или без хляб... Те плачат, защото са затворници в собствената си къща, защо са роби на собствените си вещи. А отстрани всички си мислят колко са щастливи... колко са влюбени и усмихнати, какъв страхотен живот живеят. Майка ми излиза, начервисва устните си и напудря лицето си, облича се в Армани и Гучи, усмихва се изкуствено и плоско на всичките си „приятелки", а те горките, заблудени същества си мислят какъв ли приказен живот си живее там, в далечния палат на баща ми. Вие също си мислите така. Вие работите тази глупава Ваша работа, за да си осигурите такъв живот. Знаете ли въобще за какво работите? Знаете ли защо се мъчите всеки един ден? За да бъдете роб, да станете машина...? Това ли е, което желаете? Това ли е стимулът на живота ви, вашата мечта...?

Мъжът седеше стъписано, загледан във връзките на обувките си. Това момиче беше много мъдро. Говореше умни неща, които той не успяваше да асимилира. За пореден път усети топлината на гладката й кожа и се взря в кристалните й, сини очи. Толкова искреност и толкова грижа не бе проявявал никой към него, дори и най-близките му. А сега, една напълно непозната жена, се опитваше да трансформира всичките му убеждения, целият му живот и като че ли успяваше, защото той я слушаше с възхищение и абсолютно преклонение. И все пак страхът не бе изчезнал.

- Но... все с нещо трябва да се яде, Госпожице. Аз не съм сам. Ако бях сам, може би щеше ми е много по-лесно. Имам дълг, имам сестра и майка. Не мога да ги оставя на произвола на съдбата.

- Ама кой Ви е казал, че няма да работите нищо? Вижте... Казахте, че сте завършил архитектура. Имате ли някакви скици на сгради, на стаи, къщи, каквото и да е... Опитвал ли сте се да проектирате нещо напоследък...?

- Имам, да... Но напоследък не ми остава време от работата ми. Скиците са стари и повечето въобще не струват.

- Господине... Бихте ли ми донесли някоя скица? Искам да я видя, любопитна съм.

- Ами всъщност... сега не разполагам с такава... Всички са в службата ми. Понякога драсвам нещо в обедните почивки, скришом в тоалетната, за да не ме види шефът ми.

- И ги криете в шкафчето си?

- Точно така. Но това да си остане между нас.

Момичето се усмихна закачливо. Изведнъж тя забеляза, че той гледаше голата й глава, мъжът разбра това  и притеснено отмести погледа си.

- Извинете аз... не исках...

- Не, няма проблем - Прекъсна го тя. - Свикнала съм. Не виждам защо им е толкова учудващо на хората. Толкова мъже с голи глави има и не е нищо странно, а когато една жена се обръсне, тогава всички извръщат погледи към нея.

- А Вие как решихте да обръснете главата си? - попита той с огромно старание да изпълни лицето си с невинно любопитство.

- Ами понеже не е модерно. Мразя модата и с твърда крачка се стремя да вървя срещу нея. - Тя се засмя веселяшки и подръпна дългата си кафява рокля. Той също се ухили за първи път тази вечер.

- Слушайте... става късно. Аз... аз трябва да тръгвам. Може би... да се видим пак. Кога сте тук?

- Всеки Божи ден.

- Ами не знам дали ще мога да дойда пак утре, но към края на седмицата ще намина. И настоявам да ми дойдете на гости. - Мъжът се изправи, този път доста по-уверено от преди, заоправя гънките по джинските си и изтупа дебелото си палто.

- Щом настоявате, какво пък... ще дойда.

Мъжът вече вървеше към малката полу-притворена вратичка, водеща към стълбището. Почти беше стигнал, когато се спря.

- Благодаря Ви за отделеното време и за поучителните думи. Вие сте интелигентно момиче и съм сигурен, че ще имате много възможности в живота. А сега... лека нощ и приятни сънища!

- И аз Ви Благодаря, г-н Николов! Лека нощ...

                                                               ***

Мина цяла седмица откакто не се беше качвал на покрива. Реши, че е редно да отиде да посети новата си приятелка и затова се издокара, слезе до магазина да купи няколко шоколада и тържествено се заизкачва по стълбите. Имаше да й съобщи толкова много неща. Сякаш от последния им разговор животът му се бе променил коренно. Без да подава никакви документи за работа, без да изпраща каквито и да било скици, преди 2 дни откри в пощенската си кутия покана за интервю за работа като архитект в една новооткрита фирма. Писмото казваше, че скиците на 2-та хотела са одобрени и стига да желае, може да се яви по всяко време и да започне работа! Такава новина заслужаваше почерпка, а и той знаеше, че Лайза щеше да се зарадва от сърце да разбере това.

С леко треперещи ръце той бутна малката вратичка към покрива, а тя дразнещо изскърца.

- Госпожице - продума с равномерен тон мъжът. - Тук ли сте...?

Никакъв отговор не последва.

За негово голямо учудване нямаше никого. Тя му бе казала, че всяка вечер е тук, бяха се уговорили да се срещнат, а ето, че я нямаше. Обходи целия покрив, за да види дали не се беше скрила или потулила някъде. Когато стигна до мястото, където лежеше преди, подпъхнат под ламарината, се развяваше лекичко лист хартия.

Беше писмо.

Мъжът го разгъна трескаво, а пръстите му затрепериха още по-силно...

С красив почерк и извити букви беше написано следното:

„Скъпи приятелю(надявам се не ми се сърдиш,че вече ти говоря на Ти),

Знам, че ако четеш това, значи, че не си ме открил тук горе, на покрива. Истината е, че напуснах преди няколко дни, защото ми се наложи да отида на едно място. Но ти не се притеснявай... живот и здраве, ще се върна скоро и ще се видим пак. В това писмо прикрепям плик със малко мои заделени пари. Вярвам, че на теб ще ти трябват повече, отколкото на мен. Надявам се да ги използваш разумно, така че да те ощастливят по някакъв начин и да направят живота ти по-лек.

                                                                   С най-добри пожелания, твоя приятелка - Лайза

П.С. - Поздравления за новата работа! Надявам се да намериш това, което търсиш."

Студена тръпка мина през цялото му тяло. Лайза...? Лайза? Чистачката, която всеки Божи ден чистеше стаята, в която работеше? Дъщерята на бившия му шеф?

Осъзнал какво ставаше, той седна на студения цимент, за да си поеме дъх. В продължение на 1 година беше работил рамо до рамо с това момиче и все пак... никога не си бяха продумали и дума. Ето защо му беше толкова позната! Ето защо се почувства толкова странно при вида на тези изкусителни сини очи. Нима беше възможно? Всъщност беше. Никога не й беше обръщал внимание, защото беше прекалено зает да отговаря на телефонни обаждания и да си води бележки. А тя винаги носеше кърпа около главата си, която покриваше половината й лице. Отначало той си мислеше, че е от някоя силно религиозна мюсюлманска държава, но по-късно разбра от клюките на колежките си, че беше болна от левкимия и затова баща й я принуждаваше да носи забрадката. До сега тези неща не го бяха вълнували. Бяха минавали покрай главата му като някакви несвързани изречение, без никаква важност. В един момент сълза се стече по лицето му. А след нея още една, и още една... Седеше там, на покрива, държеше измачканата хартия и плачеше неспирно и неудържимо, като малко дете. Тогава стана и отиде там, където беше тя, на ръба на покрива, върху студената ламарина. Легна и погледна надолу, 18 етажа по-надолу, колко миниатюрни човечета изглеждаха хората... И плачеше все така с глас, докато слънцето залезе и нощта се спусна над града... Държеше писмото плътно до сърцето си, така, сякаш го топлеше и му даваше сила.

- Прости ми, Лайза, Прости ми! - стенеше, а думите му сякаш се давеха в неспирния плач. - Прости ми... И... Лека Нощ!