На най-прекрасната сестра на света;

На всички моменти, които сме имали

и на тези, които сме нямали.

Благодаря ти.

Обичам те

Странно как винаги съм изпитвала непреодолима симпатия към малкото прозорче на задната стая. Може би защото стаята бе боядисана зелена и светлината, онази светла, слънчева светлина, струяща през стъклото, ù придаваше някаква магическа осанка, или пък защото въпросният прозорец гледаше към онова голямо дърво, което толкова обичах… Не знам. Но всеки път, когато имах нужда да размишлявам или да се отърся от нещо, то ме приветстваше с лъчи и неосезаема неземна красота, носещи ми неописуем душевен покой. Като врата към непознат Свят, то винаги си седеше там и смирено чакаше да го навестя.

И ето ме, изправена отново пред него. Черешата беше отрупана с плодове, алено червени като вино, приканващи те да протегнеш ръка и да си откъснеш две-три, а после да бленуваш за още. Из въздуха се носеше миризма на цветя. Две пеперуди сякаш се гонеха, или по-скоро танцуваха, около един розов храст. Толкова леки и свободни. Нещо напълно и абсолютно невъзможно за мен. А и все пак те бяха две. Две. Винаги е по-лесно, когато сте двама.

Но как може човек да е сигурен, че може да има вяра на тези, дето уж са приятели. Все пак те са просто странстващи души, случайно пресекли пътя си твоя. Не почувстваш ли връзката, не усетиш ли хиляди нишки да те теглят към другия, трудно можеш да кажеш, че приятелство между вас наистина съществува.

Винаги съм се чувствала някак сама. Сякаш всяко живо същество около мен говори на различен език и е неспособно да възприема нови твърдения. Хвърлих отново едно око на пеперудите. Напълно еднакви, разбиращи се без думи. Идилия. Мечтата на всеки авантюрист. А нали не трябва да спираме да мечтаем…

Да бе, как не. Сякаш не си познавам късмета.

         На вратата се почука три пъти. Явно беше време. Последната една година беше същинско мъчение за мен. Не съм от най-търпеливите и определено не ме бива в чакането.

         Не знам как успях да намеря пътя към спалнята, уж толкова познат, а в момента сякаш напълно чужд. Открехнах вратата. Сякаш някаква плахост се четеше в движенията ми. Може би за да не вдигам прекалено много шум. И когато най-сетне се престраших да вляза, я видях. Седеше на леглото и размахваше някаква гумена играчка. Прекосих разстоянието на две крачки и клекнах, за да може очите ми да са на едно ниво с нейните. Толкова чисти, детски и магнетични, че те пленяваха за миг. Тя ми се усмихна, показвайки шестте си малки зъбчета. Бях потресена. Някакво странно усещане се намърда вътре в мен и ми отне време да се отърся от случилото се, осъзнавайки какво бе станало току-що. Връзката. Това малко същество някак си бе успяло да нагази надълбоко в сърцето ми и едно беше сигурно – нямаше как да излезе от там.