12.07.2008 г., 18:39 ч.

На... той си знае... 

  Проза » Други
972 0 1
1 мин за четене
Люлееш се. Краката ти следват инерцията и люлката лети все по-нависоко. Тялото е напрегнато и следва чистото движение на махалото...
   Превърнал си се в перпетуум мобиле и отмерваш секундите. Едва, две, три... Мисли една, две, три... Въпроси един след друг туптят в главата ти. Ти си човек все пак и за това питаш. Обичаш, а се питаш дали не грешиш? Болката в сърцето расте и тупти в главата. Защо те боли след като обичаш? Защо се страхуваш?
   Следваш хода на събитията според теб... Стоиш, мълчиш, таиш... Тинята обхваща цялото ти. Виждаш очите му нали? И те боли... Боли те от предателството. От идеята, че твоят герой емоционално не е надскочил кроманьонците. Той не прави разлика между добро и зло, между любов и омраза. Убива, за да се почувства добре. Това го кара да живее. Убийството на едно сърце. Страстта е храната. Но не онази страст възпята от Шели. Не дори онази грешната останала ни от Сафо. Това е страст на тялото, не на ума. Но тя не е и животинска, защото не оставя поколение. Просто страст, кроманьонска.
   Лицето му, истинското, любимото... Кара те да потръпваш и да ти омекват коленете. Обаче зад тези очи, зад тази усмивка е нищото... Вакуум. Не хаoс. Защото Хаoса е съзидателен. Той е в теб и създава болката. Искряща, пулсираща, търсеща. В мрака. Към светлината, която ще се устреми, за да излезе и да изгори.

© Деси Мандраджиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Страхотно! Все едно си и същевременно не си част от този хаос. Много ми хареса начинът, по който с най-обикновени думи описваш нещо изключително сложно. Това е изкуството- чисто, кратко, съдържателно! Успех!
Предложения
: ??:??