* * *

Зачезна към морето неочаквано. За няколко дена. Едни приятелчета минаха да го вземат неочаквано. Бяха тръгнали към Каварна. Поредният концерт. Не можеше да пропусне подобно изживяване. Завърна се посреднощ. Навън – тъмно. Апартаментът – празен. Да се съдереш от тишина. В стаята му – ред и чистота. – да ти изтече душата от скука! ПЕЦАТА мълчи в сиво. САМСУНЕГЪТ (уредбата „Самсунг”) му приглася. Прозорецът - отворен да се разхлади.
Как му липсваше всичко това! Най-много – „УУУ”. Включи компютъра – само за малко. Беше станал един от тях. Как го казваше СТИХОЕДа – сайтовист.
В Каварна прекара страхотно, въпреки всички неща, които го бяха отделяли напоследък от музиката. Не беше непрекъснато със старите си приятели. Всичките му приятели бяха все от тази среда. Преди тайфата му стигаше. Или ако не е с тях - да нахлупи слушалките и да пусне нещо от техните – ШУМОТЕВИЧНИТЕ. Само това! Друго не му трябваше. Мислеше, че ако е отдаден на нещо, то трябва да е докрай, изцяло – или всичко, или нищо! И всичко да се върти около това – приятели, време, мечти, планове. Миселеше, че ако един ден музиката престане да бъде всичко за него, то просто ще престане изобщо да я харесва. Не, потребността от музика не се лекува! Разбра го на концерта. Когато се обадят други гласове в теб, когато откриеш нещо друго, което да те поглъща, това не убива другите ти потребности. Като приятелите – фактът, че имаш повече от един, не означава, че не си добър приятел.
Море и музика! Душата му потече. Когато изпитваш истинска необходимост да вършиш нещо, то е като да дишаш, както казваше дядо му. И докато потъваше в свободата на ритъма, мислите му се въртяха около новите му познати, думите на СТИХОЕДа, учудването на майка му, замечтаността на БЛЕЙКЪР и закачливостта на БЪРБОРАТОРКАТА. Тъмно. Мирис на море. Бяха се завлякли нощем на плажа – огромна шумна тълпа, а сякаш е сам. Вълните приплискват на тласъци. Водата проблясва в черното. Отнякъде прорязва глас на щурче. Безобразна тишина, а толкова мелодична! Хипнотична. като музика. Такава музика му трябва за НАЧАЛО и тъмносин фон. Така контрастът ще е по-силен при преминаване към стиховете на бял фон – като раждане!
... Мислите му трескаво продължаваха да работят... без музика пръстите му барабаняха – водени от някакъв въображаем такт, който чува вътре в себе си. „Ами ако – загриза го съмнението – вместо да надправи добро, се получи обратното?” Та той въобще не разбира от поезия! Ако стихотвоернията на Старши въобще не са за показване? Не беше помислил по този въпрос. За него те не бяха нито по-хубави, нито по-лоши от другите, но какво може да каже той, да си признае насилва се да чете поезия! Поне в повечето случаи. Стихотворенията на Стария му се виждаха хубави по отношение на рима и ритмика – класически. Малко старомодни някои от тях – отдаваше го на разликата в поколенията, на места - прекалено сантиментални... Напълно нормално беше да се сторят сантиментални на един почитател на твърдата музика. Не може да се довери само на собствената си преценка. „Борис Кръстев! –това беше името на СТИХОЕДа, за първи път идваше в мислите му истинското му име – Той няма да ми спести истината! Трябва да говоря с него. Трябва да се ВИДЯ с него!”

* * *

В два през нощта СТИХОЕДът едва ли беше буден, поне не беше на компютъра. Най-сигурно ще го открие сутрин. Трябва да стане рано. Затова сега трябва да поспи. Но подозрението, че СТИХОЕДът няма да се е стърпял при отсъствието му и все ще му е оставил някакво съобщение, го накара да включи компютъра. Беше прав. Имаше съобщения. Оранжевите квадратчета мигаха насреща му: БЛЕЙКЪР, СТИХОЕД, БЪРБОРАТОРКАТА и... АЙЯ! Посегна първо да отвори нейното прозорче. В него чернееха два реда от безсмислени символи, съобщението, явно изписано на кирилица, не се разбираше при предаване офлайн. БЛЕЙКЪР беше изписал с латински букви: „Къде се губиш?”. БЪРБОРАТОРКАТА му беше изпратила също на латиница: „Отвори си пощата!”, а в прозорчето на СТИХОЕДа се мъдреше цял ферман, въпреки, че той се справяше бавно с писането на латиница и това много го изнервяше:
СТИХОЕД (19,30 следобед): „И теб те е пипнала заразата, ХЛАПЕ! По коментари чак си ме задминал!”
СТИХОЕД (10,53 предиобедбед, явно на следващия ден): „Леле, ХЛАПЕ, да знаеш кой те е коментирал!”
СТИХОЕД (13,13 предиобедбед): „Още ли не си се появил?”
СТИХОЕД (13,13 предиобедбед): „Истината или нищо? Все пак ще си го кажа:
ХЛАПЕ, професионализмът и талантът се усъвършенстват с опита и занемаряват със славата, но първото не се придобива! Съжалявам, ХЛАПЕ, да беше прихванал от по-талантливите! Ако искаш да чуеш друго – виж под творението си лЪскателствата!”
Да се смее ли, или да се ядосва? Не беше зле. И откъде изведнъж бе прозрял, че е хлапе? Хвърли го в размисъл до такава степен, че нетърпението да чака до сутринта и любопитството, какво му е написала АЙЯ, избледняха. Строполи се в чаршафите. Слава-богу умората го погълна и изтри мислите му.

* * *

СТИХОЕДът беше този, който го въведе в течение на губещите му се дни от живота на „УУУ”. Поговориха си набързо. Останал озадачен от публикацията му, но когато Георги спомена, че иска да се видят, (уговориха си среща за вечерта), остави въпроса за тогава. СТИХОЕД бързаше да излиза и нямаше много време. Беше припрян, набързо говореше, думите прескачаха една през друга, изреченията оставаха недовършени: „Между другото те е коментирал Крум Георгиев... („Кой пък е тоя?”), син на Георги Крумов – известен поет, наскоро почина... Не знам с какво си му станал симпатичен – всички коментари след него го повтарят, не че и преди него са различни... Казал нещо от рода: сюрреалистичен символизъм... Ако не знаеш какво си скрил зад символите – прочети си, разтълкували са те... 34 коментара до снощи. От тях само пет не са ласкави... Направо си бум! И само с едно стихотворение! Ще си поговорим довечера, хайде, тръгвам!” За десет минути СТИХОЕДът се изприказва и замлъкна. Скри се някъде, потегли нанякъде по свои задачи, а думите му – задъхани и забързани – останаха да барабанят в главата на Георги. Даже не успя да го попита какво беше станало с ония негови бляскави стихотворения. Нищо. Ще прочете. То си го пише в сайта – всичко. Всяко чудо – за три дена, каза си. Ала защо ли вече седмица беше продължил тоя шум около „неговото стихотворение”?
Два часа изгуби в „УУУ”. Изчете всичките коментари на „Никога не е късно”. Някои – по два и три пъти и, докато ги четеше, се връщаше към написаното от „него”, което коментираха. Толкова беше сложно – неразбираемо! Струпването на безглаголни изречения ... липсата на препинателни знаци ... хаотизмът в преднамерено-стилистико-символичен замисъл, който поддържа целостта и единството на ... транспарантността на метафоричните параболи ... структурния паралелизъм и спонтанността на поетическия изказ... егзистенциалното перифразиране на адаптивността в новото интернет-соцпространство (леле – дядо му и инетрнет!)... Половината от чуждиците подразбираше, но в буквален смисъл, само благодарение на това, че учеше английски, половината от българските думи губеха значението си в контескта, останалата половина барабаняха по главата му, опвайки до последно музикалния му слух. А той беше свикнал с ударни инструменти – до болка!
Хвърли едно око и на творенията на СТИХОЕДа. Той не беше публикувал нищо ново. Последното си беше онова шантаво „На лов за хайку”. Хм, странна работа. Ще трябва да го попита. На всички ли им ставаше нещо? Или беше от жегите? Главата му съвсем се замая. Денят беше горещ, напрегнат. От малкото сън и светлината на монитора му се зави свят. Затвори очи. В тъмното под стиснатите му клепачи в оранжево се изписаха думите на СТИХОЕДа: „Професионализмът и талантът се усъвършенстват със опита и занемаряват със славата ...”
Сети се за посланието на БЪРБОРАТОРКА и реши да си разгледа пощата. Имаше три нови писма. От някакъв сайт за съученици – имало нови регистрации, от БЪРБОРАТОРКА и от АЙЯ. Не се стърпя и отвори първо нейното. Три изречения.: „Стихотворението ти е никакво. Или е толкова сложно, че аз не разбирам нищо – нито от смисъл, нито от форма. Не ти оставям мнението си в сайта, защото държа ти да го четеш, а не другите. АЙЯ”
След това писмо му се прииска АЙЯ да е при него точно сега. Да не става на струна при мисълта какво да й каже. Двамата да четат публикациите и коментарите. Да седят един до друг, да раздели слушалките на две и всеки да си има по една в ухото. И докато четат префърцунени коментари, музиката да изпълзи през слушалките, Инфлеймсите да ги разтресат за косите, да попъплят мозъка, да погъделичкат приличието... Но Айя е толкова далече. И така различна. Тя дори не слуша подобна музика. Не са говорили кой знае колко и са си така чужди. Защо тогава все се оглежда за нея? Най-обикновено момиче със звънлив смях и светнали очи, само дето с нея се чувства неловко... А след два дена има и рожден ден. Как ще измисли какво да й напише!
Дрезгавият глас от слушалките дращеше мозъка, раздирайки думите: „Главата в стената докрай, до последно!...Докато рухне и тази стена... Главата в стената до болка! Мечтай смело!... Стена след стена... Преследвай мечтите смело!... Главата в стената...”
„Хубаво е, че си искрена!” – написа й в отговор и прикачи песента към писмото.

* * *

-Ха здравей! – на скамейката отсреща стоеше подобие на дядо му. Приличната външност на СТИХОЕДА го изненада. Неизменната така позната му бяла ризка с ръбове на ръкавите, малко джобче с подаващо се БТ-е от него, тъмен панталон, безупречно изгладен... – Ти какво, не ме хареса ли? – хилеше се СТИХОЕДът насреща му – или не очакваше да видиш някой като дядо си? Ха-ха! Аз пък, ХЛАПЕ, очаквах да видя някой като внука си. Поне от няколко дена...
-А, не... не си те представях така...
-Ами как, по наше време не се носеха дънки с дъно до коленете, сега ми е късничко да свиквам с тях...
Пред езерцето в южния парк, очи в очи със СТИХОЕДА. Виж ти – изненада! Не беше си го представял така. Тоя приличен вид не подхождаше на представата му за шегаджията, пред който отпущаше душата си, та даже придобиваше дар-слово! А ето че си глътна приказките. Всички ли от това поколение са като от един калъп? Борис Кръстев се изправи. Ръкуваха се. Черни сдържащи усмивката си очи и стиснати прави устни. Беше по-висок от дядо му. Гледаше право в очите като него, но някак различно – със самочувствие. Тръгнаха рамо до рамо. Вървяха двайсеттина метра без да си продумат. Неловко мълчание. В мозъка му се вряза настървеното чирикане на врабците над главите им. Скрити там някъде в листата, те водеха припряно някакъв спор. Старецът стъпваше в крак се него. Дори походката му бе безшумна, като на младеж. Борис Кръстев – това бил той, сладкодумецът от „УУУ”! Георги Преглъщаше и все не се решаваше да заговори.
-Е, - погледна го въпросиелно – кажи сега за какво искаше да се видим! Ето, вече ме видя.
-Ами, аз... всъщност аз не съм Георги Измирлиев Георгиев... Аз съм, обаче... – Георги съвсем се забърка. Как да обясни кашата с най-обсъжданото произведение на „сюрреалистическия символизъм”, както го бяха нарекли в сайта! И къде се дяна лекотата, с която течеше разговорът помежду им, докато бяха скрити зад прякорите в чата?
-Ама ти какво? Ти съвсем си глътна дар-словото, бе, човек! Толкова ли съм страшен?
Разговорът потръгна. Стихоедът си беше Стихоед – същата „драка”, която се опитва да му вдигне духа и да погъделичка мозъка! Георги му разказа какви намерения има и получи пълната му подкрепа. Разбраха се,като набере стиховете, да му ги изпрати.
-Пък ти откъде разбра, че не съм на 65? – полюбопитства Георги.
-Хм, Наборе, нашето консервативно поколение такива модерни писаници не пише.
На свой ред го хвърли в размишления:
-Тия „писаници” все пак са на дядо ми!
-Тия в сайта ли? Не ми се вярва! Пък аз рекох да създам пародия на съвремената поезия, пък дядо ти взел, че се измодерчил повече от мен. Ама ти, сериозно ли?
-Ще видиш! Да знаеш и аз как се пулих пред твоите последни бисери. Знаех си, че има нещо, знаех си...
-Наборе, Наборе, никога не е късно да станеш за резил! Пък сега как да си призная, като ще обидя добрите душици, дето ме хвалиха?

* * *

Мониторът се ококори в синьо. Двете снимки – на бебе и на възрастен мъж, предизвикаха усмивката му. Стрелката застана върху надписа под първата снимка „НАЧАЛО”. Екранът премига в бяло. В горната му част останаха двете познати очи на фона на красиво небе.
-Виж, това тук е твоето има – майка му посочи красивите сини букви отдолу като водно отражение: „Георги Измирлиев Георгиев”.
Под името – анимирана снимка на морски бряг. В дъното се появява вълна, нараства, нараства и се разбива в брега. Втората вълна изтласква надпис, който излиза извън снимката и застава под нея: „Никога не е късно... да сбъднеш мечтите си!”
-Заглавието.
Показалецът на мишката щракна върху надписа. Отвори се нов екран, изписан с равни ръкописни букви:
„Докато дишам
Дързост
Младостта ме носи
Крила
Полет
...
Пролет
Песента на птиците
Сърцето е живо...”
-Сега внимавай, това тук...
Разширените му очи гледаха светналия екран – пъстри, потъмнели от вълнението, със сребристи точици около зениците му. Същите като на другия Георги Измирлиев Георгиев, но отворили се с половин век по-рано за белия свят. Георги Измирлиев – Старши не можеше да повярва на очите си. „Никога не е късно да сбъднеш мечтите си” – това бяха неговите думи, които често обичаше да повтаря. Дъщеря му му обясняваше гордо, а внукът, притихнал, го наблюдаваше отстрани.
...това тук...
-Разбирам, - прекъсна я той – това тук е съдържанието.

КРАЙ