На върха на иглата

Разказ

Брат ми, сори че ти пиша след толкова време. Не можах по-рано. Как е малката? Тръгна ли на училище? А Нели как е? Спомням си ви двамцата още от детската градина. Обичам ви. Не съм ви забравил, ей!

Скоро си идвам. Първо трябва да свърша нещо. Пиша ти, защото сигурно няма да успея да ти го кажа… Тази вечер ще стана убиец и ми е нервно. Втриса ме ужасно. Мисълта, че ще отнема живота на друго човешко същество ме вледенява. Мислел съм го с години, надъхвал съм се, но сега изведнъж нещо ме достраша. Обаче ще го направя, човече, ще го направя!

Не искам да бъда запомнен с това… само на тебе ще кажа… ако не забравя… щото много забравям, човече. Малко неща помня от детството, ама помня тебе. И тайфата. И онзи. Знаеш кой. Онзи.

Събрали се бяхме ние, хлапетата, в детската градина, до Мимето. Ти беше с Нелка още от тогава… тя май ме харесваше, но аз не правих нищо с нея… а може би правих. Кой да помни? Детска му работа.

Така и не го забравих, брат. Появи се от ъгъла. Ние чоплихме семки, а ти ми ги плюеше в лицето. Хаха. Изглеждаше като извънземно, брат. Не ти – той!

Очите му бяха изпъкнали като на охлюв! Ей такива, големи, огромни очи. Знаеш ги, нали? Събрахме стотинките от джобовете и той ни я даде. Мислихме, че ни е продал магданоз. Хаха. Така си мислихме! И после я изпушихме. Не беше първо качество като ония хибриди, дето после ги гледахме в оная изоставена сграда. Помня как им пуснах семето и си викам: „тука нищо няма да стане“… кво става? След половин година се връщаме и гледаме два метра растение. И то да беше едно. Цяла дива плантация. Дива като самодива, помниш ли го тоя лаф? Хаха… Май сме големи вече за тия работи, ама като се сетя, все ми мокри на очите.

Искам пак да сме деца. Липсва ми онова безгрижие. Тогава бяхме свободни. Истински свободни. И продавахме най-добрия коз в околността. От нищото направихме пари… и то с твоя мозък.

Покрай парите не закъсня и дрогата.

Не искам да пиша за това.

Вече е минало.

Сега съм нов човек. Чист. В смисъл – не се боцкам. Не пуша… нищо не пуша. И не пия, и бира дори. Само натурални сокове. Майка праща портокали от Гърция и всяка сутрин започвам със сок. Майка, в смисъл, майката на Анета. Моята мацка. Сладурана е. Ще ви запозная. Тя също беше закачена. Но двамата успяхме. Човек може всичко, стига да обича и да го поиска. Не че е лесно. Да искаш не е избор, а сила на волята. Който не е бил на игла, не знае.

Срещам хора и те не разбират моята победа. Нямало бивши наркомани, викат. Смеят ми се в лицето. Ама и аз се смея. Не от злоба. Обичам ги. Обичам всички, защото знам, че те просто не знаят. Даже и десет висшета да имат, и пет мерцедеса да карат, за мен те са едни мъртви души и толкова. Не ценят малките неща, брат. Имат ръце за големите, пък малките им се изплъзват между пръстите. Никога нямат нищо, защото това, което искат, винаги е в бъдещето и като го получат, търсят нещо ново.

За това ми се живее, брат. Да дишам, без дрога. Вече съм на трийсет. От две години съм чист, ама все се чудя какво ли щях да правя с живота си, ако не бях наркоман.

Дали щях да карам тия мерцедеси или не?

Щях ли да ценя малките неща?

Не знам, брат.

Изгубих най-хубавите си години и това ме изяжда от вътре. Обвинявах себе си. Най-вече себе си.

И ей го на – събудих се днеска, излязох да тичам… да, след като си изпия сока, вече тичам… и той беше там, на улицата, с големи, изпъкнали очи. Говореше с едни хлапета посред бял ден.

Мислех, че е пукнал!

Сигурно и ти си мислил същото.

Обаче ей го – жив, мамицата му. И продължава да трови живота на младите. Коз? Амфети? Не знаех, но щях да проверя.

Проследих го. Не мислех какво ще правя с тоя убиец. Просто го проследих. До тук, в тази стая, където го завързах за леглото. Нищо не му казах. Той знае. Много добре знае. Даже ми се смее. Сякаш го иска.

Ама не мога, брат. Страх ме е.

***

Прочетох какво съм написал. Поне пет пъти. Ножът стои от лявата ми страна, студен. Не мога да го сторя. Знаеш ме, какъв съм нервен. А и все ми става лошо от кръв. Ами ако почне да буйства и да се тресе? Как ще го ръгам тогава? В сърцето или в гърлото да се целя?

Претърсих къщата за инструменти. Наредил съм до ножа един чук, трион, бор-машина и спринцовка. Да, копелето има хероин! Може да му забъркам една убийствена свръхдоза и да си тръгна.

Така ще направя. Няма да се цапам с кръв. И дори така, пак треперя. Убийството е сериозен грях. Искам да се успокоя. Наистина. Имам нужда от съвсем малка доза… Ама съвсем малка… За спокойствие. Нали знаеш – само на върха на иглата.

30.04.2015г.

гр. Пловдив