Не лесно да си инвалид в България. То за здравите хора не е лесно, а пък за инвалидите да не говорим. Вероятно е коректно да се каже „хора със специфични двигателни потребности”, за да не се засегне някоя неправителствена организация. Да приемем, че съм се изразил така. Всеки се оправя сам, както може, ако може, защото държавата не прави почти нищо, или греша? Понякога справянето с проблемите изисква изключителна изобретателност и интелигентност, наистина.

  Илина беше оправно македонско девойче, но колкото и оправна да беше, нещата не вървяха. Просто нямаше как да вървят. Беше се разболяла от полиомиелит през далечната 1991 г. и вече двайсет и две години имаше двигателни проблеми. Левият ù крак бе атрофирал и се бе скъсил с повече от десет сантиметра, така че тя не можеше да се придвижва без патерици. Беше опитвала, но след няколко тежки падания се бе отказала, тъй и тъй ужасният дефект не можеше да бъде скрит, а и гротескното кривене при ходене не беше приятна гледка. Имаше вариант да си поръча обувка с по-дебела подметка за левия крак, но глезенът ù беше изкривен навътре и можеше да се счупи при някоя непремерена стъпка, така поне ù каза лекарят. Нямаше смисъл да рискува. Илина свикна с патериците и можеше да изминава километри без да се измори. Използваше болния си крак само за подпора, след като нямаше как да разчита много на него, а десният, чийто мускули вече бяха силно развити, вършеше цялата работа. Илина беше амбициозна и умна, завърши с отличие икономическия университет, но финансовите проблеми направо я смазваха. По време на следването си беше работила като секретарка в една фирма за производство на дограма, но парите едва стигаха за покриване на наема. Справяше се с помощта на майка си, която работеше в Испания и изкарваше добри пари. Бащи си почти не познаваше, той беше потърсил реализация в Австралия още през 1996 г.  После майка й се разболя от бъбреци и се прибра в България да се лекува и Илина трябваше да разчита само на мижавата си заплата. Едва издържаше на мизерията. Когато завърши, опита да си намери по-добре платена работа, но не успя. Беше принудена да се прибере на село, при болната си майка. А там животът беше още по-труден - майка ù се бе скапала психически. Илина беше много хубаво момиче, симпатично, слабичко, с дълбоки черни очи и разкошна черна коса, но нямаше успехи сред мъжете, разбираемо – никой не искаше за жена инвалид.

  Илина беше принудена да търси някакво решение, още повече, че сега майка ù имаше нужда от нея – налагаше се бъбречна трансплантация. Чичовците ù искаха да помогнат, но финансовите им възможности бяха доста ограничени.

  Илина се върна в София и се опита още веднъж да си намери свястна работа, пак не се получи. Никой не ù предлагаше повече от 500 лева, а тези пари, при положение, че трябваше да живее под наем, означаваха едно единствено нещо – мизерия.

  Илина взе пари назаем, от опасни хора, боядиса си косата в предизвикателен рус цвят, купи си скъпи подлакътни патерици и замина за Холандия. Но преди това предприе специални мерки спрямо изсъхналия си крак. Единствената ù приятелка, която бе студентка по медицина, по нейно настояване гипсира болния ù крайник от основата на пръстите до средата на бедрото. Гипсът беше по-дебел от нормалното, за да се прикрие фактът, че под него се крият атрофирали мускули, а свивката в коляното правеше почти невъзможно да се забележи, че крайникът е много по-къс от нормалното.

  Илина вече се придвижваше с мъка, и заради тежестта на гипса, и заради това, че не можеше изобщо да се подпира на левия си крак. Чувстваше се по-беззащитна от всякога. Но беше твърдо решета да осъществи замисъла си.

  Намери си най- евтината възможна квартира В Амстердам и се зае да обикаля баровете да си търси мъж. Нямаше проблеми с комуникацията, защото английският ù бе почти перфектен. Не смяташе  да става и проститутка, просто искаше да си намери свестен мъж, постоянно гадже, което да й реши финансовите проблеми. Отклоняваше предложенията за неангажиращ секс, търсеше „истинския” мъж. Лъжеше, че е пострадала при каране на ски, и така укриваше факта, че е саката. Всички се връзваха за ските, но никой не се хващаше в мрежите ù, сякаш усещаха, че нещо не е наред. Красивото ù лице и стройната ù фигура бяха като магнит за мъжете, но само за ден–два. Не я хващаха в лъжа, просто усещаха отчаянието ù и бягаха надалеч. Един успя да я подлъже, че я обича и цяла седмица не напусна леглото ù, след което обаче се изпари като дим. Парите свършваха и скоро нямаше да може да си плаща наема.

  Една привечер реши да посети новооткрит бар, за чието съществуване бе научила от пресата. Трябваше да прекоси пеш парка и направо завидя на хората, които можеха да карат велосипеди. Да не говорим, че бе завалял неприятен ситничък дъждец, който мокреше асфалтовите алеи и затрудняваше още повече придвижването ù.

  Погледът ù се спря върху блещукащите върхове на две кожени пантофки, които бяха подхвърлени небрежно до една от близките пейки. Изглеждаха нови, необувани сякаш. Спря и се наведе да ги огледа по-хубаво. Наистина бяха нови, освен това бяха от скъпа марка и най-вероятно струваха повече от 300 евро. Огледа се наоколо, нямаше и следа от собственичката им, ако изобщо имаха собственичка. Реши, че някоя лигла ги е изхвърлила, защото са ù убивали. Седна на пейката да си почине. Бялото сабо, което носеше, съвсем се бе прокъсало и даже малкото ù пръстче се виждаше през една от дупките. Дървената му подметка бе изтъркана неравномерно от външната страна. Даде си сметка, че напоследък не обръща достатъчно внимание на външния си вид и че шансовете да си намери свестен мъж намаляват. Събу сабото и плъзна стъпалото си в дясната пантофка, която пасна идеално. Беше удобна, правена сякаш по поръчка за нея.

  Илина се чувстваше неловко, все едно бе извършила дребна кражба. Сграбчи патериците си, стана и заподскача нагоре по алеята. След няколко метра спря и погледна през рамо, беше ù жал, че оставя лявата пантофка, но от друга страна какъв беше смисълът да я взима, след като никога няма да може да я обуе. Прокле наум съдбата си и се отправи към бара.

  На една от масите седеше млад мъж, който бе виждала и преди. Той ù махна и ù посочи стола до себе си. Тя му се усмихна и тогава си спомни, че той беше един от първите, които бе опитала да хване на въдицата си. Преди около два месеца бяха вечеряли в скъп ресторант, после той я бе изпратил до къщи и си бе тръгнал, обещавайки да се обади, но така и не се бе обадил. Беше розовобузест, луничав, общо взето грозноват, но имаше добри обноски, а явно и доста пари.

  - Здравейте, радвам се да ви видя пак – каза холандецът, после стана и ù помогна да се настани, като докато бърбореше любезности, повдигна гипсирания й крак и го положи внимателно върху един от съседните столове. – Така ще ви е по-удобно, предполагам.

  - Да, благодаря… господин…

  - Уесли Фомел, госпожице Георгиева. – С мъка успя да произнесе фамилията ù, но все пак успя.

  - Илина, господине, за по-лесно, а пък и вече се познаваме – каза тя, намигна му и го дари с най-чаровната си усмивка. Той се изчерви до уши и сведе поглед към пода.

  - Кракът ви… не се ли оправя? Мислех, че вече отдавна сте хвърлили патериците.

  - О, наложи се още една операция, но след месец–два ще мога… например… да танцувам с вас, където пожелаете и когато пожелаете. Толкова сте мил, че няма как да не ви обещая първия танц след свалянето на гипса.

  Мъжът прехапа нервно устни, после промърмори:

  - Бих искал да ви споделя нещо.

  - Цялата съм в слух, Уесли.

  - Още като ви видях за пръв път, си помислих, че сте супер… за тази работа.

  - Коя работа, Уесли? – попита леко изненадана Илина.

  - Аз имам точно око, учил съм рисуване и може би затова се усъмних…

  - Уесли, какво намекваш.

  - Набелязах ви, още когато ви видях. Помислих си, че левият ви крак е по-къс и по- тънък от десния. Разбира се не бях сигурен, затова не предприех нищо. А може би трябваше още тогава… но просто не бях сигурен.

  Илина мълчеше и се чудеше какво ще последва.

  - Следих ви, простете… но нямаше друг начин. Стигнах до извода, че страдате от полиомиелит или нещо подобно и че се опитвате да скриете този факт, за да ви приемат хората… нормално. Разбирам ви и ви съчувствам. Добра маскировка, наистина. Моля не се сърдете, всичко ще ви обясня. Аз оставих пантофките в парка. Когато взехте само дясната, разбрах, че не греша.

  - Хвана ме в лъжа, Уесли, добре и сега какво? Какво значение изобщо има дали лъжа или не!

  - Моля, не се сърдете, ей сега ще обясня. Продуцирам филм за войната в Босна и за едно нямо босненско момиче, страдащо от детски паралич. Трябва ни жена като вас, красива, със славянски скули и артистичен талант, а вие имате такъв, но най-вече с… поразен от полиомиелит крак. Трудно се намират такива хора вече, заради ваксинациите. Да, можеше да използваме компютърни ефекти, но те са скъпи, а бюджетът ни е само 700 хиляди евро. Мога да ви плащам по 30 хиляди евро на месец, като снимките ще продължат четири месеца. Ролята не е главна, но ще присъствате на много от сцените. Плюс това няма да се налага да говорите, а по-скоро да мучите, така да се каже, защото героинята е няма. Но ще трябва да си покажете крака, много съжалявам. Какво ще кажете?

  Илина издаде нечленоразделен звук.

 - Да, точно такива звуци ще трябва да издавате. Перфектно. Е?