Когато се налага да обяснаваш неща, които влизат в домашното шкафче за необяснимости... е, именно тогава, разбираш колко празен и безчувствен е речникът ти. Седиш пред празния лист, в главата ти е суматоха, някъде в далечината съседът ти свири на пиано и някой е прострял последните си чисти тениски на простора точно пред прозореца...  Затваряш очи и се опитваш да си припомниш миризмата на житеното море, онова море, точно зад къщата ви. Чуваш шума на танцуващите стръкчета и сякаш усещаш гъделичкането им по дланите си. Трябва да хванеш някоя нишка – само да успееш да хванеш някоя от прескачащите се в главата ти гадини!...

Полунощ минава, а листъта е все така празен - липса на начало и разни други липси. Кафеварката избълбуква, в стаята отдавна мирише на кафе. Ставам, за да налея чашата си, а Сия пее за шоколад :). Иска ми се мислите ми сами да могат да се нарисуват. Както в “Мусаши”...

За кое да започна? За приятелството, за индивида “АЗ”, или за... Спомням си допира на кожата ти... Може би е добре да почна с приятелството. Да (!!! и с още купища удивителни, подчертаващи да-то) - не си просто приятел. Няма как да си просто такъв... не мога да обърна възприятията си. Понякога се страхувам от това. Знам, че непознатото плаши и дори не може да бъде дефинирано така, както на мен ми се иска. Опитвам се да съзра краищата на равнината, да я огъна и да я издращя – за да има за какво да се хвана. Но тя е гладка, а краища не се виждат... Първоначално се борех -  сега просто живея с това. Свиква се, като бенка, която се налага никога да не разкъсаш (а аз, знае се, имам опит в това)...! Та, преглъщам странностите си и знам, че приятелството е там. Скупчено между всички тези неразбории, кашони, канички със сополи и солени сълзи, множество чаркове на счупени доверия и залепени надежди. Понякога то си отива, не издържа или просто бива забравено. Друг път оцелява. И когато усетиш парфюма му, дори да се разплачеш - знаеш, че той, който е част от това оцеляващо ТО, ще те гушне просто ей така. Без да иска нещо. Просто за да разбереш, че си нужен... Може би това е магията... “Аз те обичам не заради това, което си ти, а заради това, което съм аз, когато съм с теб ” би казал испанецът и може би, би се усмихнал.

Не искам да пиша повече. Късно е! А мислите сами се объркват. Ще продължа – но не сега... Не казах всичко – но се надявам да не свършва времето, за да мога да го разкажа... :) Кафето вече е студено и още по-горчиво, а някъде навън нечие куче вие, може би без причина.