Когато се налага да обяснаваш неща, които влизат в домашното шкафче за необяснимости... е, именно тогава, разбираш колко празен и безчувствен е речникът ти. Седиш пред празния лист, в главата ти е суматоха, някъде в далечината съседът ти свири на пиано и някой е прострял последните си чисти тениски на простора точно пред прозореца... Затваряш очи и се опитваш да си припомниш миризмата на житеното море, онова море, точно зад къщата ви. Чуваш шума на танцуващите стръкчета и сякаш усещаш гъделичкането им по дланите си. Трябва да хванеш някоя нишка – само да успееш да хванеш някоя от прескачащите се в главата ти гадини!...
Полунощ минава, а листъта е все така празен - липса на начало и разни други липси. Кафеварката избълбуква, в стаята отдавна мирише на кафе. Ставам, за да налея чашата си, а Сия пее за шоколад :). Иска ми се мислите ми сами да могат да се нарисуват. Както в “Мусаши”...
За кое да започна? За приятелството, за индивида “АЗ”, или за... Спомням си допира на кожата ти... Може ...