Седми ден безсъние... лекарите казват, че на седмия ден без сън губиш ориентацията си, не знаеш кое е реално и кое не. Аз знам, реалността ме блъска като наковалня без милост и почивка. Теб те няма. Очите ми парят, но умът и душата синхронно кротуват, чакайки момента, когато ще започна да халюцинирам. А аз много успешно халюцинирам. Представям си момента, когато пак ще се върнеш и ще легнеш до мен. Между другото, смених чаршафите, сега са тези с ефектните рози, които ми подари една Коледа... всъщност дори не помня коя от всичките. Помня думите ти, тогава ми каза, че сега си имам собствена градина и аз съм най-красивото цвете в нея. Но забрави да ме предупредиш, че загубата ти ще накара най-красивото цвете просто да увехне. Все така си лежа, защо да ставам... загубих всичко. Воля, мечти, усилията си да бъда човека, който ти ме правеше да бъда. Работата? Тя е просто още една пружинка от матрака. Пропуснах да ти кажа, че матракът също се разпадна и пружините му наскачаха. Като малка армия, която капитулира пред важна битка. Аз загубих битката за теб, загубих и битката за матрака. Но логиката подло ми подсказва, че него мога да го сменя, теб не. Още не си ми писал, а аз ти написах стотици писма, които незнайно защо идват отново при мен. Може би нямаш време да ги четеш, аз пък имам време да ги пиша. Нали седми ден не спя. Най-лошо е точно преди да съмне. Тогава тъмнината плаши със самотната си въздишка. Още не съм плакала... не мога. Смешно, нали?! Паля свещи и се взирам в пламъка им, силен и искрящ, като теб.  Ти ме подлудяваше по начин, по който никой друг не би могъл. Обеща ми вечност и винаги. Тази мъничка, влудяваща думичка винаги... Искам си я, върни ми я, защото ми омръзна това безсъние. Длъжник си ми, аз спазих своето обещание за винаги... сега е твой ред. Седми ден не мога да спя!!!