Настъпи поредната нощ, слънцето отстъпи място на луната и звездите. Красиво беше, нежен бял прах, наречен сняг, покриваше всяко местенце навън. Студен вятър духаше и пронизваше човешките тела, а хората мръзнеха, но настояваха да са навън. Излязох от нас, настъпи тъмнина в апартамента. Излязох без цел, не исках да съм сам. Току-що приключила връзка, болката обгръщаше моето сърце и се нуждаех от някое приятелско рамо, но нямаше такова. Нямаше човек, който да иска да излезе в този мраз, а аз исках да съм навън. Отидох в парка, на онези люлки, студено бе, но красиво. Седнах на едната и се загледах в луната, осъзнавах красотата, но и самотата. Тишина се стелеше край мен, глас не чух, но стъпки се появиха. Не погледнах - случаен минувач! Почти познах, тя дойде до мен и седна на съседната пейка. Не, не беше моята кралица, не беше момичето обладало моето сърце - тогава беше просто обикновено самотно дете. След няколко минути, през които не си обръщахме внимание надигнах глава към нея и я погле ...