Началото на едно приятелство

Настъпи поредната нощ, слънцето отстъпи място на луната и звездите. Красиво беше, нежен бял прах, наречен сняг, покриваше всяко местенце навън. Студен вятър духаше и пронизваше човешките тела, а хората мръзнеха, но настояваха да са навън. Излязох от нас, настъпи тъмнина в апартамента. Излязох без цел, не исках да съм сам. Току-що приключила връзка, болката обгръщаше моето сърце и се нуждаех от някое приятелско рамо, но нямаше такова. Нямаше човек, който да иска да излезе в този мраз, а аз исках да съм навън. Отидох в парка, на онези люлки, студено бе, но красиво. Седнах на едната и се загледах в луната, осъзнавах красотата, но и самотата. Тишина се стелеше край мен, глас не чух, но стъпки се появиха. Не погледнах - случаен минувач! Почти познах, тя дойде до мен и седна на съседната пейка. Не, не беше моята кралица, не беше момичето обладало моето сърце - тогава беше просто обикновено самотно дете. След няколко минути, през които не си обръщахме внимание надигнах глава към нея и я погледнах. Красива бе, но не можех да се влюбя още.

- Здравей - казах тихо, може да не желаеше моята компания.

- Здрасти - отвърна тя с тих гласец. ”Плакала е” - беше първата ми мисъл. Как исках и аз да заплача, но още важеше правилото - “Mъжете не плачат!” 

- И ти ли си самотна? - нямаше защо да крием, осъзнавахме само от вида си.

- Да, като теб, за това дойдох. Хубаво е да има някой, пък дори и непознат.

- Може приятели да станем, имам нужда от приятелска ръка.

- Защо не? - отвърна ми тя с красива усмивка. - Какво се е случило с теб? - попита направо, нали вече бяхме познати поне ? !

- Връзка приключена - натъжих се аз - разбито сърце - довърших с мрачен глас.

- Не се срамувай, поплачи си, имаш нужда, виждам го.

- Мъжете не плачат- издекламирах с хладен глас.

- Нима това е срамно? Нима е важно това? Остави сълзите да се стичат, ще се отпуснеш много по-добре! Ела, ела на онази пейка, там се вижда по-добре.

- Кое? - бях объркан.

- Тъмнината. - отвърна ми тя спокойно - Не се страхувай от нея, тя вече ни е обладала, нека поне да я видим.

Подаде ми ръка и се изправих с нея. Отидохме на мрачното място и се загледахме в глухия мрак. Ръцете й нежно обвиха се около мен и тогава заплаках. Тя каза - не е срамно, нима нямах право на това?! Нима една сълза не мога да пророня, дори във тъмнина? ! Оказа се че мога, оказа се че се почувствах по-добре и тогава я попитах - кой е сторил болка на нейното сърце. Брат - наркоман, родители - алкохолици, от сърцето й нищо не бе останало твърдеше тя. Но имаше сърце, имаше любов във нея щом помогна на мойта мъка.

- Ела в нас - поканих я аз без никакви долни мисли. - Ще говорим цяла вечер, искам да те опозная. Добър човек си, добро момиче, ела във нас. - шептях й аз и надеждата кипеше в мене.

- Няма да откажа една приятна вечер в компанията на приятел - отвърна тя и се прибрах обратно в нас заедно със най-красивото момиче. Седнахме си на дивана, говорихме в захлас, не усетих  как заспахме. На сутринта със спокойствие пихме кафе, бяхме казали толкова много неща. Красива нощ се оказа, красив ден започна... Усмивката не слезе от моето лице!

17.02.2009 година