Началото на края ( І част) Абортът

Началото на краят

Абортът
Маруся установи, че е бременна. Страшно се изплаши, тя знаеше, че Здравко не е най-подходящият за нея човек. Не, не, че не го обичаше, но разума и подсказваше, че няма да бъде щастлива. Той харесваше жените, компаниите, чашката. Досега това я привличаше, бе предизвикателство за нея, знаеше че е хубава и не се страхуваше от „съпернички”. Живееше за мига и не беше готова за семейство. Не още! Но сега с тази бременност нещата се извъртяха на 180 градуса. Не успя да заспи цялата нощ. В главата и като филмови кадри се редуваха картини от връзката и с този човек. Тя трябваше да вземе решение... Или да направи аборт и да продължи разумно напред, или да му каже и преждевременно да създадат тази „малка клетка на обществото” – семейството. Студентка беше в техническия университет едва в първи курс. Другата подробност, че той не желаеше да продължи образованието си „ ни на тоя, ни на онзи свят”, а беше умен. Мечтата му се бе осъществила, стана полицай и дотук с кариерата.
На лекциите през деня почти нищо не чу. Ами, ако след аборта я осакатят за цял живот. Постепенно през деня започна да свиква с мисълта за майчинството.Какво пък толкова. .. По пътя към дома вървеше и се усмихваше на себе си.
.- Какво ли бебче ще се пръкне, палаво като баща си? - мислеше си тя. Малките дечица все полицаи искат да станат. Припомни си и бати Енчо и детското предаване „По-по най”.
С усмивка на лице и с радост в сърцето си разбра, че настъпва краят на студентските купони и започва началото на новия живот, различен от досегашният. Решението да му каже, че ще става татко беше взето.Той сигурно щеше да полудее от радост, каква ли запивка ще организира в чест на новото събитие. В живота любовта изисква жертви, а тя се жертва за любовта в името на живота.`
Първото нещо което щеше да направи тази вечер бе да се изкъпе, да си почине и да се представи в целия си блясък. Той ще и позвъни както обикновено и ще я заведе на поредното парти, където ще се веселят до късно, а после... после и голямата изненада.
Часовникът в стаята тиктакаше и създаваше уютна домашна атмосфера. Все по-розово и розово, и изглеждаше бъдещето с всяка изминала минута. Беше готова, беше сигурна, че всеки момент на вратите ще се появи той – бащата на нейното малко съкровище... Безпокойството и нарастна, когато разбра, че обичайното време отдавна е минало, но какво пък толкова, може някъде да се е забавил, може служебно да са го ангажирали. Тя е напрегната от сутринта... Защо ли не се обажда?

Гореща вълна премина през младото и тяло. Нямаше как, трябваше да му позвъни, дано Господ да е милостив, да не му се е случило някакво нещастие. С треперещи ръце набра номера и на минутата чу гласа отсреща да казва:
- Кажи, какво има?
Онемя, за малко не се сниза на земята. Гласът му звучеше студено и нямаше нищо общо с разговорите, които водеха досега.
- Очаквах те, има ли причина да не дойдеш тази вечер?
- За съжаление има и то непоправима...
- Би ли я обсъдил с мен, може би ще мога да ти помогна?
- И господ неможе да ми помогне, когато фактите говорят и боговете мълчат... След това изявление, накратко разказа за връзката си с момиче, бременно в осмият месец. Нямал намерение да се жени, не бил готов за баща, но чувството за отговорност у него било силно развито, пък и колко пари ще струва един полицай да бъде съден за бащинство. Така и така малката, карай си учението, все ще срещнеш някой подходящ колега от университета, сбогом батьовото, беше страхотна сладурана.Толкова си обичлива. Съжалявам.
Тя продължаваше да стиска слушалката, беше изпаднала в безтегловност, все още не разбираше действително ли се случва това, или е кошмарен сън.
Не беше сън. Беше началото на краят на тяхната връзка.Таткото така и неразбра за второто си дете, чувството за отговорност и угризение на съвестта отпадаха.

***
Миризмата на хлороформ я извади от унеса в който се намираше.
Документите бяха готови, часът определен и след броени минути щеше да влезе за първи път там в бялата зала. Имаше чувството, че се намира в космически кораб, чувството на безтегловност не я бе напускало повече от седмица. Незнаеше какво се случва в университета, избягваше срещи с познати и приятели, не искаше да вижда никого, а животът си течеше в пълна сила, но тя вече не го забелязваше. Чувства на омраза, безпомощност и жажда за отмъщение се бяха наслоили в душата и, и се молеше час по-скоро да свърши този кошмар...
Чуваше нежният глас на анестезиоложката да казва:
- Ще почувстваш приятна топлина в гърдите, искаш ли да си поговорим ? Поставям ти малко урбазон, за всеки случай , имаш алергия нали?
Тя си спомни, че като дете се подуваше от различни лекарства и храни. Слагаха и алергени няколко години, но след пуберитета проблемите изчезнаха. Просто беше забравила за това и днес си припомни и тези неща. Нямаше намерение да разговаря. Затвори очи и моментално заспа.
Гласът на жената от съседното легло я накара да се сепне и огледа. Все още не осъзнаваше къде се намира и какво е станало.
-Къде сме? – изрече, като че ли някой друг, а не тя.
- Тука сме душко – отзивчиво отговори жената с цигански акцент. – Не знаеш ли аборт правихме. По две ни драха е там на ония магарета, само че ти си по-специална, тебе баш шефката те работи. Ама и голям сън му удари. Нас не ни преспиваха като теб. Връзкарка си нали?
Огледа помещението и леглата. Сети се за кошмарната седмица, стана и олюлявайки се тръгна към тоалетната. Искаше да се увери, че „онова” вече го няма.
В отделението за аборти пациентките престояваха до вечерта и в 17.00 часа изписваха и освобождаваха всички. Жените, около трийсетина на брой на входа бяха посрещнати и съпроводени от своите близки , само тя пое сама в посока, неизвестна и за нея самата....