Началото на края ( ІІ част ) Път към целта

  Път към целта

Животът си течеше в обичайния ритъм, когато Маруся събра кураж да се обади на телефонният номер, изписан върху визитната картичка на изпълнителния директор. Сърцето й лудо подскачаше. Вълнуваше се, както много пъти до сега, но този път вълнението беше съпроводено от нещо като радост, надежда, симпатия , нещо много по-различно, топло и непознато за нея.
- Ало? – чу отсрещния глас и едва не изтърва слушалката. Този път гласът й се стори сериозен, делови и респектиращ.
- Извинете, аз съм Маруся, спомняте си, нали? Дадохте ми телефона на годежа на сестра ми… Реших да Ви се обадя, може би… може би ще ми кажете кога е удобно да Ви посетя?...
Директорът веднага усети несигурността и вълнението на момичето и си помисли, че не е толкова „нахакана” както му се стори през оная приятна вечер, когато заедно не разбраха колко неусетно мина времето. Вълнението, с което Маруся се обади по телефона, като че се прехвърли върху него, мислено си обеща, че в никакъв случай не трябва да се поддава на изкушението.
- Мм да , досетих се – бавно, с приповдигнато самочувствие и освободен от „тръпката” отговори: - Значи „провалилата се студентка” е вече готова да влиза в релсите… Подай документите в „Човешки ресурси”, там ще получиш информация за свободната длъжност. Ще се наложи да представиш мотивационно писмо, CV и копие на диплома за образование. Дочуване!
Маруся беше чула как хлопна слушалката. Надеждата, радостта , вълнението, което изпитваше в началото, се превърнаха в разочарование. Всъщност, какъв човек беше той? А какво си беше въобразила? Чак сега разбра колко стръмен и труден път й предстои и колко усилия ще са й нужни, за да се изправи отново. Единственото оръжие, чарът  й,  и този път й изигра лоша шега...
Облече се и тръгна пеш по оживения булевард. Не беше решила къде ще отседне, но пътят по който вървеше трябваше да бъде добре осветен.
Озовала се беше пред  най-елитното заведение на града, можеше да влезе и си поръча нещо, да огледа посетителите, да помечтае, а като се върне вкъщи, ще анализира разговора с изпълнителния директор и службата, на която може би нямаше да бъде назначена…
Още на входа на заведението ахна… Пред нея в цял ръст стоеше младият мъж, заместникът на изпълнителния директор. По всичко изглеждаше, че очаква някого…
- Здравей, идвам точно навреме,нали? – пленителната усмивка озари лицето, което само преди минута беше красиво, но тъжно.
- Каква изненада, откъде изникна? – с нескривано любопитство попита младият мъж.
- Тръгнах с надеждата, че може да те срещна – смеейки се,отвърна Маруся – самата истина ти казвам, не ми ли вярваш? Само, че ти очакваш „някого”, „някоя”…
- Да! Действително трябваше да се срещна с колега, но времето му изтече, затова съм изцяло на твое разположение.
След тези думи на Маруся й идваше да полети. Тя беше най-щастливата жена на земята. Още в самото начало беше предчувствала, че между тях прехвърча искра и сега беше момента да я разпали в буен пламък…
Лековерна и наивна в живота си, най-сетне трябваше да стъпи здраво на земята, да мисли с главата си и да осъществи намеренията си...
Усамотиха се на една далечна маса и тя му разказа за разговора с директора по телефона, за студенината и начинът по който разговаряха и който нямаше нищо общо с начина на общуване през оная вечер.
На свой ред Гаврил Христофоров, така се казваше младият заместник, разказа за характера на шефа, връзките и пътуванията му в чужбина и, за финал, я обнадежди, че тя ще бъде назначена за служителка във фирмата и животът й напълно ще се промени. 
- Целта оправдава средствата – помисли Маруся. Той я харесва и не бива да го изпуска. Беше чудесна партия за нея, не знаеше нищо за личния му живот, но успя да я впечатли от пръв поглед, само че този път не беше „самоуверена” както при Здравко. Представи си бъдещето с него и мило се усмихна… 
Още на същата вечер Маруся вкара Гаврил в леглото си. И двамата бяха обиграни в тази област и страшно много си допаднаха. „Фори, това е моят Фори, така ще го наричам и ще се обръщам към него" - и се гушна в обятията му.
За Здравко си помисли като „позор от миналото”, „грешка на младостта”, с облекчение установи, че съдбата е благосклонна към нея, нероденото дете я защити да може да продължи на чисто, без минало, сега тя имаше настояще и бъдеще… Истинското предстоеше, тя можеше и трябваше да бъде щастлива.
Пътят се виждаше, трябваше да внимава да не сбърка „посоката”...
Край на спомените, които висяха като обица на ухото й, кошмарните нощи, депресията и отчаянието, и начало на една нова, хармонична връзка, на нов човек в живота й, добър, умен и интелигентен и, не на последно място, желан и харесван, такъв, какъвто го виждаше в мечтите си…

Следва…